Кайл долепи ръка до кръста ми и ме поведе към градината. Пълната луна беше ниско в небето и хвърляше сенки дори посред нощ.
– Справи се прекрасно тази сутрин – коментира той, клатейки глава. – Всички се тревожехме за майка ти, а и е толкова странно без Арън. Никога не бях виждал Кадън по-... смутен.
– Ужасно е. Все пак той е най-стабилният от всички ни.
– Не се безпокой. Съвсем нормално е да се поразстрои в такъв момент.
Приближих се до Кайл.
– Знам. Просто е плашещо да го видиш у човек, който никога не се разстройва.
– Затова и те похвалих. Мислех, че ни очаква мъчителна закуска, че никой няма да посмее да подхване темата и всички ще мълчим. А ти просто подхвърли онова за палачинките. Беше изумително. Никога не забравяй това си умение. – Той разклати пръст насреща ми.
– Какво умение? Разсейване? – засмях се аз.
– Не. – Той потърси правилните думи. – По-скоро това да разведряваш неприятни ситуации. Правила си го и преди. По време на партита или на осведомителния бюлетин. Променяш всеобщото настроение. Не всеки го умее.
Стигнахме до края на градината, откъдето започваше просторната, равна поляна, граничеща с гората.
– Благодаря. Много мило, че го казваш. Доста съм притеснена.
– Съвсем нормално.
– Не само заради мама. – Спрях и сложих ръце на хълбоците си, питайки се каква част от случилото се да му разкрия. – Арън ми остави писмо. Знаеше ли, че народът не одобрява монархията ни? И главно мен. А сега аз управлявам страната и, откровено казано, не знам колко ще ме търпят. Вече ме замеряха с храна веднъж. Чела съм толкова ужасни статии за себе си... Ами ако ме нападнат?
– Е, и? – пошегува се той. – Има и други варианти. Бързо може да се превърнем в диктатура; това определено ще сложи хората на мястото им. Имаш избор между федерална република, конституционна монархия... о, дори теокрация! Може да прехвърлим всичко в ръцете на църквата.
– Кайл, говоря сериозно! Ами ако ме детронират?
Той обхвана лицето ми с длани.
– Идлин, нищо такова няма да стане.
– Защо? Случвало се е и преди! Точно така умряха баба и дядо. Хората нахлуха в дома им и ги убиха. А всички боготворяха баба ми!
Усещах как сълзите ми напират. Боже, в каква ревла се бях превърнала! Избърсах очите си, закачайки пръстите му.
– Чуй ме. Онова бяха групировка екстремисти. Вече ги няма и хората в наши дни са твърде заети да се борят със собствения си живот, за да се занимават с твоя.
– Няма как да съм сигурна – прошепнах аз. – Почти всичко, в което някога вярвах, рухна през последните няколко седмици.
– Искаш ли... – Той спря и впери поглед надълбоко в очите ми. – Искаш ли да не мислиш за това?
Преглътнах, обмисляйки предложението му. Стояхме сами в тъмната, спокойна нощ, тъкмо като онази, в която се бяхме целунали за пръв път. Само че този път никой не ни наблюдаваше, никой нямаше да отпечата снимката ни във вестника. Родителите ни бяха далеч и не ни следяха стражи. А за мен това означаваше, че поне за миг нищо не ме спираше да сторя онова, което искам.
– Готов съм на всичко за теб, Идлин – прошепна Кайл.
Аз поклатих глава.
– Нищо не мога да ти поискам.
Той присви очи.
– Защо не? Сбърках ли някъде?
– Не, глупчо такъв – казах и се отдръпнах от него. – Очевидно... – Изпуфтях. – Направил си точно каквото трябва. Не мога да те целуна просто ей така, защото се оказва, че не си ми безразличен.
Забих поглед в земята, докато гневът бавно се надигаше в гърдите ми.
– Ти си виновен, между другото! – укорих го и закрачих яростно. – Беше ми по-добре да не те харесвам. Да не харесвам никого. – Покрих лицето си с ръце. – А сега се забърках в такава каша, че дори не мога да разсъждавам трезво. Но при всички случаи знам, че ти си ми скъп, ала не знам какво да предприема по въпроса. – Когато намерих смелост да го погледна отново, той се подсмихваше. – За бога, не се дръж толкова самодоволно.
– Извинявай – отвърна той с усмивка.
– Осъзнаваш ли колко ми е трудно да ти разкрия всичко това?
Той скъси разстоянието помежду ни.
– Вероятно колкото и на мен ми е трудно да го чуя.
– Говоря сериозно, Кайл.
– Аз също! Първо, много ми е странно, като се замисля по въпроса. Защото ти вървиш в комплект с титла и трон и целият ти живот е планиран. Дори не мога да го проумея. И второ, знам много по-добре от всички тук колко си потайна. Такава изповед трябва да е била направо болезнена за теб.
Кимнах.
– Не се ядосвам, че те харесвам... само дето се ядосвам.
Той се засмя.
– Доста е вбесяващо.
– Но трябва да знам още сега, преди да сме продължили, дали изпитваш същото към мен. Дори част от него. Защото в противен случай трябва да си съставя план на действие.
– А ако отговорът ми е „да“?
Вдигнах ръце и ги отпуснах вяло до тялото си.
– Пак ще ми трябва план на действие, но ще е по-различен.
Кайл въздъхна тежко.
– Е, оказва се, че и ти не си ми безразлична. И едва ли щях да се замислям по въпроса, ако не бяха последните ми скици.
– Ъ... колко романтично.
Той се засмя.
– Всъщност, да, романтично е. Обикновено с голямо желание скицирам небостъргачи и домове за социалнослаби, изобщо неща, които да останат в нечия памет, да помогнат някому. Но онзи ден се хванах да ти проектирам лятна вила, нещо като миниатюрен дворец с лозя отпред. А тази сутрин ми дойде идея за плажна къща.
Ахнах.
– Винаги съм искала плажна къща!
– Не че някога ще я посещаваме, като се има предвид, че трябва да управляваш цяла страна.
– Въпреки това е мило.
Той сви рамене.
– Просто се оказва, че напоследък ми се твори само за теб.
– Много трогателно. Знам колко си отдаден на работата си.
– Не ми е точно работа. По-скоро нещо, за което ме е грижа.
– Добре тогава. Какво ще кажеш засега да добавим и това между нас към тази графа. Грижа ни е за него, и двамата го знаем, затова ще го наблюдаваме и ще видим как ще потръгнат нещата.
– Звучи разумно. Не искам да те отблъсквам, но ми се струва твърде рано да го наречем любов.
– Абсолютно! – съгласих се аз. – Твърде рано е, а говорим за нещо голямо.
– Ангажиращо.
– Плашещо.
Кайл се засмя.
– Съпоставимо с детронирането?
– Най-малкото!
– Еха. Добре. – Той продължи да се усмихва, навярно замислен върху парадокса точно ние да се влюбим един в друг. – Е, сега какво?
– Продължавам с Избора. Не искам да нараня чувствата ти, но се налага да продължа. Трябва да съм сигурна.
Той кимна.
– Само при това условие бих те приел.
– Благодаря ви, сър.
Умълчахме се, заслушани в шумоленето на вятъра в тревата.
Накрая Кайл се покашля.
– Май ни трябва храна.
– Стига аз да не я готвя.
Той преметна ръка през рамото ми и тръгнахме обратно към двореца. Жестът ми се стори доста момчешки.
– Но последния път се справихме толкова добре.
– Научих се да работя единствено с масло.
– Тогава знаеш всичко.
* * *
На сутринта слязох право в болничното крило, нетърпелива да видя лицето на мама. Дори да спеше, исках просто да се уверя, че е жива и се възстановява. Но когато открехнах вратата, тя седеше в леглото напълно будна... а татко спеше. Мама ми се усмихна и долепи показалец до устните си. С другата ръка милваше нежно косата му. Татко още седеше на стола, но беше отпуснал горната част на тялото си върху леглото, пъхнал една ръка под главата си и проснал другата върху скута ù.
Заобиколих с тихи стъпки леглото и я целунах.
– Нощем се будя често – прошепна тя и ме погали. – Всички тези тръбички и монитори ме притесняват. А той все е буден и ме наблюдава. Радвам се, че най-сетне успя да заспи.
– Аз също. Започвах да се тревожа за него.
Тя се усмихна.
– Бил е и по-зле. Ще се справи.
– Идваха ли да те прегледат докторите?
Тя поклати глава.
– Помолих ги да дойдат по-късно, за да поспи баща ти. Скоро ще ме качат в моята стая.
Разбира се. Разбира се, че жената, която току-що бе получила инфаркт, можеше да отложи преместването си на по-удобно място само и само съпругът ù да подремне. Започвах да се съмнявам, че дори да си намеря партньор, ще се обичаме чак толкова.
– Ти как си? Помагат ли ти всички?
Мама продължаваше да гали косата му.
– Уволних Кодли. Май не ти го споменах вчера.
Тя застина и впери съсредоточен поглед в мен.
– Моля? Защо?
– О, за нищо важно. Просто искаше да обявим война.
На мама ù стана смешно от небрежния начин, по който споменах предложението му за вражески действия. След секунда обаче усмивката ù посърна и тя се хвана за гърдите.
– Мамо? – извиках твърде силно.
Татко моментално вирна глава.
– Скъпа? Какво има?
Мама поклати глава.
– От шевовете е. Добре съм.
Татко се изправи в стола си, приключил със съня. Мама опита да подхване разговора отново с надеждата да отклони вниманието от себе си.
– Ами Изборът? Как вървят нещата?
Замислих се.
– Мм, добре, бих казала. Нямах много време за момчетата, но ще им обърна внимание. Особено при положение че бюлетинът наближава.
– Нали знаеш, мила, че никой няма да те обвинява, ако го отмениш. Последната седмица преживя много, а отгоре на всичко действаш като регент. Не знам доколко е възможно да се справиш с всичко наведнъж.
– Момчетата са симпатични – обади се татко, – но ако смяташ, че ти костват прекалено много усилия...
Въздъхнах.
– Май е крайно време да приемем факта, че аз не съм най-обичаният член на семейството ни. Не и от народа. Казваш, че никой няма да ме обвинява, но съм убедена точно в обратното. – Мама и татко се спогледаха, искаха да ме опровергаят, но в същото време не им се щеше да лъжат. – Един ден ще бъда кралица, така че трябва да спечеля симпатиите на хората.
– И смяташ да го постигнеш, като си намериш съпруг? – попита подозрително мама.
– Да. Всичко опира до мнението им за мен. Мислят ме за студен човек. А най-сигурният начин да ги оборя е като се омъжа. Имат ме за мъжкарана. Най-сигурният начин да оборя и това е като стана булка.
– Не знам. Още се колебая дали е разумно да продължиш.
– Да ти напомням ли, че Изборът беше твоя идея?
Майка ми въздъхна.
– Слушай дъщеря си – каза татко. – Много умно момиче. От мен го е наследила.
– Не искаш ли да поспиш още малко? – попита безизразно мама.
– Не, чувствам се доста свеж – отвърна той.
Зачудих се дали имаше желание да продължим с разговора, или просто не смееше да откъсне вниманието си от мама. И в двата случая лъжеше.
– Татко, изглеждаш така, сякаш смъртта те е фраснала право в лицето.
– Явно и това си наследила от мен.
– Татко!
И двамата с мама се засмяха, но ръката ù бързо скочи към гърдите.
– Виждаш ли! Ужасните ти шеги са животозастрашаващи. Трябва да престанеш.
С мама се спогледаха усмихнато.
– Направи каквото е нужно, Идлин. Ние ще те подкрепяме по всеки възможен начин.
– Благодаря. А сега, моля ви, починете си и двамата.
– Ох, умира да се разпорежда – оплака се мама.
Татко кимна.
– Знам. За каква се има?
Погледнах ги през рамо. Татко ми намигна. Който и да беше против мен, поне имах тях на своя страна.
Излязох от болничното крило и се качих в кабинета, където бях смаяна да открия красив букет цветя на бюрото си.
– Явно някой смята, че се справяте добре – отбеляза Нийна.
– Или че ще умра от напрежение и е искал пръв да ми поднесе прощален букет – пошегувах се аз, за да скрия колко приятно изненадана бях.
– Слушайте какво. Справяте се чудесно.
Но очите ù не бяха върху мен, а върху картичката.
Аз я долепих до гърдите си, Нийна обаче изскимтя жално и я вдигна само колкото да я прочета.
Изглеждаше ми малко унила онзи ден. Исках днешният да започне по-позитивно. Можеш да разчиташ на мен.
Мерид
Усмихнах се и подадох картичката на Нийна, която въздъхна и отново обърна очи към огромния букет.
– От кого е? – попита генерал Леджър от вратата.
– От Мерид Илеа – отговорих аз.
– Подочух, че е наминал. Единствено за да остави подаръка си или поиска нещо в замяна? – подхвърли скептично генералът.
– В интерес на истината, попита дали не се нуждая от нещо. И предложи да ми помогне с общественото мнение. Много по-запознат е от мен с живота след свалянето на кастовата система.
Генерал Леджър дойде до масата и се вгледа в пищния букет.
– Знам ли. Семействата ви не се разделиха особено приятелски.
– Спомням си. Съвсем ясно. Но би било полезно да науча това-онова, за да съм подготвена, когато му дойде времето.
Генералът ми се усмихна и лицето му поомекна.
– Вече е дошло, Ваше Височество. Просто внимавайте на кого се доверявате.
– Да, сър.
Нийна продължаваше да се превъзнася.
– Струва ми се, че Марк трябва да вземе пример от него. Току-що получих огромно повишение. Къде са моите цветя?
– Сигурно възнамерява да ти ги поднесе лично. Така е по-романтично – предположих аз.
– Пхх! Точно той ли? – отвърна скептично тя. – Дори всички в двореца да умрат и аз да стана кралица, пак няма да го пуснат от работа. Вечно е толкова зает.
Макар че се шегуваше, усетих тъгата в думите ù.
– Но пък обича професията си, нали?
– О, да, определено. Просто ми е мъчно, че все е ангажиран и е така далеч от мен.
Не знаех какво друго да ù кажа по въпроса, затова върнах разговора към букета ми.
– Малко е прекалено, не смяташ ли?
– Не, прекрасни са.
Поклатих глава.
– При всички случаи трябва да ги преместим.
– Не искате ли да им се полюбувате? – попита Нийна, въпреки че веднага вдигна вазата.
– Не. Бюрото ми трябва за други неща.
Тя сви рамене и понесе огромния букет към приемната. Аз седнах на бюрото и опитах да се съсредоточа. Трябваше да съм изцяло отдадена на работата си, за да спечеля симпатиите на хората. А именно това беше главната ми цел – и Арън мислеше така.
– Почакай! – Гласът ми прозвуча малко по-силно, отколкото очаквах, и Нийна подскочи. – Върни ги тук.
Тя направи физиономия, но се подчини.
– Какво ви накара да размислите?
Погледнах букета и погалих няколко от цветчетата.
– Току-що осъзнах, че мога да съм владетел и любител на цветята едновременно.