Короната

Двайсет и пета глава

– Какво е това място? – попита Ерик.

Бях се постарала да го направя уютно. По обяд донесох кошница със свещи и одеяла, а вечерта, когато всички отидоха на вечеря – втора, пълна с храна.

Ерик каза, че му е зле, аз – че имам работа, и двамата се срещнахме на втория етаж. Един от най-удобните проходи, водещи към голямото скривалище, започваше от някогашната стая на майка ми, онази, в която бе живяла по време на нейния Избор. Разказвала ми беше, че понякога се е разхождала из него и го е имала за свое убежище в двореца.

– Навремето, когато бунтовниците представлявали смъртоносна заплаха, кралското семейство се криело тук – обясних на Ерик, докато вървяхме през тунела. – Но никой не е слизал в скривалището повече от десетилетие и с времето като че ли се е превърнало в най-строго пазената тайна в двореца.

– С други думи, няма опасност да ни намерят – усмихна се Ерик.

– Не и ако не искаме.

Той вдиша дълбоко.

– Цял ден изпитвам такива угризения. Разкъсвам се между вълнението заради поканата ти и чувството ми за вина, понеже дори не участвам в играта.

Кимнах и заизваждах чинии от кошницата върху разстланите одеяла.

– Знам. По-жестоко не съм проклинала Избора дори в деня, когато родителите ми предложиха идеята за него. Но бързо съжалих, защото, ако не се беше състоял...

Очите ни се срещнаха за един дълъг момент, който накрая прекъснах с въздишка и продължих да подготвям пикника ни на свещи.

– Знаеш ли, татко не е трябвало да се жени за мама.

– Сигурно се шегуваш – каза Ерик и се зае да ми помага.

– Доколкото разбирам, дядо ми собственоръчно е избрал кандидатките и е включил три Петици само колкото да удовлетвори по-долните касти. Мразил е мама от самото начало. Освен това научих, че родителите ми са спорили непрекъснато. – Свих рамене, все още изумена от бурното им минало. – Израснах с мисълта, че двамата живеят във вълшебна приказка. А се оказва, че и те са като всички останали, което прави близостта им още по-магическа.

Умълчах се за миг и през съзнанието ми прелетяха толкова много сцени.

– До ден-днешен танцуват блус в дъждовно време. Нямам представа защо, но винаги, когато небето посивее, двамата са неразделни. – Усмихнах се. – Спомням си как веднъж татко влетя в Дамския салон напук на етикета. Трябва ти покана, за да влезеш. Но навън валеше и той искаше да я грабне веднага. Веднъж пък я накара да танцуват в коридора, а тя не спря да се смее. Тогава още носеше косата си разпусната и никога няма да забравя как се изливаше по гърба ù като червен водопад. Имам чувството, че каквото и да се случва, двамата се преоткриват в танца.

– Знам за какво говориш. – Ерик погледна бутилката червено вино, която бях откраднала, и се усмихна широко. – Моите родители се преоткриват, хапвайки omenalörtsy.

Обвих коленете си с ръце и нагласих роклята си.

– Какво е това?

– Нещо като ябълкови понички. Мама ги направила на баща ми, преди да се оженят, след което това се превърнало в традиция. Когато се случи нещо добро: omenalörtsy. Когато се сдобряват след скарване: omenalörtsy. Когато се очертава хубав петък: omenalörtsy.

– Как са се запознали?

– Ще ти прозвучи странно, но покрай болтове и гайки.

Присвих очи.

– Хм... да не са механици?

– Не – позасмя се той. – Родителите ми се познават почти цял живот. Израснали в едно и също градче в Суендуей. Когато били на единайсет, някакви хулигани от училището на татко се заяждали с него и хвърляли тетрадките му в калта. Мама била по-малка от него, но отишла при тях, развикала им се и измъкнала татко. Той се срамувал, че го е спасило момиче, но мама била бясна, затова го принудила да сключат таен пакт и същата вечер двамата се срещнали в една затънтена уличка, минали покрай къщите на тримата хулигани и откраднали болтовете от гумите на колелата им, за да вървят пеша. Седмици наред след това видели ли, че някое от момчетата е поправило колелото си, мама и татко пак отивали да му откраднат болтовете. След известно време хулиганите се предали и зарязали колелата си.

– Майка ти ми допада – заявих през хапка хляб.

– О, вие двете бихте се разбирали чудесно. Тя обича храна и музика и вечно си търси добра причина да се посмее. Татко, от друга страна... Е, ако смяташ мен за срамежлив, трябва да видиш него. Предпочита да е обкръжен от книги, вместо от хора, и му е трудно да свикне с нови лица. Както и да е, родителите ми пораснали и понеже имали коренно различни характери, се движели в различни среди. Пред къщата на мама вечно се редели момчета, а татко прекарвал почивните си дни в библиотеката. След известно време си купил колело. И една сутрин установил, че болтовете на гумите му липсват.

– Не!

– Да. Мама продължила да ги краде, докато не му дошъл акълът и не започнал да я придружава на път към училище. Оттогава са неразделни.

– Колко прекрасно.

Той кимна.

– Оженили се млади, но решили да не създават семейство веднага. Казват ми да не се обиждам, но още не били готови да допуснат трети човек помежду си, дори мен.

Поклатих глава.

– Много ми се иска да можех да се запозная с тях.

– Щяха да те харесат. Татко вероятно щеше да прекара по-голямата част от гостуването скътан в стаята си, но несъмнено щеше да те хареса.

Ерик отвори бутилката и похапнахме плодове, хляб и сирене. Не продължихме разговора си дълго време. Мълчанието правеше всичко между нас някак по-голямо, по-доб­ро. Не бързахме да запълним празнината, а и след дните на непрестанна шумотевица, уютната тишина помежду ни ми действаше безкрайно утешително. Беше като да си сам, без да си сам.

– Трябва да ти задам един неудобен въпрос – обадих се накрая аз.

– О, не. – Той вдиша дълбоко. – Добре, готов съм.

– Какво е цялото ти име?

Ерик едва не изплю виното си.

– Реших, че ще ме принудиш да ти разкрия най-тъмната си тайна, а ти ме питаш как се казвам?

– Гузно ми е, че те целунах, а още не знам фамилията ти.

Той кимна.

– Еико Петери Коскинен.

– Еико Пет... Петери?

– Коскинен.

– Коскинен.

– Идеално.

– Може ли да ти викам така? Еико? Харесва ми.

Той сви рамене.

– Смених го само защото смятах, че е твърде странно.

– Не – отрекох аз. – Никак не е странно.

Той сведе поглед и пръстите му се заиграха с крайчеца на одеялото.

– Ами ти? Какво е твоето цяло име?

Въздъхнах.

– Колебаели се кое да е второто, затова се казвам Идлин Хелена Маргарет Шрийв.

– Дългичко е – коментира шеговито Ерик.

– И доста претенциозно. Буквално означавало „принцеса лъскава перла“.

Той опита да прикрие усмивката си.

– Родителите ти са те кръстили Принцеса?

– Да. Да. Аз съм кралица Принцеса Шрийв, много благодаря.

– Май не бива да се смея.

– Въпреки това се смееш. – Изтупах трохите от роклята си. – Имам чувството, че по рождение съм орисана да се превърна в глезена лигла.

Той хвана ръката и ме накара да вдигна поглед към него.

– Ти не си лигла.

– При първия ни разговор ти направих забележка за обноските.

Той сви рамене.

– Напълно заслужено.

Усмихнах се тъжно.

– Не знам защо, но ми се доплака.

– Моля те, недей. Денят беше хубав.

Стрелнах го въпросително и стиснах ръката му, а той продължи:

– Когато се качи на онази парадна платформа и двамата с Хенри се разприказвахте, погледна към мен, за да ме успокоиш, че всичко е наред. Не беше длъжна да го правиш. Но колкото и заета да беше, ми обърна внимание. Макар и вече да знаеше, че бях от онези хора, които си гризат ноктите от притеснение.

От това ми се доплака още повече.

– Тогава ли започна всичко?

– Може да се каже. Поне оттогава живея с гузна съвест. Но разбира се, предполагах, че никой никога няма да разбере, най-малкото ти.

– При мен се случи малко по-бавно – признах си аз. – Май стана, когато ме издърпа от кухнята. Не се тревожеше какво става, нито какво ще си помислят хората, като ни видят да тичаме през пълната стая. Бях разстроена, а ти ми помогна да дойда на себе си. Толкова много хора отговарят за състоянието ми, но само ти ме караш да се чувствам така нормална.

Той преглътна.

– Съжалявам, че няма да мога да го правя още дълго.

– Нямаш представа колко ми се иска да можеше.

След момент на напрегнато мълчание той се покашля.

– Ще ми направиш ли една услуга? Когато всичко това приключи... ще бъдеш ли така добра да не се свързваш с мен? Сигурен съм, че ще ме намериш с лекота. Но моля те, недей. Беше ми чудесна приятелка, момчетата също. Не искам да предавам приятелите си.

– А аз не искам да изневерявам на съпруга си. Дойде ли краят, край.

– Благодаря ти – прошепна той.

– Но тази вечер на нищо няма да слагаме край – напомних му.

Той сведе поглед с усмивка.

– Знам. Събирам смелост да те помоля за още една целувка.

Приближих се до него.

– Помоли ме за една. Или две. Или дванайсет.

Ерик се смя, докато не се прекатури назад, събаряйки чашата с вино.