Короната

Петнайсета глава

– Е, не беше идеално – признах си аз, – но можеше да е и много по-зле.

– Кажете на дъщеря ви да не скромничи толкова – настоя Мерид.

Мама и татко се усмихнаха. Радвах се, че ги срещнахме в коридора. Разчитах най-вече на мнението на татко, за да преценя дали се бях справила добре, или не.

– Опитваме, Мерид, повярвай ми.

Татко отпи глътка вино, после отмести чашата настрани и си наля чай, за да прави компания на мама.

Докторът беше казал, че няма нищо лошо да пийва по малко вино от време на време, но тя очевидно не желаеше да рискува и не се изненадвах, че татко проявяваше съпричастност.

– Как е майка ти? – попита мама.

Изражението ù ми подсказа, че от доста време ù се е искало да попита.

Мерид се усмихна.

– Никога не се уморява. Е, неприятно ù е, че не може да действа с по-голям размах, но се грижи усърдно за съгражданите ни от Колумбия. Дори малкото добро е за предпочитане пред никакво.

– Съгласна съм – отвърна мама. – Ще ù предадеш ли, че често мисля за нея?

Тя стрелна очи към татко, който запази непроницаемото си изражение, но Мерид като че ли остана доволен.

– Разбира се. И мога да ви уверя, че чувствата ви са взаимни.

Разговорът ни стихна за момент и всички се съсредоточихме върху питиетата си. Накрая татко ни избави от мълчанието.

– Значи, една от двойките се е държала направо злобно. Съпругата... как се казваше?

– Шарън – отговори Мерид и аз повторих след него.

– Дошла е със своя мисия.

– Всички бяха така – обясних аз. – Но нали такъв беше замисълът. Вероятно всеки човек си има свое виждане за подобряване на условията в страната. Просто не ми хареса начинът, по който опитваха да прокарат идеите си.

Мама кимна.

– Трябва да измислим как да провеждаме подобни дискусии без толкова спорове. Те забавят процеса.

– Така е, но и помагат на разговора – изтъкна Мерид. – След като им напомних с кого разговарят, всичко тръгна много по-плавно.

– Определено смятам, че резултатът от днешната беседа беше по-скоро положителен – заключих аз.

Татко се взираше в масата.

– Татко? Не мислиш ли така?

Той вдигна поглед към мен и ми се усмихна.

– Да, скъпа. Така мисля. – После въздъхна и изправи рамене. – И ти дължа благодарности, Мерид. Несъмнено постигнахме напредък не само за двореца, но и за цялата страна. Идеята ти е похвална.

– Ще предам благодарностите ви на баща ми. Той я пося в главата ми още преди години.

Татко направи гримаса.

– В такъв случай ти дължа и извинение. – Той почука с пръст по масата, събирайки мислите си. – Моля те, предай на родителите си, че не е нужно да странят от двореца. Само защото методите ни се различаваха...

Мерид вдигна ръце.

– Не се притеснявайте, Ваше Величество. Баща ми е казвал множество пъти, че той е прекрачил границата. Ще настоявам да ви се обади. И то скоро.

Татко се усмихна.

– Ще ми е приятно да го чуя.

– На мен също – добави мама.

– Ти също си добре дошъл по всяко време – обадих се аз. – Особено ако ти хрумнат още идеи за контакт с народа.

Мерид се усмихна триумфално.

– О, имам купища такива.

* * *

На следващата сутрин пристигнах почти първа в кабинета, предварил ме беше само генерал Леджър, който ровеше доста ожесточено из чекмеджетата на баща ми.

– Генерале? – обявих присъствието си аз.

Той ми се поклони рязко и продължи да тършува.

– Извинете. Баща ви си счупи очилата и ме изпрати да потърся резервния му чифт. Само дето нищо не намирам – обясни сърдито той, затвори едното чекмедже и се завъртя да претърси рафта зад себе си.

– Генерал Леджър?

– Каза, че трябвало да са някъде тук. Сигурно ще ми извадят очите, а аз не ги виждам?

– Сър?

– Само една задача ми възложи. А аз дори чифт очила не мога да намеря.

– Генерале?

– Да? – отвърна той, без да ме поглежда.

– Добре ли си?

– Разбира се.

Той продължи издирването си и не спря, докато не докоснах загрижено рамото му.

– Не би излъгал баща ми. Моля те, не лъжи и мен.

Той най-сетне вдигна объркан поглед към мен.

– Кога успяхте да станете толкова висока? – попита ме. – И красноречива? Имам чувството, че едва вчера майка ви ни извика да гледаме първите ви стъпки. – Той се поусмихна. – Не знам дали са ви казвали, но Арън почти ви изпревари. Вие обаче не се давахте още от малка.

– Не отговори на въпроса ми. Добре ли си?

Той кимна.

– Ще се оправя. Просто не умея да губя, дори ако става дума за елементарни неща. Луси я бива повече от мен, макар че и на нея ù е много тежко. – Той ме погледна с присвити очи. – Предполагам, че знаете за какво говоря.

Въздъхнах.

– Да. Но съвсем бегло. Срам ме е да го призная, но напоследък съм толкова вглъбена в себе си, че дори не осъзнавах колко ви е трудно на вас. Ще ми се да ви бях обръщала повече внимание.

– Не се самообвинявайте. Все пак не живеем в двореца, а и рядко говорим за това, че не можахме да създадем семейство. Пък и няма какво да се направи.

– Нищо?

– Както казах, стараем се да преглътнем загубата. В началото си мислехме, че цялото време на света е наше, а когато решавахме да потърсим помощ, нещата се объркваха толкова пъти. Луси няма повече сили. – Той спря, преглътна и ми се усмихна вяло. – Дано поне съм успял да ви служа добре. И като генерал, и като приятел. Вие сте ми като дъщеря, затова е важно за мен.

Усетих как сълзите напират в очите ми. Неотдавна го бях нарекла резервен родител.

– Да. И още как. Отгледа ме заедно с родителите ми. И не само мен, още много деца в двореца.

Той присви очи недоумяващо.

– Господин Удуърк беше със счупен крак, когато Кайл искаше да се научи да кара колело. Спомням си как тичаше зад него по входната алея на двореца, докато Кайл не свикна да пази равновесие.

Генерал Леджър кимна и по лицето му изплува бледа усмивка.

– Вярно е. Доста потичах.

– Мамо и татко бяха в Нова Азия, когато на Кадън му падна първото зъбче, нали така? Госпожица Луси му помогна да го извади. Освен това научи Джоузи как да си си слага очна линия. Не си ли спомняш колко време се хвалеше из целия дворец?

– Спомням си само как Марли я накара да си изтрие очите – отвърна генерал Леджър с малко по-ведро настроение.

– А ти обучи Арън и Кадън да се бият със сабя. Наскоро Кадън ме покани на дуел, а аз бях сигурна, че би ме победил с лекота, и то благодарение на теб.

Генерал Леджър ме гледаше угрижено.

– Толкова са ми скъпи тези спомени. Наистина. Готов съм да ви браня до последния си дъх. Нищо че не ми плащат за това.

Изкисках се.

– Знам. Затова и само на теб бих поверила живота си. – Поех ръката му. – Моля те, вземи си почивен ден. Едва ли ще нападнат двореца точно днес, а ако се случи, ще те извикам. – Добавих, като усетих, че се кани да възрази. – Отиди да се видиш с госпожица Луси. Напомни ù колко хубави моменти сте имали заедно и колко сте ни ценни. Знам, че няма да я утеши напълно, но все пак го направи.

– Така и не намерих очилата.

– Сигурно ги е оставил в приемната. Аз ще ги потърся. Ти върви.

Той стисна ръката ми, после я пусна и се поклони.

– Слушам, Ваше Височество.

Изпратих го с поглед, замислена за живота им с госпожица Луси. Бяха преживели толкова тъга заедно, толкова разочарования, но въпреки всичко генералът идваше всеки ден, готов да ни служи. Госпожица Луси също. Трудно ми беше да ги сравнявам с родителите ми, чийто живот беше като от приказките.

Бях обградена от примери за това как любовта, истинската любов, може да смекчи трудностите – били те предизвикани от най-голямото разочарование в живота ти или от управлението на цяла страна. Преговорих наум списъка с ухажорите си, едновременно любопитна и уплашена. Доб­родушието на Кайл, ентусиазмът на Фокс, оптимизмът на Хенри... всички тези неща ме привличаха. Но имаше ли нещо красиво и трайно отвъд тях?

Още не знаех.

За момента се отърсих от мисълта и тръгнах към приемната. Очилата на татко наистина си седяха разгърнати върху купчина книги. Взех ги и се насочих към стаята му, все още замислена за бъдещето. За да не събудя мама, почуках на вратата на личния му кабинет.

– Да? – обади се той отвътре.

Влязох и го намерих на бюрото му, беше се зачел в някакви документи.

– Открих очилата ти – обявих и ги разклатих между пръстите си.

– О! Спасяваш ми живота. Къде е Аспен? – попита той, взе очилата с благодарност и ги сложи на лицето си.

– Казах му да си вземе почивен ден. Стори ми се малко унил.

Татко вирна глава.

– Така ли? Не ми е направило впечатление.

– Да. Май с госпожица Луси не им е лесно в момента.

Като споменах името ù, той се досети за какво става дума.

– Е, сега се чувствам ужасно, че не му казах нищо.

Той се облегна назад в стола и заразтрива едното си слепоочие.

– Спиш ли напоследък? – попитах го, вдигайки едно преспапие от бюрото му.

Татко се усмихна.

– Опитвам се, мила, наистина. Но и един звук да издаде майка ти, веднага се будя и я наблюдавам цял час, за да се уверя, че е добре, преди отново да заспя. Този инфаркт ни хвана неподготвени. Очаквах да се случи по-скоро на мен, не на нея.

Кимнах. В последно време често се питах дали е добре. Но мама изненада всички ни.

– Майка ти постоянно говори как ще се снима в утрешния бюлетин, сякаш това ще докаже, че всичко си идва на мястото. Сякаш е време и аз да се върна на поста си. А знам, че върна ли се, тя също ще се залови за работа. Не казвам, че очаквам от нея да се излежава по цял ден и да лентяйства, но не знам дали е готова да се впусне отново в някогашния си работен режим.

Той потри очите си и ми се усмихна безрадостно.

– Истината е, че почивката ми се отрази добре. Май не осъзнавах под какво напрежение съм живял, докато не спря­х. – Той вдигна поглед към мен. – Не си спомням кога за последно съм разполагал с десет часа на спокойствие със съпругата ми. Около очите ù са се образували толкова симпатични бръчици от смях.

Усмихнах се.

– Е, тате, все пак я затрупваш с ужасните си шеги.

Той кимна.

– Какво да ти кажа? Талантлив човек съм. Но времето ни заедно като че ли затруднява нещата още повече: когато тя си възвърне ролята на кралица, и аз ще трябва да поема престола обратно. А не знам кога ще ни се отдаде шанс пак да бъдем само двамата, и то цяла седмица.

– Ами ако спре да бъде кралица?

Той примижа насреща ми.

– Какво имаш предвид?

– Ами... – Мисълта кръжеше в главата ми още от вчерашната среща. Едва ли щях да помогна на целия народ, но можех да подам ръка поне на част от поданиците ни. Тази идея ми вдъхна повече надежда, отколкото очаквах. По същата логика най-малкото можех да помогна на родителите си, което напоследък ми се струваше огромно постижение. Въпреки това, докато изричах думите, усещах колко нелепо звучат. – Какво ще стане, ако аз заема мястото ù?

Татко застина и впери смаян поглед в мен.

– Не искам да те обидя – скалъпих аз. – Знам, че си напълно способен да управляваш страната... но си прав. Мама ще иска да се върне на старото си място. Но ако аз стана кралица, тя ще трябва да се занимава с нещо друго.

Очите му се разшириха, сякаш мисълта не му беше хрумвала.

– Ако тя не е кралица и ти не си крал... и ако този път това се случи не в момент, когато мама се възстановява след инфаркт, двамата ще можете да правите нещо по-интересно, вместо да седите в стаята си. Ще може да пътувате например.

Той примигна, изумен от идеята ми.

– Можем да го направим още този уикенд. Ще поискам да ми ушият рокля специално за коронацията, лейди Брайс и Нийна ще организират всичко, а генерал Леджър ще се погрижи събитието да протече необезпокоявано. От вас няма да се очаква нищо.

Той преглътна и извърна поглед.

– Моля те, татко, не искам да те обидя. Просто...

Баща ми вдигна ръка и аз замълчах, смаяна да видя сълзи в очите му, когато ги вдигна към мен.

– Не ме обиждаш – отвърна дрезгаво и се покашля. – Просто се гордея с теб.

Усмихнах се.

– Значи... ще ми позволиш да стана кралица?

– Ще ти е много трудно – заяви той със сериозен тон. – Народът е неспокоен.

– Знам. Не се страхувам. Е, не чак толкова.

Двамата се засмяхме едновременно.

– Ще се справяш прекрасно.

Свих рамене.

– Не съм като теб. Нито пък като мама. Но ще успея. Имам помощници, а и вие двамата сте до мен. Между нас казано, вероятно ще изглеждам сравнително добре на трона.

Той поклати глава.

– Ти не си просто добра, Идлин. Сигурно не ти го казвам достатъчно често, но си невероятна млада жена. Интелигентна, забавна и способна. За мен ще е чест да съм твой поданик.

Говореше толкова искрено, че едва сдържах сълзите си.

До този момент не съзнавах колко е важно мнението му за мен. А трябваше да се досетя, като се имаше предвид колко се вслушвах в съветите му. Толкова се радвах, че одобрява собствените ми ходове.

Той вдиша дълбоко.

– Добре тогава. – Стана, заобиколи бюрото и свали кралския пръстен от ръката си, а после го сложи на средния пръст на моята. Очите му, по-бистри от доста време насам, се взряха надълбоко в моите. – Стои ти доста добре.

Аз килнах глава.

– Почти всичко ми стои добре.