Короната

Трета глава

– Аз?

– Ти.

– Сигурна ли сте?

Сграбчих Нийна за раменете.

– Винаги си откровена с мен, дори да не ми харесва да чуя истината. Изтърпяла си ме в най-лошите ми моменти и си твърде умна, за да прекарваш дните си в сгъване на дрехите ми.

Тя се усмихна широко и примигна, за да възпре сълзите си.

– Придворна дама… какво изобщо значи това?

– От теб ще се изисква да си ми довереница, каквато вече си, както и да ми помагаш с по-прозаичната страна на работата ми, а именно да подготвяш графика ми и да ми напомняш да ям.

– Май ще се справя – усмихна се тя.

– О, да, да, и още нещо. – Вдигнах ръце, настройвайки я за най-вълнуващата част. – Можеш да изхвърлиш униформата. Така че... действай.

Нийна се изкиска.

– Не знам дали имам подходящи дрехи. Но ще си приготвя нещо удачно за утре.

– Глупости. Просто се разрови в моя дрешник.

Тя ме изгледа смаяно.

– Не мога.

– Напротив, можеш и трябва. – Посочих големите врати. – Преоблечи се, ела в кабинета ми и ще започнем лека-полека.

Тя кимна и ме прегърна, сякаш го бяхме правили хиляди пъти.

– Благодаря ви.

– Не, аз ти благодаря – настоях.

– Няма да ви разочаровам.

Отдръпнах се назад, за да я погледна в очите.

– Знам. Между другото, първата ти задача е да ми намериш нова прислужница.

– Дадено.

– Отлично. До скоро!

Излязох от стаята, щастлива, че имах хора на своя страна. Генерал Леджър щеше да е връзката ми с мама и татко, лейди Брайс – главната ми съветничка, а Нийна щеше да ми помага с работата.

Още не беше минал един ден, а вече разбирах защо мама смяташе, че ще ми е нужен партньор в живота. И възнамерявах да го намеря. Просто ми трябваше малко време да измисля как.

* * *

Същия следобед крачех тревожно из коридора, докато чаках Кайл пред Мъжкия салон. Отношенията ми с него бяха по-оплетени, отколкото с всички останали кандидати, но щеше да ми е най-лесно да започна със стария си приятел.

– Здрасти – каза той и дойде да ме прегърне. Усмихнах се при мисълта, че ако беше опитал същото нещо преди един месец, щях да извикам стражите. – Как се чувстваш?

Замислих се.

– Странно... ти си първият, който ми задава този въп­рос. – Отделихме се един от друг. – Май съм добре. Поне докато имам с какво да се занимавам. Остана ли без работа, се превръщам в кълбо от нерви. Татко е доста зле. И ми е много тежко, че Арън не се е върнал още. Очаквах да си дойде заради мама, но той дори не се обажда. Не трябваше ли поне това да стори?

Преглътнах, съзнавайки, че съм се поувлякла.

Кайл ме хвана за ръката.

– Добре, да помислим по въпроса. Замина за Франция и се ожени в рамките на един ден. Сигурно е затрупан с документи и официални дела. А може и още да не е чул за случилото се.

Кимнах.

– Прав си. Знам, че не сме му безразлични. Оставил ми е толкова прочувствено писмо.

– Е, видя ли. Пък и снощи баща ти изглеждаше на косъм от болничното легло. Това, че стои неотлъчно до майка ти и следи състоянието ù, навярно му дава чувство за контрол, макар всъщност нищо да не е в негови ръце. Кралицата се размина с най-лошото, а и винаги е била борбена личност. Спомняш ли си визитата на онзи посланик?

Засмях се.

– Онзи от Парагвайско-Аржентинския съюз?

– Да! – възкликна Кайл. – Спомням си го така, сякаш беше вчера. Държа се толкова грубо с всички, два дни поред се търкаляше пиян още по обяд, докато майка ти не го хвана за ухото и не го изхвърли през входната врата.

Поклатих глава.

– Как да го забравя? Помня и купищата телефонни обаждания от президента им след това.

Кайл махна небрежно с ръка.

– Това не е важно. Просто не забравяй, че майка ти не се дава лесно. Когато нещо опита да смути живота ù, тя просто го изхвърля на улицата.

Усмихнах се.

– Така си е.

Умълчахме се за момент и ме изпълни приятно, спокойно чувство. Толкова му бях благодарна.

– Заета съм до края на деня, но какво ще кажеш утре вечер да се видим?

Той кимна.

– Разбира се.

– Имаме за какво да си говорим.

Кайл сключи вежди.

– Например?

И двамата се обърнахме едновременно, мярнали някого с периферното си зрение.

– Простете, Ваше Височество – поклони се стражът, – но имате посетител.

– Посетител?

Той кимна, но не уточни.

Въздъхнах.

– Добре. Ще те намеря по-късно, става ли?

Кайл стисна ръката ми.

– Разбира се. Извикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Усмихнах му се, знаейки, че не го изрича просто ей така. Нещо ми подсказваше, че всички мъже в онази стая щях да ми се притекат на помощ, ако се наложеше, и това разведри поне малко черния ми ден.

Тръгнах надолу по витото стълбище, чудейки се кой ли е дошъл. Ако беше роднина, щяха да го отведат до стаята ми, а ако беше губернатор или друг официален гост, щях да съм получила писмено уведомление. Кой беше толкова важен, че трябваше да пазят самоличността му в тайна до последния момент?

Щом слязох на първия етаж, отговорът на въпроса ми вече стоеше там и ярката му усмивка накара дъха ми да спре.

Мерид Илеа не беше стъпвал в двореца от години. Спомнях си го като върлинест хлапак, не особено умел в салонните разговори. Но сега закръглените му бузи се бяха стопили, разкривайки острите черти на лицето му, а мускулестите му крайници се бяха налели и изпълваха кройката на костюма му до съвършенство. Гледаше ме в очите, докато вървях към него, и макар в ръцете му да имаше пълна кошница, се пок­лони с усмивка, сякаш не му тежеше изобщо.

– Ваше Височество – поздрави ме той. – Съжалявам, че идвам без предварително уведомление, но веднага щом чухме за майка ви, решихме, че трябва да направим нещо. Затова...

Той ми поднесе кошницата. Преливаше от подаръци. Цветя, тънки книжки, бурканчета със супа, овързани с панделки, и дори няколко пресни сладкиша, които изглеждаха толкова примамливо, че едва се сдържах да не грабна един.

– Мерид – отвърнах, което прозвуча като поздрав, въп­рос и укор едновременно. – Това е прекалено, като се имат предвид обстоятелствата.

Той сви рамене.

– Споровете нямат нищо общо с човешкото състрадание. Кралицата ни е болна и това е най-малкото, което можем да направим за нея.

Усмихнах се, трогната от неочакваната му поява. Махнах на един от стражите.

– Носете я в болничното крило, ако обичате.

Той взе кошницата и аз върнах вниманието си към Мерид.

– Родителите ти не са искали да дойдат?

Мерид пъхна ръце в джобовете си и направи гримаса.

– Опасяваха се, че ще възприемете посещението им като политически ход.

Кимнах.

– Напълно разбираемо. Но моля те, предай им да не се безпокоят за това в бъдеще. Все още са добре дошли тук.

Мерид въздъхна.

– Те не смятаха така. Не и като се има предвид как се разделиха с кралското семейство.

Споменът изскочи съвсем ясно в съзнанието ми и аз стис­нах устни.

Огъст Илеа и баща ми работеха заедно за унищожаването на кастовата система след смъртта на баба ми и дядо ми. Когато Огъст се оплака, че желаната промяна не се случвала достатъчно бързо, татко му нареди да се подчинява на краля си и да уважава стратегията му. Но времето минаваше, а животът в долните касти си оставаше същият, затова Огъст каза на баща ми, че трябвало да разходи „разглезения си задник“ по улиците на града. Татко винаги е бил търпелив човек, а доколкото си спомням, Огъст беше доста припрян. В крайна сметка помежду им възникна голям спор, след което Огъст и Джорджа грабнаха багажа си, включително и свенливия си син, и се изнесоха от двореца в ураган от накърнена чест и гняв.

Оттогава веднъж-два пъти бях чувала Мерид да коментира политически въпроси и да дава бизнес съвети по радиото, но сега ми беше трудно да синхронизирам онзи глас с движенията на устните му и приветливата му усмивка, при положение че някога бях свикнала да го гледам прегърбен и затворен.

– Откровено казано, нямам представа защо бащите ни не си говорят. Всички виждаме последиците от следкастовата дискриминация, с която от толкова време се борим. Мислех, че поне единият ще омекне и ще потърси другия. Вече отдавна не е въпрос на гордост.

Мерид ми предложи лакътя си.

– Искате ли да се поразходим, докато разговаряме?

Хванах ръката му и тръгнахме заедно по коридора.

– Е, Ваше Височество...

– Моля те, Мерид. Идлин. Познаваш ме още отпреди да се родя.

Той се подсмихна.

– Вярно е. Но в момента си регент и ми се струва нередно да пренебрегвам етикета.

– А аз как да те наричам?

– Предан поданик. Бих искал да предложа помощта си в този напрегнат момент. Знам, че отмяната на кастовата система не се случи толкова спонтанно, колкото всички се надявахте. Но аз прекарах доста години сред хората. Смятам, че познавам добре народния глас и ако прецениш, че информацията ми може да ти е полезна, не се колебай да ми кажеш.

Вдигнах вежди, обмисляйки думите му. Благодарение на контактите ми с кандидатите за Избора, напоследък се бях осведомила за живота на обикновеното население, но един експерт в областта на общественото мнение щеше да е доб­ро оръжие в арсенала ми. Особено предвид онова, което бях научила от писмото на Арън.

Болеше ме всеки път, когато си спомнех думите му, но знаех, че не би ми казал за враждебността на хората към мен, ако не смяташе, че ще ми е от полза някой ден. Вярвах в това, въпреки че ни напусна.

– Благодаря ти, Мерид. Ако намеря начин да облекча напрежението на баща ми, ще съм много щастлива. Искам, когато се върне на работа, в страната да цари спокойствие. Ще те потърся, ако имам нужда.

Той извади визитна картичка от джоба си и ми я подаде.

– Това е личният ми номер. Обади ми се по всяко време.

Усмихнах се.

– Родителите ти няма ли да се сърдят, че ми помагаш? Че общуваш с врага?

– Не, не – отвърна ведро той. – И твоите, и моите родители преследваха една и съща цел. Просто подкрепяха различни методи. А сега, когато майка ти е в такова състояние, не бива да се тревожиш за поправими неща, каквито несъмнено са хорските настроения. Допускам, че точно в този момент родителите ни биха одобрили съвместната ни работа.

– Да се надяваме – отвърнах аз. – Напоследък твърде много неща започнаха да се рушат. Иска ми се да поправя каквото мога.