Короната

Трийсет и трета глава

Студиото беше преобразено. Макар и обсъждането на годежа ми пред публика от приятели, роднини и служители, докато излъчваха събитието на живо по националната телевизия, да не отговаряше на задушевната обстановка, на която се бях надявала, понякога човек трябваше да се примири със съдбата си.

Потърсих мама и татко сред тълпата. Исках да ги видя, да се порадвам на усмивките им, като чуеха кой е избраникът ми. Ако те бяха щастливи и спокойни, значи, и аз можех да си го позволя. Само дето още ги нямаше. Поне Кадън беше подранил.

Гледах от вратата как се взира в отсрещния край на студиото, сякаш бе леко омагьосан. Щом изникнах до него, се поуплаши.

– Добре ли си?

Той се покашля и заби очи в краката си, изчервявайки се малко.

– Да, всичко е наред. Просто си стоя.

Проследих погледа му, любопитна какво го бе привлякло, и моментално ми стана съвършено ясно. Джоузи се беше отказала от натруфените прически и кичозни бижута. От тежкия грим и префърцунените рокли. Като я гледах сега – с леко накъдрена коса, съвсем дискретен блясък по устните и подходяща за възрастта ù синя рокля, ми се струваше, че най-сетне влиза в собствената си роля... вместо в моята.

– Джоузи е много красива тази вечер, нали? – коментирах небрежно.

– Така ли? Не бях забелязал. Но като се замисля, да, изглежда добре.

Госпожица Марли, ведра и спокойна, каза нещо на господин Картър и Джоузи се засмя. Смехът ù още си беше прекалено гръмък за моите уши, но въпреки това ми се стори чаровен.

– Така и така няма да излизаш пред камерите, защо не отидеш да седнеш до нея? Май мястото е свободно.

Погледнах го скришом и видях как по устните му потрепна малка усмивчица, преди да я скрие смутено.

– Може. Така де, не съм се разбирал с никого за тази вечер.

Той тръгна към нея, изпъвайки костюма си през цялото време, а аз осъзнах, че изгарям от любопитство да проследя развитието на историята.

– Идлин.

Обърнах се към гласа на мама, която вървеше към мен с отворени ръце.

– Как се чувстваш?

– Абсолютно прекрасно и ни най-малко не съм уплашена до смърт – пошегувах се аз.

– Не се безпокой. Хенри е добър избор. Неочакван, но много добър.

Надникнах към дъното на студиото, където Еико оправяше вратовръзката на Хенри, докато си приказваха оживено на онзи неразбираем език.

– Интересното е, че всъщност няма за какво да завиждаш.

Вдигнах объркан поглед към мама.

– Да завиждам?

– По-рано днес, когато говореше с Марли, каза, че ù завиждаш, задето се е борила така храбро за любовта си.

– Така ли казах наистина? – смутих се аз.

– О, да. А на мен ми стана чудно защо ти е да завиждаш на жена, изстрадала безкрайно, за да се събере с любимия си, при положение че едно толкова мило момче буквално ти пада в ръцете.

Замръзнах на място. Как можех да извъртя нещата?

– Е, добре де, уважавам я за това. Наистина е постъпила смело.

Мама врътна очи.

– Ако държиш да лъжеш мен, хубаво, но те съветвам да не лъжеш и себе си, защото така може здравата да се оплетеш.

После майка ми продължи напред и седна до госпожица Луси и генерал Леджър. В студиото обикновено беше хладно, но нещо ми подсказваше, че тръпката, която пробяга през мен, нямаше нищо общо с температурата.

– А ти ще чакаш ето тук – нареди продуцентката, довлачвайки Хенри до мен. – Има още малко време, но най-добре не се разхвърчавайте. Някой да е виждал Гаврил? – Провик­на се после на всеослушание.

Хенри посочи вратовръзката, която Еико току-що беше нагласил.

– Добре?

– Да.

Поизпънах раменете и ръкавите на сакото му и надникнах към Еико, който се държеше геройски. Надявах се и аз да изглеждам толкова спокойна. Защото отвътре се чувствах като разплитащ се пуловер, който скоро щеше да се превърне в купчина прежда на пода.

Заобиколих Хенри, уж оглеждах сакото му от всички ъгли. Докато минавах покрай Еико, пуснах ръката си надолу и пръстите ни се срещнаха в мимолетна целувка, преди да се върна пред годеника си.

Тръпката, която пробяга по кожата ми, беше наелектризираща, затова стиснах ръце пред себе си, съсредоточавайки вниманието си върху годежния пръстен. С периферното си зрение видях как Еико се слива с тълпата, навярно за да укроти собственото си разбунтувано сърце.

– Е – обърнах се към Хенри, – готов ли си?

Той ме погледна, но този път по изражението му почти не личеше обичайната жизнерадост.

– А ти?

Искаше ми се да кажа „да“ и чувах думата в главата си, но някак не успях да я докарам до устата си. Затова просто кимнах с усмивка.

Той веднага прочете колебанието ми.

Хвана ме за ръката и ме поведе към дъното на стаята... към Еико.

– En voi – каза Хенри с неочаквано сериозен тон.

Очите на Еико запрескачаха помежду ни.

– Miksi ei?

– Бавен съм тук. – Хенри посочи устата си. – Не тук. – Посочи очите си.

Дишането ми се ускори, защото знаех, че животът ми е на път да рухне, и се ужасявах при мисълта за последствията.

– Вие влюбени – продължи Хенри, посочвайки първо мен, после Еико.

Еико заклати глава, а Хенри въздъхна и взе дясната му ръка, където още стоеше кралският пръстен. После вдигна и моята, върху чийто пръст блестеше семейната реликва от Еико.

– Еико, моля те, обясни му. Трябва да сложа очаквания край на Избора. Кажи му, че никога няма да му дам повод да се съмнява във верността ми.

Еико му преведе набързо думите ми, но изражението на Хенри не се промени.

– Моля те – хванах го за лакътя аз.

– Казвам не – отвърна ми той с невероятна топлота. Вдиг­на ръката ми отново и нежно свали годежния ми пръстен.

Стаята се замъгли пред очите ми. Само минути ме деляха от включването на живо, а току-що ме бяха зарязали.

Хенри хвана лицето ми и се вгледа надълбоко в очите ми.

– Обичам теб – закле се той. – Обичам теб. – После се обърна към Еико и го стисна за ръката. – И обичам теб. Мой добър приятел. Много добър приятел.

Еико преглътна, трогнат почти до сълзи от думите на Хен­ри. Двамата се бяха сближили неимоверно през изминалите месеци. Нямаше значение какво преживявах аз. Но какво ли преживяваха те?

Хенри ни приближи един до друг.

– Вие двама заедно. Ще направя вас торта!

Засмях се, независимо от смущението си. Като погледнах Еико в очите, изпитах огромна нужда да оставя задръжките и да изпълня най-съкровеното желание на сърцето си. Но просто не успявах да преодолея страха си.

Огледах стаята в търсене на единствения човек, който ми трябваше в този момент. Като го видях, върнах очи към момчетата ми.

– Изчакайте тук. Моля ви.

Претичах през студиото.

– Татко! Татко, имам нужда от помощта ти.

– Скъпа, какво има?

Вдишах дълбоко.

– Не искам да се омъжвам за Хенри. Искам да се омъжа за Еико.

– За кого?

– Ерик. Преводачът му. Влюбена съм и искам да се омъжа за него. Колкото и да мрази да се снима, искам да му направя хиляда снимки, с които да облепя стените си, и всяка сутрин да се будя до него със смях, също като вас с мама. И искам да ми приготвя понички, също както майка му приготвя на баща му. И искам да открием нашата си собствена традиция или да открием, че всичко е наше, защото съм убедена, че ако имам него, дори глупавите дреболии ще са ми скъпи.

Татко стоеше като статуя с леко отворена уста.

– Но ако ти не си съгласен, ще забравя всичко. Искам да постъпя правилно, а знам, че ти никога не би ми позволил да сгреша. Кажи ми какво да предприема, татко, и повече няма да повдигна темата.

Той вдигна изцъклени от изненада очи към часовника на стената.

– Идлин, остават ти само седем минути.

Проследих погледа му и видях, че прав. Само седем минути.

– Помогни ми тогава. Кажи ми какво да сторя!

След още една секунда на вцепенение татко се обърна към мен и ме изведе от студиото.

– Всички знаем, че искаше да ускориш нещата заради Мерид, и намирам известна логика в този ти ход. Но не бива да позволяваш на един изнудвач да решава съдбата ти. Повярвай ми. Не си длъжна да обявяваш каквото и да било днес.

– Не там е въпросът. Толкова искам да бъда с Еико, че сърцето ме боли, но миналото ми е изпълнено с егоистични, глупави постъпки и се опасявам, че народът няма да ми прости, ако наруша дори най-дребното правило. Не мога да разочаровам поданиците си отново, татко. Не мога да разочаровам и теб.

– Мен? Да ме разочароваш заради някакво си глупаво правило? – Той поклати глава. – Идлин, в семейството ни има толкова изменници, че просто няма как да ме разочароваш.

– Моля?

Той се усмихна.

– Бягството на брат ти реално беше достатъчна причина за война с Франция. И май го знаеше. Но това спря ли го?

Поклатих глава.

– Майка ти – продължи татко през смях – съзаклятничеше с италианското правителство за спонсориране на бунтовниците от Севера. А това можеше да ù коства живота, ако баща ми беше разбрал.

Гледах го като ужилена.

– А аз повече от двайсет години укривам човек, когото всички смятаха за мъртъв.

– Удуърк? – предположих аз.

– Ха! Не. Забравих за тях, макар че те поне бяха оневинени официално. Всъщност става дума за човек, който е много по-опасен в очите на монархията.

– Татко, не разбирам.

Той въздъхна и се огледа за свидетели, преди да разкопчае ризата си. Обърна се и чевръсто я свали заедно със сакото си.

Като видях гърба му, ахнах от ужас. Беше покрит с белези, някои толкова широки, че явно раните бяха зараснали без всякакво лечение, а други – криви и набръчкани. Нямаше два еднакви, но си личеше, че всичките са нанесени с камшик.

– Татко... татко, какво ти се е случило?

– Баща ми. – Той вдигна ризата си и я закопча бързо. – Извинявай, че никога не съм те водил на плажа, скъпа. Просто не можех.

Раменете ми потънаха. Как изобщо му хрумна да ми се извинява за такова нещо?

– Не разбирам. Защо те е бил?

– За да ме държи нащрек, за да си мълча, за да ме направи по-добър водач... имаше си купища причини. Но само за две от наказанията трябва да знаеш. Първото се случи, когато майка ти предложи елиминирането на кастите.

Той поклати глава и се поусмихна.

– Реши да го каже пред камерите на осведомителния бюлетин, докато още участваше в Избора. Разбира се, баща ми, който и бездруго я ненавиждаше, го видя като заплаха за контрола му. И реално така си беше. Подобно предложение се приема за държавна измяна. Както вече ти казах, това е семейна черта. Боях се, че ще я накаже, затова му позволих да изкара яда си на мен.

– О, боже!

– Да, о, боже. Това беше последният побой, който понесох, и повярвай ми, не съжалявам нито за миг. Бих го понесъл още сто пъти, за да го спестя на нея.

Не знаех, че е станало така. Живеех с мисълта, че двамата заедно са се обявили срещу кастовата система. Прикриваха толкова много неприятни моменти от съвместната си история. Приказното вървеше ръка за ръка с ужасяващото.

– Страх ме е да попитам, но кое е другото наказание, за което трябва да знам?

Той закопча последното копче и въздъхна.

– Първото.

Преглътнах, несигурна дали изобщо исках да чуя разказа му.

– Баща ми беше изключително горделив човек. Вярваше, че понеже е крал, светът трябва да лази в краката му. И наистина имаше с какво да се гордее. Власт, прекрасен дом, всеотдайна съпруга и син, който да продължи рода. Но това не му стигаше.

Погледът му се премрежи, а аз продължавах да го слушам недоумяващо.

– Винаги разбирах за посещенията на любовницата му. По-рано същия ден подаряваше по нещо на майка ми, сякаш изкупуваше греховете си още преди да ги е извършил. А на вечеря доливаше чашата ù с вино отново и отново, докато не я приспеше. Разбира се, тя живееше в другото крило на двореца. Предполагам... по негова идея. Едва ли тя бе изявила желание да се отдели от съпруга си. Наистина го боготвореше... Както и да е, една нощ, когато бях на около единайсет, видях онази жена да си тръгва от покоите му с разчорлена коса и пелерина на гърба си, сякаш с нея можеше да прикрие какво е направила. Веднага се досетих. Досетих се защо е била при баща ми и на момента я намразих. Повече, отколкото мразех него, което беше несправедливо. След като си тръгна, отидох при баща ми. Той беше по халат, пиян и потен. Никога няма да забравя какво му казах: „Повече да не си пуснал тази уличница в двореца“. Като че ли можех да заповядвам на краля. Той ме сграбчи за ръката с такава ярост, че изкълчи рамото ми. Бутна ме на земята и ме зашиба с пръчка по гърба. Болката беше толкова силна, че припаднах. Свестих се в моята стая с превръзка на ръката. Прислужникът ме смъмри, че не бивало да се боричкам със стражите, бил съм много малък да ги смятам за другарчета.

Татко поклати глава.

– Нямах представа кой бе загубил работата си или кому се бе случило нещо дори по-лошо... само и само за да звучи достоверно историята му, но знаех, че от мен се изисква да си мълча. А бях толкова малък, че не посмях да кажа на никого. С годините започнах да го крия от срам. Докато, незнайно как, преиначих всичко това в повод за гордост. Търпях страданието си сам, без ничия подкрепа, което ми се струваше достойно за уважение. Само дето грешах. Беше безкрайно глупаво, но малките деца постоянно си измислят оправдания.

Той ми се усмихна вяло.

– Много съжалявам, татко.

– Недей. Горчивият ми опит ме направи по-силен човек и по-добър родител, надявам се. Дано съм ти достоен баща.

Очите ми преливаха от сълзи.

– И още как.

– Хубаво. Е, за да отговоря на въпроса ти, няколко години по-късно започнах да си мисля, че баща ми наистина е отпратил любовницата си. Както казах, винаги разбирах, когато я водеше, затова го следях и дори се измъквах от стаята си няколко нощи, за да съм сигурен. Нямаше я с месеци, докато един ден не я видях да крачи по коридора, сякаш дворецът беше неин. Бях изпълнен с толкова гняв към нея, бесен, задето имаше наглостта да се появи в дома на майка ми, че я спрях и ù казах какво мисля за нея. Тя килна глава настрани и ми се присмя, сякаш пред нея стоеше някое нищожество. После се наведе и прошепна в ухото ми: „Ще предам поздрави на малката ти сестричка“. И си тръгна, оставяйки ме напълно втрещен. Сигурно стоях на място цели десет минути, твърде смаян, за да помръдна. Дали го беше казала само за да ме обърка, или наистина имах сестра, за която не знаех? Нямах намерение да я разпитвам, а и не смеех да се обърна към баща ми. Чак когато той почина, се осмелих да я потърся.

Татко преглътна.

– Но тук става интересно. Незаконните деца на членовете на кралското семейство са обречени на смърт.

– Моля? Но защо?

– Вероятно защото може да представляват заплаха за кралския род. Гражданските войни и политическите размирици не са полезни никому. Виждаш какви неприятности ти създава Мерид. Затова в миналото унищожавахме заплахата още в зародиш. – Говореше равнодушно, някак отнесено.

– Е, уби ли я?

Той се усмихна унесено.

– Не. Заплени ме в момента, в който я видях. Беше съвсем малка и нямаше представа кой е баща ù. Нима можех да я виня, че има кралска кръв. Затова я отнех от майка ù, приех я при себе си и оттогава е под закрилата ми.

Татко най-сетне вдигна очи към мен.

– Лейди Брайс? – попитах аз.

– Лейди Брайс.

Не знаех какво да кажа. Имах си още една леля. А напос­ледък ми помагаше не по-малко от останалите ми роднини. Дори повече от някои. Бях ù толкова задължена.

– Тъжно ми е, че я държа в сянка – призна си той.

– Знам. А и във вените ù тече кралска кръв. Струва ми се, че заслужава повече.

– Невъзможно е. И тя го разбира. Благодарна е, че е тук – отвърна той. И двамата го усещахме, но пак ни беше жал. – Ето, виждаш ли, и аз извършвам държавна измяна през пос­ледните двайсет години. Също като майка ти и брат ти. Бих казал, че Кадън е единственият, който живее изцяло по правилата.

Усмихнах се при мисълта колко от тях нарушаваше ежедневно Остън.

– Загърби глупавия закон, Идлин. Омъжи се за човека, когото обичаш. Щом ти го одобряваш, не се съмнявам, че и аз ще го одобря. А ако на народа не му хареса, това си е негова грижа. Защото коя си ти?

– Аз съм Идлин Шрийв и никой на света не е по-могъщ от мен – изстрелях, без да се замислям дори.

Той кимна.

– Съвършено вярно.

Продуцентката отвори вратата със замах.

– Слава богу! Имате десет секунди. Бързо!