Короната

Осемнайсета глава

Седях в стаята си и чаках Хейл. Исках да проведем този разговор на някое задушевно, удобно място. Дланите ми се потяха и най-внезапно осъзнах, че рано или късно ще трябва да започна да отпращам и момчетата, с които иначе не исках да се разделям. Знаех, че накрая ще остане само един, но почти си мечтаех всички да заживеят в двореца или поне да ми идват на гости през почивните дни.

На вратата се почука и отидох да отворя сама. Не исках Елоиз да присъства на разговора ни.

Хейл се поклони.

– Ваше Височество.

– Влизай. Гладен ли си? Жаден?

– Не, добре съм.

Той потри ръце, притеснен не по-малко от мен.

Седнах на масата и го поканих при себе си.

Когато мълчанието помежду ни ми дойде в повече, казах:

– Искам да ми обясниш какво се случва с теб.

Той преглътна.

– И аз това искам. Но не знам какво ще правя, ако ме намразиш.

Колкото и топло да говореше, усещах студа, прозиращ зад думите му.

– Защо да те намразвам, Хейл? Какво си сторил?

– Въпросът е какво не мога да сторя.

– И то е?

– Не мога да се оженя за теб.

Въпреки че го очаквах, въпреки че не му бях отдала истински сърцето си... ме заболя.

– Кое... – Спрях и си поех въздух. Най-лошият ми страх се осъществяваше. Не заслужавах любов. Бяха му нужни само няколко седмици до мен, за да го осъзнае. – Кое те кара да смяташ така?

Той се замисли с болезнено изражение на лице и аз извлякох поне малко успокоение от факта, че видимо не искаше да ме нарани.

– Чувствата ми към друг човек.

Това можех да преглътна по-лесно от първоначалното си опасение.

– Към Кери?

Той поклати глава.

– Към Иън.

Онемях от удивление. Иън? Онзи Иън?

Не бях очаквала подобно нещо. Хейл се държеше толкова мило, толкова романтично. Но поне за Иън всичко ми се проясни на мига.

По време на кастовата система всяко семейство придобиваше кастата на съпруга. Заради това можеше да има само един глава на домакинството. Същото важеше и за жените: нямаше ли брак, нямаше и законно семейство. Някои живееха заедно, без да се женят, и наричаха половинките си съквартиранти, но обществото не одобряваше подобно поведение. Мама ми беше разказвала за еднополова двойка в родната ù Каролина, която прогонили от града.

Историята ù не ми харесваше. И бездруго бях останала с впечатление, че твърде много хора са живеели трудно по нейно време. Защо му беше на някого да затормозява допълнително друго човешко същество?

За жалост, както някога, така и сега еднополовите двойки се спотайваха в сенките, в периферията на обществото. А това обясняваше защо Иън се беше примирил с факта, че няма да намери любов.

Но Хейл?

– Как... как изобщо...?

– Една нощ се заговорихме в Мъжкия салон. Не можех да спя и реших да отида там, за да почета. Намерих го да пише в дневника си. – Хейл се усмихна. – Едва ли можеш да си го представиш в такава светлина, но всъщност е доста поетична личност. Както и да е, просто си поприказвахме. И дори не знам как се озовахме един до друг, но когато ме целуна... разбрах защо никога не съм хлътвал по Кери. Защо въпреки че ти си най-умното, забавно и смело момиче, което познавам, не мога да се оженя за теб.

Затворих очи и се замислих. И останах ужасена от себе си, защото единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, беше колко ли лошо може да ми повлияе това. Не колко трудно щеше да му е на Хейл да сподели с родителите си, не че на Иън вероятно щеше да му се наложи да разкрие дългогодишната си тайна. А какво щеше да пише по вестниците, когато се разчуеше, че не един, а цели двама от кандидатите ми предпочитаха да са един с друг, отколкото с мен.

Понякога бях отвратителен човек.

– Знам, че връзката на кандидат с друг човек се приема за държавна измяна – пророни Хейл. Вдигнах очи. Това изобщо не ми беше хрумнало. – Знам и че предпочитам кратък, но откровен живот пред дълъг, но пълен с лъжи.

– Хейл – подхванах и протегнах ръце през масата, за да хвана неговите. – Какво те кара да си мислиш, че бих те наказала за подобно нещо?

– Законите са ми ясни.

Въздъхнах.

– Май наистина живеем според тях, а?

Той кимна.

– А какво ще кажеш двамата с теб да сключим една сделка?

– Каква сделка?

Отдръпнах ръцете си и ги потрих.

– Ако ми направиш услугата да си тръгнеш чак след коронацията и ми позволиш да отпратя двама ви с Иън през няколко седмици, дори дни, аз ще те пусна да си вървиш без всякакви последици.

Хейл ме гледаше недоумяващо.

– Наистина ли?

– Да си призная, тревожи ме резултатът от тези обстоятелства. Но ако излезе, че двамата сте се влюбили един в друг след елиминацията, никой не може да ви обвини в измяна. И съжалявам, че ще го кажа, но ако пресата открие, ще ме разкъсат на парчета.

– Наистина не исках да усложнявам живота ти. Не съм влюбен в теб, но те обичам достатъчно, за да ти споделя истината.

Аз станах и скъсих разстоянието помежду ни. Той също се изправи и ми позволи да го прегърна и да отпусна глава на рамото му.

– Знам. И аз те обичам. За нищо на света не бих те оковала за себе си, ако така ще си нещастен.

– Мога ли да направя нещо за теб? Дори не се бях надявал да си тръгна оттук с благословията ти. Как да ти се отблагодаря?

Отстъпих назад.

– Просто бъди образцов кандидат още няколко дни. Разбирам, че това е голяма молба, но ако издържиш до коронацията, ще съм ти много признателна.

– Молбата ти никак не е голяма, Идлин. Всъщност е нищожна.

Долепих длан до бузата му. По нещо всеки ден.

– Е, той ли е голямата ти любов?

Най-сетне пооблекчен, Хейл се засмя.

– Не знам. Все пак никога не съм изпитвал подобни чувства.

Кимнах.

– Тъй като двамата с него не си говорим много, съгласен ли си ти да му обясниш как ще протекат елиминациите ви? Вероятно ще отпратя първо него от двореца, защото в очите на народа той изглеждаше като по-слаб кандидат.

Болеше ме да го кажа на глас. Иън ми бе служил като резервен вариант, но сега, когато вече знаех истината, нямаше да ми е приятно да го изпратя вкъщи.

– Благодаря ти. За всичко.

– Не се притеснявай.

Хейл се спусна към мен и ме прегърна отново, преди да изтърчи през вратата. Замислих се с усмивка в колко сходни ситуации се намирахме двамата: политахме с главата напред към бъдещето, без да знаем дали ни очаква щастлив завършек. И все пак летяхме, нали така?

* * *

Денят ми бързо се преобрази от прекрасен в заплетен, а до края му вече исках да пропусна вечерята и директно да си легна. Отворих вратата на стаята си, решена да отнеса в леглото само спомена за добрата му част. Как лейди Брайс ми казва, че съм постъпила мъдро. Обнадеждаващата статия във вестника. Усмивката на Хейл, преди да изтърчи от стаята.

– Знаеш ли – обади се дълбок глас, – май съм любимец на прислужницата ти.

Кайл се излежаваше на леглото ми, скръстил удобно ръце зад главата си.

Засмях се.

– И защо смяташ така?

– Защото е изключително лесно да я подкупиш.

– Можеше поне да си свалиш обувките.

Той направи физиономия и ги изхлузи, после потупа с длан мястото до себе си.

Аз се пльоснах на леглото по начин, който беше доста далеч от всяка женственост. Той се завъртя към мен и в този миг мярнах пръстите му.

– Какво си правил днес, за бога?

– Цял следобед рисувам с въглен – отвърна той и разпери почернените си ръце. – Не се безпокой. Няма да изцапам чаршафите ти. Пръстите ми са боядисани и не мога да ги измия.

– Какво сътвори?

– Осъзнавам, че вероятно превишавам правата си, но се замислих за срещата с хората от народа и ми хрумна, че може би ще е от полза да провеждате такива по-често. Затова преработих една от приемните в тронна зала, където да изслушваш хората, да приемаш петиции и да отговаряш на искания. Нещо официално, но не и помпозно.

– Много съобразително.

Той сви рамене.

– Казах ти, напоследък творя само за теб.

Блясъкът в очите му беше толкова момчешки, че за момент ме накара да забравя задълженията си на възрастен.

– Освен това може да създадеш радиостанция – добави той.

– Ъ, защо? Бюлетинът ми е предостатъчен.

– Докато учех във „Фенли“, с приятелите ми често слушахме радио. Пускахме си го в кухнята и във всяка друга стая, а чуехме ли нещо интересно, спирахме работа и се заслушвахме, а после обсъждахме въпроса. Това е един добър начин да контактуваш с народа си. И не е толкова страшно, колкото да тикнат камера в лицето ти.

– Интригуващо. Ще си помисля. – Докоснах връхчетата на почернените му пръсти. – Над какво друго се трудиш?

Той сбърчи вежди.

– Спомняш ли си, че ти разказах за едни малки къщички? Обмислях да има и двуетажни, предвидени за по-големи семейства. Но като се има предвид какви материали искам да използвам, не изглежда постижимо. Металът ще е твърде тънък за целта. Много ще ми помогне, ако успея да построя една от тях, за да изпробвам плановете си. Е, някой ден.

Вгледах се в него.

– Знаеш ли, Кайл, принцовете рядко си цапат ръцете.

– Наясно съм – усмихна се той. – Просто си мечтая. – После смени позата си и темата с едно рязко движение. – Вестниците изглеждаха обнадеждаващо днес.

– Да. Сега трябва просто да поддържам добрата вълна. Само дето нямам представа как.

– Не е страшно. Понякога нещата сами се случват.

– Много ще съм доволна, ако не ми се налага да влагам чак толкова усилия.

Прозях се. Дори успешните дни се оказваха уморителни.

– Искаш ли да си тръгна, за да поспиш?

– Не – отвърнах, преместих се малко по-близо до него и се обърнах по гръб. – Ще останеш ли още малко?

– Разбира се.

Той хвана ръката ми и двамата вперихме погледи в красиво изрисувания таван на стаята ми.

– Идлин?

– Да.

– Добре ли си?

– Да. Имам чувството, че щях да съм още по-добре, ако можех да позабавя темпото, но всичко трябва да се случва на мига.

– Би могла да отложиш коронацията. Да останеш регент още малко. Всъщност почти няма разлика.

– Знам, но чувството е различно. Баща ми се поуспокои, откакто станах регент, но след като насрочихме дата за коронацията, ми се струва още по-ведър. Знам, че всичко е до психическа нагласа, но ако така помагам на съня му, което му помага да се грижи за мама, което пък ù помага да се възстановява по-бързо...

– Разбирам те. Но мислиш ли за останалото? Нямаш намерение да претупаш Избора, нали?

– Не го правя умишлено. Просто нещата сами ускориха хода си.

– Какво имаш предвид?

Въздъхнах.

– Не мога да ти кажа сега. Нека всичко се поуталожи.

– Можеш да ми се довериш.

– Знам. – Отпуснах глава върху рамото му. – Кайл?

– Да.

– Спомняш ли си първата ни целувка?

– Нима мога да я забравя? Фасонът ми разцъфна по всички вестници.

– Не, не тази. Първата ни първа целувка.

След миг недоумение, той вдиша рязко.

– О. Боже. Мой.

Разсмях се.

Когато аз бях на четири, а Кайл на шест, двамата доста си играехме. До ден-днешен не мога да се сетя какво го накара да намрази живота в двореца, нито пък кога се зароди взаимната ни антипатия един към друг, но по онова време Кайл ми беше като втори Арън. Един ден тримата играехме на криеница и Кайл ме намери. Само че вместо да ме спипа, се наведе и ме целуна по устата.

Аз скочих на крака, бутнах го на земята и му заявих, че ако се повтори, ще заповядам да го обесят.

– Кое четиригодишно момиченце знае как да заплаши нечий живот? – пошегува се той.

– Всичко опира до възпитанието, предполагам.

– Чакай малко, да не би да ми намекваш, че ме пращаш на бесилото? Защото, ако е така, ще ме смаеш с безсърдечието си.

– Не – засмях се аз. – Просто реших, че вече си си заслужил извинението.

– Не се тревожи. Доста е забавно след години. Когато хората ме питат за първата ми целувка, никога не споменавам точно онази. Казвам им, че е била с дъщерята на саудитския премиер. Но май тя ми се явява втора.

– Защо не им казваш за мен?

– Защото ме е страх, че може да изпълниш заканата си – пошегува се той и аз се изкисках. – Явно просто съм потиснал спомена. Не беше особено приятен.

Пак се закикотих.

– Мама ми сподели, че тя е била първото момиче, което татко някога е целувал, а се опитала да му се изплъзне.

– Сериозно?!

– Да.

Кайл се захили.

– А знаеш ли за Арън?

– Не.

Но Кайл вече плачеше от смях.

– Първата му целувка е била с една от италианките, но бил понастинал и... – Той спря, задавен от кискане. – О, боже, наложило му се да кихне по време на целувката и я оплискал със сополи.

– Какво?

– Не видях самата целувка, но се появих тъкмо за развръзката. Просто го сграбчих за ръката и хукнахме нанякъде.

Коремът ме болеше от смях и доста време не можахме да се отърсим от спомена. Когато най-сетне се успокоихме, осъз­нах нещо.

– Не познавам никого, който да е имал съвършена първа целувка.

Той се замисли за малко и отвърна:

– Нито пък аз. Може би не първите целувки трябва да са незабравими, а последните.