Обществото на Жулиет

9

Днес в колежа едно момиче се самоуби. Казва се Дейзи.

Казваше се Дейзи.

Хубаво момиче. Сладурана. И умница. Не я познавах, но Джак — да. Тя също работеше в офиса на предизборната кампания на неговия шеф.

Целият кампус е в шок. Усеща се във въздуха. Когато нещо такова се случи, то се отразява на всички, сплотява ги по някакъв начин. Колежите са като малки селца, всеки е свързан с всекиго чрез не повече от две или три стъпки. Така че всеки познаваше някой, който бе познавал Дейзи. И всички имаха нужда и искаха да разберат, да намерят смисъл в безсмисленото, за да могат да се справят с него, да го преодолеят и да продължат с живота си. Но смъртта има свои начини да удължи присъствието си много след като е нанесла своя удар. Тя се проточва във времето.

А и освен това не се случваше за първи път.

Дейзи бе третата тази година. Втората през този семестър. Бяха все момичета, които на пръв поглед имаха всичко и животът им се развиваше добре. Изведнъж бяха решили, че нямат нищо.

Виждах, че Джак е разтърсен. Но продължаваше да казва, че всичко е наред. Понякога можеше да бъде голям мачо. Или поне да се преструва на такъв. Отказваше да показва слабостта си, искаше да мисля, че може да се справи, и аз знаех, че може, но все пак продължавах да се тревожа за него.

Боб Девил затвори офиса на предизборния си щаб за една вечер в памет на Дейзи. Не беше лесно решение, защото до изборите оставаха по-малко от два месеца, но постъпи правилно. Екипът на щаба му реши да организира бдение за Дейзи. Боб щеше да каже няколко думи, да призове присъстващите да се помолят, да обедини страдащите. Един истински лидер във време на скръб.

Джак винаги се шегуваше, че Боб ще стане чудесен президент. Казвах му, че много изпреварва събитията. Шефът му още не бе станал дори губернатор. Но Джак имаше големи надежди, възприемаше Боб като бащина фигура и коя бях аз да го разубеждавам. А може би имаше право.

Исках да отида на бдението с Джак. Исках да бъда до него и да го подкрепя.

— Не — каза той. — Ти не я познаваше. По-добре е да отида сам.

Разбирах основанията му, но се притеснявах за него. Исках да му помогна, но той не ме пускаше до себе си. Изключваше ме. Това ме ядосваше. Исках само да бъда до него, а той ме отблъскваше. Направо се разкъсвах от гняв.

Когато Джак излезе, се почувствах изоставена. Не исках да бъда тук, сама по този начин, сама с мислите си. Трябваше само да каже „ела с мен“. Но той не го направи. Така пожела. Не исках да му се ядосвам, но не можех да не се разстроя. Единственият начин да не се побъркам напълно бе да си поговоря с някого. И знаех точния човек.

Позвъних на Анна. Тя вече знаеше за станалото с Дейзи.

— Познаваше ли я? — попитах аз.

— Не, но имахме общ приятел. Един мъж…

Исках да говоря с Анна, но не желаех да коментирам Джак. Исках да си говорим за всичко друго, но не и за него, затова изстрелях първото, което ми хрумна.

— Погледнах онзи сайт. За който ми каза…

— СОДОМ ли? — попита тя.

— Да. Не съм виждала нищо подобно в живота си. Не прилича на порно, поне на онова, което съм гледала. Плашещо е.

— Не е така, както изглежда — каза Анна. — Важно е не какво виждаш, а какво изпитваш, докато го гледаш. Хората, за които е направен, не държат на сценария или на ситуацията, а на ефекта, който им оказва. На това, което става с тялото и ума ти. Ако всичко е направено както трябва, наистина е приятно. И за теб, не само за тях.

Анна се опита да ме накара да разбера как се чувства, когато е увиснала във въздуха без никаква опора освен въжетата, които са увити около тялото й, или когато е затворена в клетка без възможност да се измъкне от нея.

— Чувствам се напълно безпомощна — каза тя — и затова просто се отпускам и се отказвам от всичко. И това е най-кубавото чувство на света. Осъзнавам много остро ограниченията на тялото си, всеки мускул и жила, всеки сантиметър от кожата си. Мога да усетя дори най-лекото дв движение на тялото си. Ставам суперчувствителна за всички външни стимули. За всяко помръдване на въздуха край мен. За всяко движение на въжетата, докато се усукват и горят около китките ми, глезените ми, гърдите ми…

— Не е ли ужасно болезнено? — попитах аз.

— Всеки си има своите граници. Моите са доста високи. Когато ме завързват, първо усещам изтръпване по цялото си тяло, сякаш по него минава ток. Пръстите на ръцете и краката ми бавно се вцепеняват от връзването, после по гях и навсякъде се разпространява ужасна, пареща топлина. Болка върху болката. Докато повече не мога да понеса. И болката изведнъж се превръща в нещо друго, в най-наситеното удоволствие, което някога съм изпитвала.

— Всичко се обръща — продължи тя след миг. — Болката става наслада. Насладата — болка. И аз съм готова да направя всичко, за да увелича насладата — болка, за да съм сигурна, че тя никога няма да спре, защото чувството е толкова хубаво. Когато съм вързана, изпитвам най-мощните оргазми в живота си. Толкова силни, че понякога припадам, после се събуждам, все още висяща там, и после всичко започва отново.

Анна ми каза, че когато е вързана, загубва чувство за времето толкова бързо, сякаш някой я хипнотизира.

— Все едно съм в транс, еротичен транс. Може би стоя там от минути, а може би от часове. Извън времето съм и всичко ми се струва безкрайно. Боя се от това, което може да се случи, когато свърши.

И в този момент, пленена между страха от желанието и нежеланието, усещала, че полудява.

— Но се чувствам толкова жива — каза тя. — По-жива от всякога в живота си, постигнала съм хармония, съвършенство. Че съм напуснала пределите на съзнанието си.

Не бях чувала Анна да говори така. Обикновено бе доста повърхностна и само се кикотеше. Сега бе сериозна и може би за първи път наистина чувах това, което тя искаше да каже.

Спомних си онова изражение на лицето й, което бях видяла на филмчето. Сега разбирах как се е чувствала, сега исках да знам повече. Исках да знам какво е да си част от нейния свят.

Анна явно реши, че ми е казала достатъчно. Умълча се странно, после внезапно смени темата.

— Какво правиш в момента?

— Нищо особено.

— Искам да се срещнеш с Бънди — каза тя с леко пакостлив тон.

— Добре.

Дори не се замислих. Знаех, че ще минат поне няколко часа, докато Джак се прибере вкъщи, а не исках да седя тук и да се измъчвам само с мислите си.