Обществото на Жулиет

14

Вече си спомням. Помня всичко. Помня първия път, когато осъзнах какво е сексът. Не самият акт, а вълнението от него. Помня го така, сякаш бе станало вчера. Знам, че ще прозвучи много странно и може да е трудно за вярване, но се кълна, че е истина.

Когато бях на единайсет — или дванайсет-тринайсет, не помня точно — най-добрата ми приятелка ми показа някакви измачкани и пожълтели листове, които бе намерила в бюрото на баща си. Двете легнахме на пода и тя започна да ми чете от тях на глас.

Беше сексистория. Наистина вулгарна история, но написана като писмо. Порнография без картинки. Порнография от времето преди видеокасетите, дивидитата, клетъчните телефони и интернета. Порнография, в която мръсните образи са вътре в главата ти.

Разбрахме, че писмото първоначално е принадлежало на дядо й, който бе участвал във Виетнамската война. Единствената част от него, която се бе завърнала у дома, бе сандъкът с личните му вещи, влажни и мухлясали. Копринена кърпа, принадлежала на баба й, която все още ухаела на парфюма, който тя носела на първата им среща, няколко снимки на сина им — бащата на приятелката ми — като бебе, които били измачкани и огънати, сякаш са били подгизна-ли от нечии сълзи, и купчинка писма, завързани със синя панделка. И това писмо, писмото, което разказваше вулгарната история, бе едно от тях. Бе адресирано до него. Но не знаехме кой му го бе изпратил, защото не бе подписано, нямаше и плик с обратен адрес.

Преди няколко дни намерих тази история, пусната в интернет. Същата история, но без някои подробности. Хората коментираха, че според една от версиите това е започнало като верижните писма — само че с възбуждащо съдържание, специално измислено, за да повдига духа на войниците, които са били далеч от родните места. Историята бе успяла да оцелее и да премине през няколко епохи и войни, за да стигне до бюрото на бащата на приятелката ми и оттам — в нашите невинни детски ръце.

Ако тогава знаех онова, което знам сега, щях да й кажа да спре, преди да стигне до края. Щях да й кажа изобщо да не започва, да остави писмото там, където го бе намерила, обратно в чекмеджето на баща си. То не бе наше, не бе за нас, нямаше нужда да знаем какво пишеше вътре. Не и тогава, още не, може би даже никога.

Децата имат много прекрасни, вродени таланти, на които хората завиждат и се възхищават. Едното е, че им липсва предвидливост. По някаква причина те просто не могат да направят връзката между тичането по улицата, развързаните им връзки, дупката и неизбежното им падане в близкото бъдеще. Както и с двете изранени колене, които ще ги болят и ще щипят ужасно.

Децата не проумяват, че ако пъхнат пръста си в дупето на кучето, то ще се обърне и ще ги ухапе и може да извади окото им. Защото кучето е като член на гангстерска банда в затворническата баня със сапун в едната ръка и импровизиран нож в другата. Обръща се и захапва, без да го интересува дали врагът е само едно петгодишно, забавляващо се невинно с легото си дете.

Не осъзнават, че ако се изпуснат в гащичките си, ще им е неприятно и ще мирише лошо. Да не споменаваме цялото тичане до мама и опита да й разкажеш какво е станало, докато се бориш със спускащите се по лицето ти сълзи. Защото макар на децата да им липсва предвидливост, това не се отнася и за лукавството. Щом накрая има мръсотия от акото, те много добре усещат, че могат да използват сълзите в своя полза — за да предизвикат достатъчно жал и да понесат по-лесно унизителния процес на почистването.

Ако знаех онова, което знам сега, когато родителите ми ме заведоха за първи път в Коледната пещера в местния търговски център, облечена в красивата ми розова рокличка с волани и окачени по нея захарни бастунчета, побутнаха ме покрай стената с изкуствения сняг, покрай зловещо изглеждащите механични елфи, които размахваха скованите си ръце като някоя баба, танцуваща на песен на Кати Пери на новогодишно парти, и ме сложиха на едрото, червено коляно на Дядо Коледа, за да може той да наклони бялата си брада към мен и да ми зададе задължителния въпрос за желанието на сърцето ми, щях да погледна в зачервените му от джина очи с цялата си детска невинност и да кажа: „Дай ми предвидливост“.

Щях да си спестя много скандали, сърдечни драми и подгизнало с ако бельо по-късно. Щях да се спася от самата себе си.

В онези дни, лежаща на пухкавия килим в спалнята на приятелката си, докато тя стискаше в ръка пожълтелите страници на писмото и се готвеше да ги прочете на глас, макар да бях на прага на женствеността, все още бях дете. Какво ли изобщо знаех?

Затова я подтикнах да продължи.

Бяхме като Адам и Ева, готвещи се да отхапем от ябълката на познанието. Любопитството ни бе завладяло, не можахме да се въздържим и погълнахме цялото проклето нещо, като почти се напишкахме в гащичките си от смях, докато четяхме всички онези мръсни детайли от реалността.

Но невинните ни и неразвити умове не успяха да схванат останалата част от историята, нещата, които бяха мрачни и странни. Защото все още не разбирахме, защото нямахме достатъчно опит в нищо, което би ни дало някакъв контекст, и те не ни повлияха. Или поне тогава си мислех, че не са. Но ето нещо, което наистина не мога да обясня. Някак си историята, която чух за първи път от приятелката си — цялата, всяка дума, всеки детайл — остана в мен, погребана дълбоко в подсъзнанието ми като паразит, настанил се на лагер, създал си уютен дом вътре в мен.

Години наред дори не подозирах, че е там. Бях забравила не само че съм чула историята, но и събитията, които последваха от нея. Моята приятелка вече е само глас без лице или име, смътните ми спомени са единственото доказателство, че тя изобщо е съществувала.

Но в сънищата ми е различно.

В тях помня всичко. Помня как точно ми разказваше историята, как тя се разви и как ме накара да се почувствам.

В сънищата си минавам през сцените отново и отново, добавям нови подробности тук и там, които правят описаното да звучи по-живо и по-достоверно, махам други. Запазвам онези, които са нужни, за да придържат историята и кулата й да не се разпадне.

Но в мига, в който се събуждам, тя изчезва. Забравям всичко. Само малки проблясъци тук и там, но никога не са достатъчно, за да ги сглобя заедно, когато съм будна, и да проумея какво се случва. После, нощем, всичко се завръща отново като порой от преживявания и емоции.

Мисля, че през годините постепенно промених детайлите, доразвих историята в красив и сложен килим от множество цветни парченца сексуални желания, каталог на мокрите ми сънища от пубертета през целия път до съзряването ми.

В някакъв момент през последните седмици нещо се случи, нещо, което съживи този сън. Целият, всяка частица от него нахлу в съзнанието ми. И историята вече бе реална, като собствения ми живот. И моят живот, също като живота на Северин, започваше да прилича на сън наяве.

Не мога да лъжа, това, което се оказа, че е било вътре в мен, заровено, тръпнещо и растящо, ме уплаши до смърт. Но и обясни много, поне за пътя, по който бях поела, без да се усетя, за нещата, които бях видяла, и за местата, на които се бях озовавала. За причините, поради които бях привлечена от Анна.

В съня си съм малко по-голяма, отколкото съм сега. Живея сама в голям град. Джак не е тук. Той не е част от съня ми и никога не е бил. Не съм имала гадже от доста време и ми е неприятно вечер да се прибирам в празния си апартамент. Затова излизам на разходка по едно и също време всеки ден точно когато започва да се смрачава. Най-често се придържам в квартала и просто се мотая по улицата. Друг път вземам такси до близкия парк и обикалям безцелно из него, по алеите, обрамчени с брястове, дъбове и кипариси, покрай лятната естрада на хълма, която прилича на гръцки храм.

По време на разходката се възхищавам на красотата на града и гледката ме разсейва, откъсва ме от мислите ми. В най-ясните вечери, когато целият град изглежда осветен от неземния златист блясък на залеза, потъвам в невероятното усещане за доброто, което царува в света, и то остава в мен, докато се прибера у дома. Благодарение на него понасям дългите нощи много по-лесно.

Но под всичко това съм дълбоко нещастна и неудовлетворена. Дива страст ме изгаря и копнея за деня, когато ще намеря някой, който не само ще сподели живота ми, но и ще ми помогне да заситя болезнените сексуални желания, които, изглежда, стават все по-екстремни и по-налудничави с минаването на годините, лишени от любов и секс.

Има някой, един съсед, който живее в отсрещния апартамент, но никога не сме се срещали, дори не сме си говорили. Когато се разминаваме в коридора, се опитвам да уловя погледа му, обаче той винаги свежда очи и ме отбягва. Но нощем знам, че ме наблюдава. Усещам очите му, обикалящи по тялото ми, усещам копнежа и желанието му и знам, че той ме иска. Затова, докато се приготвям да си лягам, се разхождам гола на запалени лампи и с вдигнати щори на прозорците, за да му предоставя по-добра гледка. А когато си легна, мастурбирам, представяйки си го в апартамента му, долепен до прозореца, галещ члена си, докато ме наблюдава. Виждам страстта на лицето му. Но никога не става нищо повече. Той ме наблюдава, аз го гледам, докато той ме наблюдава. Общ плътски копнеж, който никога не бива напълно изконсумиран.

Една есенна вечер се каня да изляза на обичайната си разходка, когато се обажда най-добрата ми приятелка. Говорим си известно време и когато излизам от апартамента, вече е почти тъмно. Едно такси профучава край мен. Без да се замисля, ръката ми се вдига, за да го спра. Колата забива рязко спирачки почти на следващата пресечка. Затичвам се да го хвана, мятам се на пасажерското място и изстрелвам за къде съм на шофьора.

В таксито миришеше на сладникав ароматизатор, май мента, сякаш е почистено току-що, и всички светлини са угасени. Толкова съм потънала в мислите си, че изобщо не забелязвам, че седя на тъмно. Усещам някакво движение отстрани. Ръка в ръкавица се протяга и долепва кърпа до лицето ми. Чувам се как изпищявам. Но е прекалено късно.

Носят ме на ръце — голям, тромав мъж. Студеният нощен въздух вее в лицето ми. Обръщам глава и виждам голяма изумруденозелена врата, надвиснала над мен. Вратата се отваря. Не виждам никого и нищо зад нея. Пренасят ме през прага и отново съм погълната от пълен мрак.

После откривам, че някъде под мен има ярка светлина, топла като следобедно слънце. Чудя се дали не съм полегнала в парка за минута и просто съм заспала, чудя се дали това не е просто ужасен кошмар. Сетивата ми обаче ми казват друго.

Ръцете ми са притиснати зад главата ми, сякаш лежа върху тях. Устата ми е пресъхнала. Чувам шумолящи звуци, отначало точно под мен, после отекващи от разстояние. Имаше толкова непознати детайли и суматохата ме ужасява още повече. Насилвам се да отворя очите си и съм заслепена от светлината. Смътни сенки препречват директния й достъп до мен, но все пак успявам да различа какво има наоколо.

Намирам се в стар, много стар театър, гледам право към местата на публиката, защото съм на самата сцена, осветена от един прожектор. Залата е пълна, публиката се състои от мъже и жени, облечени като за маскен бал. Гледат ме без емоция иззад венецианските си маски, шепнат си помежду си, очаквайки представлението да започне.

Поставена съм на някакъв вид гинекологичен стол, повдигнат до нивото на кръста. Краката ми са оковани в метални стремена. Сега осъзнавам, че ръцете ми са завързани стегнато под облегалката за главата ми и въжето се впива болезнено в кожата на китките ми. Устата ми е запушена с червена кърпа. Не мога да обръщам свободно главата си, затова видимостта ми е ограничена.

Чувствам се напълно безпомощна. Но не се боя. Съзнанието ми е ясно, умът ми работи бързо, адреналинът ми е повишен, не изпитвам никаква емоция. Съпротивата, решавам аз, е безполезна. Съпротивата, мисля си аз, може само да влоши положението.

Три жени — сенчестите фигури, които бях видяла — се суетят край мен като птици. Носят яйцевидни качулки от черен шифон, разрязани от върха на носа, с дупки на очите, големи колкото монета. Облечени са с черни къси наметки, тип болеро, чиито ръбове са обшити с кожа, и се впиват под гърдите и под раменете им, разкривайки голите им гърди.

Една от жените вади чифт ножици и с бързо движение разрязва роклята ми от врата до подгъва. Усещам студената стомана на острието, докато капка ледена пот се спуска от врата към корема ми. Платът на роклята ми се разтваря като завесата на магическо шоу. Бледата ми бяла кожа се е зачервила от жегата. После жената смъква бикините ми. Притеснението, което изпитвам, ме кара да се изпотя и подмокря. Първата жена отстъпва назад и другите две заемат мястото й, сякаш всичко е предварително репетирано, хореография, създадена специално за мен. Едната слага червило на зърната ми, после ги разтърква, за да го размаже хубаво; оцветени са в тъмночервено, което ми напомня за ярките есенни нюанси на листата на дъбовите дървета, които греят на фона на сребристосиньото небе по време на вечерните ми разходки в парка.

Другата използва четка за коса, от онези, с които се решат кучета, за да разплете къдриците между краката ми. Когато металът се допира до кожата ми, кръвта нахлува в главата ми и ме кара да потръпвам.

Трите жени застават край мен, отстрани и отпред, държат в ръцете си дълги паунови пера, с които ме закриват. Една по една, подред, свалят перата, веят с тях и ги плъзгат по тялото ми, после ги вдигат отново. И после пак. Веят, плъзгат, повдигат. Веят, плъзгат, повдигат.

Галят с перата ръцете ми, галят ханша ми, галят гърдите ми, галят пубиса ми. Усещам как чувствителността ми се пробужда, настройвам се към най-лекото докосване, докато те танцуват по кожата ми, в очакване на следващия допир.

Гальовните ласки на перата обсебват тялото ми и вече виждам единствено очите — искрящите в синьо, ръждиво и зелено, които ме унасят в транс. Раздвояват се, умножават се, стават хиляди и хиляди, и още, взират се в мен. Гладни очи, които искат да ме погълнат. А аз искам това да се случи, както не съм искала нищо друго на света.

Звънва камбана. Трите жени се отдръпват в миг. Публиката утихва. Светлината отново ме заслепява, отнася ме в пространството, което е останало между очакването и осъществяването на желанията ми.

Пред мен се появява мъж, с маската на Арлекин, която се спуска над ушите му, покрива плътно главата му и цялото лице до устата. Направена е от нещо, което прилича на горена кожа и има оформени нос, бузи и очни кухини — сякаш носи лице върху лицето си. Голият му торс, широките му рамене и мощни ръце с красиви очертания и изпъкнали мускули ми изглеждат като изваяни от камък. Ренесансовият идеал за мъж. Моят идеал за мъж. Това, което не виждам, точно като при статуите във Ватикана, е членът му, който предполагам, че виси точно над моя пубис, но е извън полезрението ми.

Той пристъпва напред и не казва нищо, няма никакви погледи, никакво представяне или мили думи. Никаква любовна игра. Хваща краката за глезените ми, за да ме застопори, навежда се, поглежда надолу, вижда целта си и действа.

Когато прониква в мен, публиката ахва едновременно, един звук, издаден от цялото множество, и макар да не виждам причината за него, я усещам отлично. Усещам как се разтварям цялата, за да го поема. Усещам как той отваря в мен части, които никога преди това не са били достъпни за никого. Сякаш с един решителен тласък успява да преодолее всичките ми прегради и да освободи желанията ми. Улавям се, че мисля за носа на ледоразбивач, проправящ си път през замръзналата повърхност на океана. Знам, че това е само началото, но се питам колко далече мога да стигна, колко мога да понеса. И искам всичко, до край.

Изведнъж появата на друг мъж до него отвлича вниманието ми от така сладостните тласъци. После се появява още един и още един. Шест, седем, осем, девет. Оформят стена около мен. Всичките са маскирани, голи и възбудени. Зад тях има още, подредени във втора линия. Този път няма камбана. По тялото ми се плъзгат ръце, опипват гърдите и краката ми, пъхат пръсти в устата ми, разплискват локвич-ката пот, събрала се на корема ми. Силата на тяхната похот ме смайва.

Чудя се кои са тези мъже, откъде идват. Гледам ги и си представям, че зад маските са мъжете, за които си фантазирам, докато съм сама в леглото. Мъжете, които ми отправят лека усмивка, когато се разминаваме в коридора покрай апартамента ми, които ме събличат с очи на улицата или ми хвърлят скришни погледи в претъпканото метро. Същите тези мъже, които идват при мен, когато се докосвам в мрака и задоволявам сексуалните си фантазии, когато чувствам в най-съкровените части на тялото си, че съм обичана от тях, когато галя собствените си гърди, представяйки си, че това са ръцете на друг. Тези ръце, които сега са върху тялото ми, са ръцете на всички любовници, които никога не съм имала и които винаги съм желала. Ръцете на мъжа, който живее в отсрещния апартамент, чието докосване така и не съм усетила.

Това, което не знам, въпреки че всичко се случва именно с мен, е, че той също е тук, седящ сред притихналата тълпа, взиращ се в мен. Не знам, че негов приятел, който е усетил неудовлетвореността му, го е довел тук тази вечер, за да се наслади на изключителното нощно забавление.

Много специално забавление в най-елитния клуб, достъпен само за най-богатите и влиятелни хора.

Той носи маска, също като другите, за да прикрие идентичността си. Първоначалният му шок, когато ме вижда — мен, обекта на неговите желания, тук на сцената, скоро е заличен от вълнението, че може да наблюдава спокойно тялото ми, отблизо и до най-великолепния детайл, и от вълната от въодушевление, която минава из публиката.

Той иска да се намеси и да ми се разкрие, но се бои от това, което може да се случи, бои се, че може да има ужасни последици и за двама ни, че може да бъде повален и разкъсан на парчета. Най-накрая се освобождава от всичките си мисли, потиска желанията си и се отдава на общата похот.

Ако знаех, че сред публиката има някой, когото познавам, че той е там, всичко може би щеше да бъде различно. Може би не бих се предала на съдбата си.

Кърпата е извадена от устата ми, въжетата са разхлабени от ръцете ми. Свободна съм. Но аз не викам за помощ, нито се опитвам да избягам. Сега свободата означава нещо различно за мен.

Гладна съм. Гладна като очите зад маските с пера и ръцете, които ме опипват и се вкопчват в мен. Затова инстинктивно се протягам за някого и нещо, което да засити нуждата ми, да запълни устата ми и да занимава ръцете ми. Тялото ми е зачервено и ме боли от множеството пляскания, щипания и докосвания. Същото яркочервено, което имат огнените дъбови листа. Нямам нищо против, защото вече чувствам, че съм се сляла с истинската си същност, чувствам, че тялото ми е създадено за това.

За първи път успявам да стана от стола и да погледна към мъжете, които се блъскат един зад друг, очаквайки реда си, за да стигнат до мен, и към хората, седящи на местата си в салона.

Навсякъде виждам тела, редица след редица, скупчени по две или по три, слели се в ханшовете си, долепили устни. Преплетени и движещи се фигури като знаци в азбуката на желанието. Универсален език, който няма нужда от обяснение.

Осъзнавам, че всичко това е заради мен и никога в живота си не съм била по-възбудена от нещо. Желанието ми ме е довело тук, то бе създало това. Внезапно разбирам какво означава да си полудял от страст.

И точно тук историята от писмото прекъсваше на последната страница. Тук сънят ми свършваше нощ след нощ, година след година. Нямаше значение колко се опитвах да го променя или развия, не можех да стигна до края. Насилвах ума си да открие дали има нещо, което бях пропуснала или забравила от първия път, когато чух историята, нещо, което ми се губеше. Но успявах да стигна само дотук.

В онзи ден с приятелката ми седяхме на пода в стаята й и се опитвахме да си представим всички възможни варианти на историята. Приказни варианти, в които тайният обожател на момичето се спуска на сцената, за да я спаси като рицар в бели искрящи доспехи, отнася я през голямата зелена врата обратно в апартамента й, където те живеят щастливо до края на живота си. Защото за децата всички приказки имат щастлив край, а написаното в писмото бе това за нас — приказка, като онези за Спящата красавица или за Хензел и Гретел, не по-мрачна от тях, не по-плаше ща или по-реална.

Вече не вярвам в приказки. Наясно съм с нещата от живота.

Щастливият край е пълна простотия.

А сънят?

В момента го изживявам.

Знам това.

Краят остава ненаписан.