Обществото на Жулиет

21

Вървях след смрачаване през градините на голяма италианска вила — мястото на купона, споменат от Бънди; той ми бе уредил кола под наем дотук и ми бе казал, че може би, само може би ще намеря Анна тук. Това бе и вечерта преди изборите, така че имах доста свободно време, докато Джак работеше в офиса, където вероятно щеше и да остане да спи. Следвах пътека, която криволичеше из красива горичка, извиваше се и се изкачваше по леки склонове. Където и да се намирах, виждах извисяващата се на хълма вила, осветена от пълната луна, разположена ниско в нощното небе, и същевременно наполовина засенчена от големия надвиснал кълбест облак, който просто си висеше над нея, защото въздухът бе прекалено застинал.

Имаше само една пътека — не се разделяше, нито се събираше с други, но така и не срещнах друг човек, дори кога-то вече съвсем бях наближила къщата. Пътеката изглеждаше абсолютно по един и същи начин навсякъде: обградена от пръст, с бордюр отстрани, зад който имаше гъсти храсти и дървета, с разпръснати между тях диви цветя и орхидеи с толкова искрящи и живи цветове, че сякаш светеха в тъмното. Пътеката бе осветена от странна светлина, чийто източник не се виждаше — онази полусветлина, коя!о оживява всичко. На няколко стъпки от пътеката тя просто се разтваряше в мрака и изчезваше.

Носех същата червена наметка, която бях облякла за първия купон „Широко затворени очи“, и бях с ниски черни обувки тип пантофка. Чувствах се като Червената шапчица, запътила се към къщата на баба си. Тишината, неподвижността на всичко наоколо, уединеността на мястото и тъмнината направо ми изкарваха акъла. Вървях възможно най-бързо и се молех крайната ми цел да се появи зад всеки следващ завой. Но това все не ставаше.

Бързах по тази пътека, в мрака, запътила се неизвестно накъде и в главата ми се въртяха само две мисли, отново и отново, първо едната и после другата.

Какво правя тук?

Да му го начукам на Бънди.

Не можех да измисля достатъчно цветисти псувни по негов адрес, защото знаех, че подлецът ми бе извъртял поредния номер, но трябваше да намеря Анна и явно това бе единственият начин. Проклинах деня, в който се бе родил, родителите му, тъпите му татуировки, грозния му пенис и вонящите му крака. Не можех да заглуша гласа в главата си, той ставаше все по-оглушителен и постоянен и трябваше да проверя по някакъв начин дали не говорех тези неща на глас. Не че наоколо имаше кой да ме чуе. Въпреки цялото циклене в главата си, все пак накрая стигах винаги до един и същи отговор.

Анна.

Тук бях, за да намеря Анна. Трябваше да намеря Анна.

Тази мисъл укрепи решителността ми да стигна целта си и аз ускорих крачка.

Толкова се бях унесла в мислите си, че забравих къде съм и в мен остана само нервността и страха от това самотно ходене в мрака, защото въпреки че не виждах никого наоколо, имаше множество звуци, които чувах. Звуците на природата, които изпълват въздуха, когато вървите из гора, макар да не чувате кой ги издава. Само че аз не чувах звука на гора, а шепота на секса, тихите стенания на чукащите се, звуците на необуздана наслада. Смях, кикот, пъшкане и охкане. Плясък, допир на кожа в кожа. Когато погледнех в мрака, встрани от пътеката, понякога ми се струваше, че виждам преплетени крайници сред храстите, полегнали върху тревата тела, задници, подаващи се сред клоните, фигури, търкалящи се по земята. Мястото беше като Едем, райската градина, преди изгонването на Адам и Ева оттам, когато сексът и природата са били едно цяло, първично, плътско и диво. Изкушението бе навсякъде около мен.

Въпреки че изглеждаше, че се движа към къщата, не можех да съм сигурна накъде ме водеше пътеката, защото понякога тя завиваше почти на обратно или се извиваше в поредица от зигзагообразни завои. Съвсем скоро загубих ориентация и нямах идея дали вървя напред, или назад, дали се изкачвам, или слизам. Но продължавах да виждам високата, украсена с орнаменти кула на вилата, нещо като фар, която бележеше пътя ми.

Имах чувството, че вървя в началния кадър на „Гражданинът Кейн“; онези прочути първи кадри, които започват толкова зловещо със знака „Не преминавай“, висящ на оградата. После следва по-дълъг, бавен общ план над още огради, парапети, врати и балюстради — всяка по-украсе-на, по-солидна, по-злокобна от предишната — и серия бавни кадри на руините на Ксанаду, монументалната лудост, построена от Кейн, за да отпразнува своето богатство — строгото готическо имение, доминиращо фона като надгробен камък.

Мислех за тези прегради и порти като за граници, които бях изградила около себе си, онези, които бях издигнала в детството и юношеството си, за да се защитя от реалността. Толкова бях потънала в собствения си свят, че дори бях забравила, че тези невидими съоръжения бяха там, и вместо да ме защитават, те просто препречваха пътя ми, не ми позволяваха да надникна в себе си, да видя коя бях в действителност. И сега осъзнавах, че не желая да продължа да вървя по този начин през живота си. Не исках да свърша като Чарлз Фостър Кейн: пред лицето на смъртта, но все още в отрицание на това, което го бе движило цял живот. Измъчван от демоните си мъж в изпълнена с демони къща, осъден да изгние сам в своето гигантско имение.

Имението, през което вървях, изглеждаше изоставено също като дома на Кейн, но колкото повече напредвах, толкова по-странно и ексцентрично изглеждаше. Беше руина, проектирана да прилича на нещо древно, но построена, за да измами археолога, който някога щеше да се натъкне на нея. Минавах покрай сгради, които започваха направо от пътеката, но когато приближавах, виждах, че са само фасади със стълбища, които не водеха наникъде. Минах покрай недовършен амфитеатър, който имаше седалки, но не и сцена; имаше и редица колони с лица на зли духове и дяволи. Ронещи се каменни статуи надзъртаха над върховете на дърветата и иззад храсталаците — статуи на гиганти, богове, богини, нимфи, митични създания, всичките, въвлечени в някаква сексуална дейност. Гигантска костенурка носеше огромен фалос на гърба си. Сфинкс, галещ гърдите си, докато от зърната им излизаха струйки вода. Колос с пълно въоръжение в битка, държащ своя монументален, величествен пенис като меч, готов да покори неприятелите си.

Явно това място бе построено от някой супербогат финансист с неограничени възможности на свое разположение като паметник на прекомерното му сексуално въображение. После, също като Кейн, е станал импотентен заради възрастта, неудовлетвореността или духовното си разложение и е предал творението си на милостта на майката природа, която бе прегърнала каменните божества като свои деца и бе покрила голите фигури с мъх, лози, корени и плевели.

Имах чувството, че статуите ме наблюдаваха, чувах звуците от сексуалния живот, водещ се сред избуялата растителност. Забързах отново по пътеката, завих зад поредния завой, покрай малка горичка и се озовах на алея, с дървета от двете страни, чиито преплетени клони образуваха балдахин над нея. Тя водеше към голяма скала, поставена на склона, в която бе гравирано лице на чудовище, на великан — кръгло, с брада, малки очи и уста, която бе наполовина пълна с дребни, неравни зъби. Напомни ми за онзи графит с вагината, изрисуван на стената на „Фабриката за чукане“. Това бе вагина със зъби, очи и пубисно окосмение.

Над горната устна на великана бе издълбан надпис, боядисан в червено, сякаш бе татуировка.

AUDACISSIME РЕDIТЕ

(Престъпете смело)

Устата на чудовището бе широко отворена, все едно се смееше или пищеше, не можех да кажа кое от двете. Или пък просто пищеше, смеейки се на някаква своя шегичка. Лицето ме гледаше, надсмиваше ми се, като че ли ме бе разпознало като натрапник на това място. Част от мен искаше да се втурне в тази уста и да се скрие, независимо какво можех да намеря вътре, в този непрогледен мрак; бях готова на всичко само за да не ми се налага повече да търпя неговия поглед. Защото именно дотук водеше пътеката, до устата на чудовището. Тук свършваше. Нямаше къде другаде да отида, освен да се обърна и да се върна по стъпките си. Не смятах обаче да го правя. Трябваше да намеря Анна.

Чувах музика, звук от барабани и флейти. Сякаш идваше от устата на великана.

Колебаех се между притеснението и решителността, искаше ми се Анна да бе тук. Замислих се, какво ли щеше да направи тя на мое място? Но вече знаех отговора. Нищо не би я притеснило или уплашило. Щеше да пристъпи жизнерадостно напред, защото за нея всяко преживяване бе ново приключение, ново предизвикателство, нова граница, която трябваше да се преодолее.

Шепнещият звук от секс изведнъж се превърна в ясен човешки глас. Каза:

— Влез вътре.

И аз го направих.

Вътре бе толкова тъмно, че веднага се препънах в някакъв камък и почти паднах напред по лице. Протегнах ръцете си настрани, за да докосна стените, устата и гърлото на чудовището. Те бяха толкова близо, че ръцете ми трябваше да бъдат свити, а не изпънати докрай, но все пак така можех да се изправя и да вървя, без да се препъвам. Стените бяха студени и влажни на допир.

Вървях бавно напред, стъпвах предпазливо, а очите ми постепенно започнаха да привикват към меката светлина отпред. Стигнах до дълго стълбище, издълбано в скалите, с ръждясал железен парапет, което водеше право надолу в естествено образувана пещера, или по-скоро — система от пещери.

Покривът на помещението се привеждаше като покрив на палатка по време на обилен дъжд; от него висяха дълги, виещи се сталактити, ярко оцветени в основата си в червено и кафяво, а на върха — в жълто и бяло, като гръбнака на гигантски морски таралеж. От тези многобройни гръбнаци се стичаше вода в малки басейнчета, оформили се в каменния под, и звукът от капките отекваше около мен като звън от камбана. Ручейчета вода течаха под краката ми и трябваше да се хвана за каменния парапет, за да не се подхлъзна. Той също бе мокър, сякаш загниваше. Въздухът бе застоял и остър. Имах чувството, че слизам в търбуха на земята през гърлото на великана, като един съвременен Йон, който безцелно се мотае из вътрешностите на кита. Нямаше накъде да вървя освен надолу, независимо къде щеше да ме отведе този път.

Вече виждах подножието на стълбището и погледнах назад, за да се ориентирам колко далече бях стигнала; бях някъде на половината на разстоянието. Колкото по-надолу слизах, толкова по-силна и по-дива ставаше музиката. Звучеше като нехармонична врява от гласове, надвикващи се, за да бъдат чути.

В подножието на стъпалата имаше проход, широк колкото за един човек. Трябваше да се наведа, докато вървях по него. След няколко метра той се разширяваше и се превръщаше в платформа, която гледаше към голяма пещера, до която се слизаше по други стъпала, изсечени в скалите.

На насрещната страна на пещерата имаше естествен водопад, излизащ от дълбока пукнатина в скалата над него, която се издигаше и имаше отвор към нощното небе. През пролуката се виждаше луната, осветяваща пещерата със сребристото си магическо сияние. Друг източник на светлина бяха запалените факли, забучени в стените; осветлението бе достатъчно, за да се види, че пещерата бе изрисувана с ярки фрески на градината, през която току-що бях минала, и на същите каменни статуи, които бях видяла да се подават сред горичката. Подът на пещерата бе покрит с лъскав розов мъх, който бе прилепнал към каменната повърхност и сияеше и блещукаше на светлината от факлите като полирано злато.

В основата на водопада водата се оттичаше в два потока, които оформяха островче между тях. На островчето се издигаше малка кръгла каменна структура с колони, като подиум или лятна естрада в някой парк, отворена от едната страна и осветена от луната като с прожектор.

Строени от двете страни на подиума, бяха застанали няколко фигури, облечени в бели роби и с прекалено големи маски на анимационни герои на главите, и всички свиреха на някакъв инструмент — малки барабани, тарамбуки или цимбали. Две от фигурите свиреха на дълги дървени флейти, разширяващи се в края. Музиката бе толкова силна и пронизителна, че кънтеше из пещерата и изпълваше пространството с шум, който те караше да губиш чувството си за ориентация — музика от противоречащи се ритми и тонове. Усещах как отекваше из цялото ми тяло.

На подиума имаше трон с червена кадифена тапицерия, украсена със златни шевове, а във всеки от двата предни крака беше издялан лъв. На трона седеше забулена фигура в дълга, бяла дреха, която се спускаше свободно по тялото й, така че бе трудно да се определи полът й. В краката й бе коленичила жена, гола жена с руса коса — също като на Анна. Сърцето ми заби учестено, когато я видях, но не можех да бъда сигурна, че е тя, защото бе прекалено далече, а и бе коленичила с лице напред, заровено в скута на загадъчния човек на трона, чиято ръка в ръкавица бе положена върху главата й така, както свещеникът опрощава греховете на член на своето паство.

Тази жена явно бе съгрешила много, защото гърбът й бе покрит с яркочервени, болезнени на вид белези, а друга забулена фигура в дълга роба стоеше зад нея с камшик в ръката, готов да раздаде още правосъдие. Спомних си как Анна ми бе показала белезите на китките си и колко ужасно изглеждаха те и осъзнах колко наивна съм била, как онова е било направо нищо в сравнение с всичко друго, което тези хора можеха да й причинят.

Пет други голи жени, две руси, две брюнетки и една червенокоса, бяха коленичили в полукръг в подножието на водещите към подиума стъпала, обърнати с лице към трона, с ръце на коленете си и сведени глави. В очакване на реда си.

Музиката бе толкова силна, че не можех да чуя мислите си, толкова силна, че усещах как бавно заличава личността ми и изпълва освободеното пространство вътре в мен със звук. Не можех обаче да й позволя да открадне и целта на моето идване тук, моята мисия. Трябваше да намеря Анна. Повтарях си го отново и отново в главата, като мантра.

Заслизах бавно по стъпалата и с приближаването към пода на пещерата осъзнах, че той не бе покрит с мъх, а с тела; извиваща се маса от съвкупляващи се тела, от коси и кожи, и пот. Килимът от тела покриваше всеки сантиметър от повърхността на пещерата и дори приплъзваше отстрани.

Бяха толкова оплетени, че бе невъзможно да се определи къде свършваше едно тяло и започваше другото. Глави бяха заровени между крака и ръце, торсовете изглеждаха надарени с множество крайници, крака се появяваха на мястото на раменете, ръце изчезваха между крака и после отново изплуваха зад талии, ръце бяха залепени за гърди, пениси се подаваха зад колене, усти бяха или отворени в екстаз, или пълни с някакви части от тела. И всички тези хора сякаш бяха изпаднали в сексуален транс и треска от музиката.

Тъкмо си мислех, че съм видяла почти всичко, откакто познавах Анна — онези неща на сайта на СОДОМ, посещението във „Фабриката за чукане“. Мислех си, че хората наистина няма вече с какво да ме изненадат. Почти бе започнало да ми става скучно, но никога не бях виждала нещо подобно. Дори и във филмите.

Поставих крак внимателно пред себе си, стъпвайки сред тази гърчеща се маса от тела, и тя сякаш забеляза присъствието ми, защото започна да се отдръпва пред мен, като ми правеше път, по който да мина. Движех се между телата и се чувствах ужасно неловко, но същевременно и незабележима, защото никой не ми обръщаше внимание, сякаш вървях през обикновена оживена улица, един човек сред всички други, сред стотици и хиляди, загубена из тълпата и блъсканицата.

Погледнах към подиума тъкмо навреме, за да видя как русата жена се изправя и се мята сред разлюляното море от плът. Проснатото й тяло бе подхванато и подхвърляно напред и назад по пода на пещерата като тялото на ентусиазиран фен по време на див концерт, носен на ръцете на хората от публиката. Протегнаха се ръце, за да я хванат и завлекат надолу. Други я избутаха отново нагоре и напред.

Гледката ми напомни за началната сцена в уестърна от 1969 г. „Дивата банда“, когато седящите край пътя деца наблюдават как армията от червени мравки напада и поглъща два скорпиона. Докато гледат с удоволствие това ужасяващо зрелище на ритуално жертвоприношение, бутат насекомите с пръчки, за да ги раздразнят още повече, и окуражават жестокостта им без никакви угризения.

Гледах ужасена как русото момиче бе засмукано и погълнато от глутницата, как тялото й изчезва сред тази бездна. И нищо не можех да направя. Тъкмо преди да се скрие съвсем, успях да огледам лицето й — достатъчно, за да видя, че не беше Анна.

Друго момиче се надигна от полукръга и зае мястото си в краката на забулената фигура. Камшикът се надигна и се стовари с ужасяваща сила върху гръбнака й. Главата й се килна, раменете й се прегънаха, гърбът й се изви в дъга. Тялото й се напрегна под силата на ударите и устата й се отвори, като вълк, който вие срещу луната, но не чувах писъците й, защото музиката заглушаваше всичко — звука на камшика, писъците й, стенанията на виещата се и чукаща се маса от тела покрай мен — всичко освен самата себе си.

Телата продължаваха да се отдръпват пред мен и вече бях стигнала почти до средата на пещерата, близо до подиума, така че виждах лицата на останалите голи момичета отпред. Никоя от тях не беше Анна. Момичето пред трона бе припаднало и се бе строполило в краката на фигурата на трона.

Това бе странна секссцена. Най-странната, която бях виждала. Прекалено шибано странна за мен. В този момент исках само да избягам и да се разкарам оттук, но не можех. Зависех от милостта на тази вихрушка от тела.

Музиката бумтеше в ушите ми. Сърцето ми биеше толкова силно, че се боях да не избухне. Биеше с такава ярост, че усетих как се паникьосвам и започвах да изперквам. Беше ми нужна и последната капчица воля, за да прекратя това, да забавя дишането си и да го регулирам, за да се осъзная и да реша какво да правя и накъде да тръгна. Струваше ми се, че телата не се отдръпваха пред мен, за да ми направят път и да ме улеснят в придвижването в избраната от мен посока, а за да ме насочат и поведат към известна на тях цел, и докато ги следвах послушно, щяха да ме пускат да минавам.

Скоро почти стигнах до другата страна на пещерата и видях отвор в стената, проход. Ето къде ме водеха телата. Всяка от тези последни стъпки бе по-мъчителна от предишните. Най-накрая не можех да понеса повече и вместо да прекрачвам последните ръце и крака, стъпих направо върху няколко тела, за да стигна в безопасност до твърдата земя.

Изтичах към отвора и тръгнах възможно най-бързо по тесния проход, който започваше след него, осветен от светлината на факли. Не погледнах назад, докато не усетих, че музиката вече се долавяше много по-тихо, докато не стана почти недоловима и вече можех да чуя ехото от стъпките си, когато краката ми докосваха пода. Проходът се разклони в две посоки, после в три. Не знаех къде точно отивах. Просто вървях в една и съща посока — напред — въпреки че пътят се извиваше и сякаш се сливаше със себе си. Изглеждаше толкова познато и същевременно — чуждо, струваше ми се, че се бях върнала в подземията на „Фабриката за чукане“ и се бях загубила напълно.

Проходът се изправи. От поредица сводести отвори, издълбани в стените, но не като стаи в хотелски коридор, един срещу друг, а разминаващи се, се изливаше светлина.

Приближих до първата врата и чух шепот, който изпълваше въздуха около мен, както когато вървях из градината, но този път бе по-малко загадъчен и ефирен, беше по-пър-вичен, припрян като буботенето на тълпата, събрала се на някое спортно събитие.

Застанах на прага на един от тези отвори и надникнах вътре. Стаята бе колкото голям гараж. Също като в пещерата и тук стените на стаите бяха изрисувани, но този път със сцени, създаващи впечатление за интериор — с прозорци, врати и допълнителни стаи — и така оптически правеха пространството по-голямо, отколкото всъщност бе. Така приличаше на киносалон или на театър.

В средата на стаята имаше голям дървен ешафод. Едно момиче бе завързано на централния стълб. То бе голо, ръцете му бяха вдигнати над главата, китките му бяха завързани, дланите гледаха навън. Въжен колан опасваше кръста й като пояс. Друго въже обикаляше гърдите й и минаваше над раменете й като сутиен.

Тялото й бе изцапано с черни пръски и петна, сякаш бе полята с мастило. Две фигури със спуснати качулки стояха отстрани на момичето, държейки черни свещи с размера на олимпийски факли, притискаха ги до тялото му и свеждаха глави, сякаш извършваха жертвоприношение и предлагаха благословията си.

Около ешафода мъже и жени се чукаха в животински екстаз, незабелязващи присъствието ми. Всички носеха маски — карнавални, животински, гумени маски с лицата на президенти, политици и исторически личности. Енергията в стаята бе нагорещена, въздухът направо пращеше от сексуална страст. Миризмата бе поразителна.

Имах чувството, че стоя на прага на свой сън. Гледах втренчено, омагьосана от момичето на ешафода. Над гърдите му бе надвесена запалена свещ. Восъкът падаше върху зърното му, засъхвайки като захарна глазура. Восъкът се струпваше по тялото на девойката, а тя въртеше бедрата и таза си така, както правят хората, когато отчаяно им се пишка, а наблизо не се вижда тоалетна. Подпираше се на колене, глезените й бяха завързани назад с въже, увито многократно около тях, и когато тя помръдваше краката си, приличаше на пеперуда, нежно разперваща крилете си. Или на бръмбар, съборен по гръб, като крачетата му продължаваха да махат безцелно във въздуха, без да има къде да отидат.

Устата й бе отворена, очите й — присвити като черти. Изражението на лицето й ме привлече, не можех да разбера дали молеше за още или за пощада. Гледах я там, завързана на кола като Жана д'Арк, обградена от виещата тълпа, мятаща се между еуфорията и мъчението. Не знаех дали искам да я чукам, да я спася или да заема нейното място.

Отстъпих назад и продължих по прохода, подминавах стая след стая и докато минавах покрай тях, не можех да се сдържа и надзъртах вътре. Всяка приличаше на сцена от сайта СОДОМ. Имаше момичета, вкарани в някаква стресова ситуация или хорър сценарий — завързани, в клетка, оковани, разпънати — заобиколени от публика като в моя сън; мъже, носещи карнавални маски, възбудени и настръхнали от зрелището, което бе представено пред тях.

Минавах бавно покрай всяка стая, за да проверя дали Анна бе вътре, и после продължавах. Вървях из тези катакомби и не след дълго имах усещането, че се въртя в кръг. Или беше това, или наказанията, разиграващи се в стаите, бяха започнали да си приличат и да се повтарят.

Стигнах до стая, която изглеждаше празна. Любопитството ми надделя и влязох вътре. Като останалите стаи, които бях видяла, и тук всички мебели всъщност бяха само рисунки по стените, с изключение на малка платформа, пригодена за легло, и мраморна статуя, изправена срещу нея.

Мъжки глас зад мен каза:

— Защо се забави толкова дълго?

Гласът ми се стори познат. Този глас, наистина го бях чувала и преди.

Обърнах се и видях мъжа с маска на Арлекин, мъжа от сънищата ми, моя секспартньор от „Обществото на Жу-лиет“. Заля ме вълна на облекчение при вида на познатата фигура. На лицето му бе изписана предишната усмивка и носеше черна мантия с качулка. Явно той ме бе очаквал, но сега нямах време за него.

— Търся един човек — казах аз.

Огледах стаята, докато го казвах, въпреки че в нея нямаше кой знае какво за разглеждане.

— Е, ето ме — каза той, решен да привлече вниманието ми.

— Не теб — отвърнах аз. — Приятелката ми Анна.

— Познавам ли я? — попита той.

— Не знам — отвърнах аз, гледайки го в очите.

— Трябва ли да я познавам? — попита пак той и по лицето му пробяга усмивка. Не знаех за какво ставаше дума, накъде ни водеше този разговор, но ми се струваше, че той знае повече, отколкото признаваше, и в момента просто ме дразнеше.

— Ела — каза той и пристъпи към мен с протегната ръка. — Искам да ти покажа нещо.

Поех ръката му с готовност и тя се уви около моята като ръкавица, толкова позната, утешаваща и топла, сякаш бях дете, посягащо към ръката на някого от родителите си; дланта ми се плъзна в неговата като в бейзболна ръкавица и усещането бе чудесно, топло и успокояващо. Поведе ме към мраморната статуя в ъгъла на стаята.

Огкъм гърба статуята изглеждаше като мъж с много космати крака. Бе коленичил и се навеждаше напред с протегнати пред себе си ръце — или бе коленичил за молитва, или мастурбираше, застанал с гръб, така че никой да не го забележи.

Когато приближих, видях, че не е нито едното от двете.

Беше статуя на мъж, който — нямаше как да бъде казано по друг начин, освен съвсем директно — чукаше коза. Е, не точно мъж, а полумъж — полукозел с рога, като дявол. Горната половина на тялото му бе човешка, а долната — животинска. Технически това си бе нормално — козел се съв-купляваше с коза и ничии закони, човешките, на природата или на Бог не бяха нарушени или прекрачени. Но все пак… си бе чукане, ебане, нямаше никакво съмнение в това, за-щото човекът козел си бе напъхал пениса в долницата на козата. Ако козата има вагина — знам, притеснително е, но нямам идея дали има — то тогава, да, беше си напъхал оная работа във вагината на животинчето.

Козата като всички свои роднини, независимо че са от женски пол, си имаше брада. Лежеше по гръб, с вдигнати във въздуха крака, а мъжът козел я опъваше и едновременно подръпваше въпросната брада. Козата не изглеждаше особено доволна от така развилата се ситуация. Всъщност изглеждаше ужасена. А може би просто проектирах върху нея своите емоции. Но трябва да ви кажа, целият сценарий изглеждаше доста зловещо, въпреки че самата статуя бе прекрасно изваяна и поддържана.

— Знаеш ли какво е това? — попита мъжът с маската на Арлекин.

— Ами… доста ясно е представено. Но иначе нямам идея.

— Предположи — подтикна ме той.

— Древна етруска порнография?

— Близко — разсмя се той. — Сбърка с няколко века напред. Това е римска статуя. Пан. Божеството на ебането.

Вслушах се в гласа му и наистина се изнервих, защо-то ми звучеше толкова познато, но не можех да го свържа с ничие лице.

— Знаеш ли откъде е донесена тази статуя? — попита той.

— От имението на „Плейбой“?

Вече аз се подигравах с него, защото се опитваше да се държи покровителствено с мен. Ако можех да видя лицето му в момента, бях сигурна, че ще е намръщено.

— От Херкулан — каза той натъртено, сякаш се очакваше да го знам. — Италия, близо до Помпей. От частната вила на тъста на Юлий Цезар, който бил изключително богат и влиятелен човек.

Мъжът потупа приятелски Пан по задника.

— Можеш ли да си представиш какъв живот е имало там? Какви дейности са вдъхновявали подобни статуи?

— Готини частни партита? — казах аз.

Само се шегувах. Исках той да ме мисли за умна и забавна. Исках да ме харесва.

— Точно така — каза той, без следа от ирония.

Бях доволна, че поне този път нацелих точно. Очаквах да ми каже нещо повече. Той пак си играеше с мен.

— За съжаление това не е оригиналът, той е в Неапол, но е много добро копие — всички детайли са съвършено предадени — каза той, прокарвайки пръста си бавно и методично по еректиралия пенис на Пан, сякаш проверяваше дали има прах. — Статуята е служила с определена цел.

— Която е била…? — попитах аз.

— Не се прави, че не разбираш.

— Не се правя.

— Това е смисълът на всичко.

— Това? Полумъж чука коза?

— Тук. Сега. Това място.

— Като го спомена, какво е всъщност то?

— Това е градината на земните наслади. Мракът на рая и ада.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За Обществото на Жулиет.

Щом чух името, се върнах в спомените си към мястото, когато за първи път го бях чула. Бях в онази тоалетна с Анна. Тогава си мислех, че е просто тъпо име за някакъв елитен клуб за суингъри. Очевидно не беше.

— Звучи като някакво братство.

— Няма нищо общо. Обществото на Жулиет са група хора, обединени от една идея, споделящи една философия, посветени на търсенето на върховната наслада. Имаме общи интереси и цели и неограничени средства.

— Звучи като клуб за супербогаташи, които обичат да се забавляват — казах аз.

— Не е клуб — отвърна той. — Традиция е. Кървава линия, водеща началото си от предхристиянските религии, пълни с мистерии и езически култове, практикувани свободно в римската епоха.

Супер, помислих си аз, сега ми изнася урок по история.

— Култовете ставали все по-популярни и римските власти решили, че култовете са заплаха за обществения ред и за тяхната власт. Затова ги обявили за противодържавни, охулили божествата и подложили на гонения последователите им.

Мистериите и култовете ми звучаха като „Фабриката за чукане“ на древния свят, но не бях сигурна, че бях схванала правилно обяснението му.

— Властите не знаели обаче, че много от обществените и влиятелни фигури в Римската империя също били членове на тези култове — продължи мъжът. — Те били преследвани, затваряни и осъждани на смърт. Почти ни унищожили, но култът оцелял, просто членовете му се покрили и започнали да изпълняват практиките си тайно. Неговите водачи, изпълнителните му директори, ако решим да използваме съвременните термини, стигнали до заключението, че най-добрият начин да се опазят след погрома е да следват три основни цели: ограничаване на заплахата, управляване на дейността, намаляване на риска.

— Чакай — казах аз — вече напълно ме обърка. За какво говорим сега, за управляване на корпорация или за чукане?

— Чукане? — каза той, звучейки почти изненадан, че подобна дума е излязла от устата му. — Това е много повече от чукане.

— Да, постоянно го повтаряш, но така и не ми казваш какво е тогава.

— Похот — каза той, произнасяйки думата като съскане. — И власт. Не сме могли — и сега не можем — да им позволим да ни ги отнемат, затова култът е променил външността си и се е скрил пред очите на всички.

— Това е пълна безсмислица. Как можеш да се скриеш пред очите на всички?

— Напротив, напълно логично е. Ще го кажа така. Коя история никога не може да бъде потвърдена и доказана като истина?

— Всичко, което се появява на страниците на жълтите вестници.

— Точно така. Клюките. Слуховете. Митовете.

— И?

— Не можеш да преследваш слух или да опровергаеш мит. Те продължават да съществуват, прераждат се, преобразяват се, имат влияние, но никога не могат да бъдат унищожени. Могат само да еволюират и да се трансформират. Затова оттогава е бил известен в историята с различни имена.

И той започна да изрежда имена, които звучаха като заглавия на долнопробни филми на ужасите.

Култът на Изида.

Тайният ред на либертините.

Клубът на адския огън.

— Името, с което е известен сега, е Обществото на Жу-лиет — допълни той. — Но всички те произлизат от древните мистерии.

Любопитството ми бе събудено.

— Какво точно са били тези мистерии?

— Мистерията не бива да бъде разкривана пред множеството, пред обикновените хора. Те са били на места, на които да разтвориш съзнанието си, да бъдеш пробуден. Като това място тук. Крайна цел, не спирка по пътя.

Говореше със загадки, но бях напълно запленена от думите му.

— И как стигаш до тук? — попитах аз.

— Ти как стигна?

— С наета кола. Остави ме пред главната порта. Казах паролата: Фиделио. Охраната ме погледна странно, мисля, че очакваха Том Круз. Вместо това получиха мен, Том Круз с цици.

— Много забавно — каза мъжът, но не се смееше. Дори не се усмихваше. — Но знаеш, че нямах това предвид. Има три етапа на посвещение.

— Които са…?

— Дезориентация, загуба на сетивата.

Да, този етап го бях минала.

— Опиянение, физическо изпадане в транс.

Минато.

— Оргиастичен секс.

Бях го видяла. В целия му блясък. И ето ме тук. Не беше въпрос на случайност или поредица от съвпадения, заради които се бях озовала на това място.

Бях доведена.

— Сега знаеш как стигна дотук — каза той, сякаш бе чул мислите ми. И пак се усмихна по своя загадъчен, противоречив начин. Просто не можех да го разгадая.

— Каквото и да е това Общество на Жулиет, не желая да имам нищо общо с него — казах аз. — Искам само да намеря приятелката си.

— Ти вече имаш много общо с него — каза той.

— Не, аз не съм част от тази лудост! — казах ядосано аз.

— Щом си стигнала дотук, значи мястото ти е тук, значи принадлежиш на тази общност — отвърна той, като ме гледаше право в очите.

— Но защо?

— Защото другите не успяха да стигнат.

— Кои други?

— Онези, които не се справиха. Онези, които се отказват по средата на пътя или се предават, онези, които се провалят при инициацията, обикновено биват пожертвани.

Пожертвани, помислих си аз. Правилно ли чух? Потръпнах вътрешно, опитах се да не ми проличи колко бях стресната и смаяна.

— Това да не е от онези ситуации, като по филмите, когато ми разкриваш някаква тайна и после трябва да ме убиеш заради нея?

Честно казано, думите ми бяха само наполовина шега.

Той се разсмя, но не мисля, че беше, защото бе схванал шегата ми. И не каза „не“.

— Ние с теб си приличаме повече, отколкото мислиш — каза той. — Повече, отколкото ти се иска да си признаеш. Трудно е, но ти си го разбрала отдавна. Ние не сме като другите.

— Защо аз?

— Имаш талант.

— Който е…?

— Ти си непокварена, не се поддаваш на влияние и контрол. Ти разбираш.

Не ме питаше, казваше ми. Но аз не бях сигурна, че наистина разбирах.

— Опитвам се — почти проплаках аз. — Наистина искам да разбера.

Искаше ми се да спре да ми говори по този начин. Въпреки това бях напълно завладяна. Чувствах се като Алиса, опитваща се да разговаря с Лудия шапкар или с Мартенския заек, оплетена в някаква объркана логика, която бе извън моите възприятия, но всъщност имаше съвършен смисъл, ако просто я приемех и се откажех да разсъждавам.

— Но ти вече го схвана — каза той, усмихвайки се. — Похотта и властта, сексът и насилието са двете страни на една и съща монета. И твоето желание да знаеш повече, да го изживееш сама те доведе дотук. До мен.

Подаваше ми реплика. Знаех го, защото я бях чувала и преди — от Анна.

И разбрах кой бе този човек, загадъчният непознат с маската, мъжът от моя сън. Той бе мъжът, за когото Анна ми бе казала, нейният любим любовник, който я разбирал най-добре.

— Ти познаваш Анна — казах аз.

Той не отговори.

Знаех вече за какво става дума. Това бе онази сцена от „Последно танго в Париж“ — май единствената сцена, от която се интересуват хората в целия филм.

Тя започва с Мария Шнайдер, която влиза в апартамента на Марлон Брандо и се провиква, за да даде знак, че е пристигнала. Не получава отговор и решава, че няма никой вкъщи. Но Брандо седи там, на пода, яде хляб и сирене, не казва нищо, не реагира, просто я чака да дойде.

Той вече знае какво ще стане. Вече е решил докъде ще стигне. Какво ще направи. За разлика от нея, тя е напълно в неведение. Тя самата се държи в неведение, макар и подсъзнателно, защото в известен смисъл също иска това да се случи.

Мъжът с маската на Арлекин също ме бе чакал тук, защото знаеше, че пристигам. И аз бях изпълнила отлично определената за мен роля.

Готова за моята сцена.

— Уплашена ли си? — каза той, като пристъпи напред.

— Не — отвърнах аз и осъзнах, че бе истина.

Наистина не се боях. Но дори да бе така, нямаше да му доставя удоволствието да го види. Мислех си само — каква бе тази игра? Къде беше Анна?

— Трябва ли да се боя? — попитах аз.

Той ме придърпа към себе си и аз не се възпротивих, защото разбирах, че всичко досега ме бе водило точно дотук.

Исках да дойда тук. Сама го бях предизвикала.

Дойдох по необходимост. Нямах избор.

Имах талант. И бях забелязана.

Той ме избута по гръб на платформата. Вече знаеше какво иска и щеше да си го вземе сам. Погледнах нагоре и видях статуята. Видях коза и рогат дявол, качил се върху нея. Видях себе си и него в нечестив съюз. Но той не се пресягаше към брадата ми, а към гърлото ми.

Докато осъзная какво прави, ръцете му вече бяха върху тялото ми и всичко се случваше толкова бързо, че изглеждаше точно обратното — като на забавен кадър.

Ръцете му стискаха гърлото ми.

Опитах се да изпищя, но от устата ми излезе само сух въздух. Борех се, но той знаеше, че е по-силен от мен. Тежкото му тяло ме притискаше към платформата и не можех да помръдна. Бях напълно безпомощна, но болезнено ясно осъзнавах случващото се. Бе прекалено късно да реагирам, прекалено късно за бягство. Усещах как ръцете му стягат хватката си около гръкляна ми.

— Глупаво момиче — прошепна злобно той. — Не биваше да идваш.

Навежда се, докато лицето му се озовава върху моето, и виждам единствено очите му, искрящи и обезумели, иззад кожената маска.

Въпреки замъгленото си съзнание в този миг получих просветление. Разбрах какво се бе случило с онези момичета. Разбрах какво може би бе станало с Анна. Всичко вече ми се струваше напълно очевидно. Толкова ясно. Дори да не бяха убити от ръцете му, всъщност бяха негова или на приятелчетата му жертви.

Трябваше да бъда по-внимателна. Трябваше да се вслушам в разума си, а не в тялото си. Трябваше да се досетя по-рано какво щеше да се случи.

Никой не иска да умира. Не тук, не по този начин.

Аз не исках да умирам. Не тук, не като онези момичета.

Но беше прекалено късно за подобни размисли.

Мъжът изцеждаше и последните капки живот от мен. Искаше да види как той ще ме напусне. Искаше да ме накара да почувствам онова, което бяха изпитали те.

Събрах цялата си сила, поех и последната глътка въздух, която можех, и простенах:

— Майната ти!

Думите излязоха от гърлото ми като бълбукане.

Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Усещаш ли ме?

После стисна още по-силно с ръцете си.

Пред очите ми притъмня.

Какво стана после? Помня, че лежах по гръб и се взирах в необятното, чисто синьо небе, което се простираше от един хоризонт до следващия. Нямаше слънце, нито луна, нито облаци. И въпреки че цветът бе равномерен и неопетнен от нищо, имах чувството, че небето се извиваше в дъга над мен, сякаш бях във фантастичен филм, реех се във въздуха и под себе си наблюдавах изкривяващата се земна повърхност. Усещах лек вятър, галещ тялото ми, но за момента не можех да кажа дали бях някъде под водата, или наистина се носех из небето. Прозрачни бели чайки летяха над главата ми като стражи. Ако не бяха връхчетата на хрилете им, които изглеждаха като изцапани с мастило, щях да помисля, че са просто бели петна, плуващи пред очите ми от прекалено взиране в необятното синьо. Те се рееха из полезрението ми, някои по-големи от други, пресичаха пътищата си на различна височина, въпреки че на пръв поглед летяха в една и съща равнина. Видях едно малко ято да се спуска надолу и после да се издига из небето като пасаж риби, обръщайки се едновременно, за да уловят течението.

Повдигнах глава, за да се огледам. Лежах гола по средата на голям каменен подиум, издигнат не повече от стъпка от повърхността на земята. Под мен като чаршаф бе просната яркочервена роба с фина златиста бродерия. Ръцете ми бяха наполовина пъхнати в ръкавите на робата. Около подиума във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът, бяха подредени празни скамейки.

Започна да ми се вие свят, така че отново отпуснах глава назад и се загледах в небето. Имах чувството, че летя, че се нося из атмосферата заедно с птиците. Нещо заседна в гърлото ми, нещо като перо. То гъделичкаше небцето ми и едновременно с това ми пречеше да дишам. Не ми стигаше въздух и започнах да се паникьосвам. Закашлях се, за да се опитам да го изплюя. Нищо не излезе от устата ми, но как-вото и да бе имало там, вече го нямаше. Вдишах с пълни гърди, толкова дълбоко, сякаш това бе първият дъх, който поемах на тази земя. Сякаш бях умряла и после се бях преродила. Заедно с въздуха дойде и парещата болка, която се появи в гърлото, спусна се към гърдите и дробовете ми. Струваше ми се, че бях вдишала огън.

Стори ми се, че чух Джак, който ми прошепна:

— Ти пристигна.

Отворих очи, за да го видя.

Изчаках погледът ми да се фокусира и осъзнах, че не Джак, не странникът с маската, а Боб се бе надвесил над мен, с лице, полуприкрито в сенките. Боб бе мъжът с маската. Не знаех защо, но това не ме изненада.

Видях как той повдига ръката си и усетих шамара по бузата си, когато ме зашлеви. Главата ми се отметна на една страна, сякаш бе привързана на пружина.

Той ме хвана за брадичката, обърна лицето ми към него и ме зашлеви отново. Този път по-силно.

— Събуди се — изкрещя Боб. — Не е време да умираш.

Погледнах го и успях да видя лицето му само за частица от секундата, преди очите ми да се замъглят, изпълнени със сълзи.

Все още го усещах вътре в себе си. Беше твърд. Предположих, че е бил така през цялото време, докато съм била в безсъзнание. Гадеше ми се. Но най-вече изпитвах гняв и този път аз го зашлевих през лицето, колкото ми бе останала сила. Силният плясък, който се чу, когато дланта ми се долепи до бузата му, ми достави известно удоволствие. Но изражението на лицето му — определено не. Разпознах същата самодоволна радост, която се изписваше на лицата на политиците, когато някой подадеше в ръцете им сладко детенце пред телевизионните камери.

Той се пресегна към китките ми, но не за да ме спре, а точно обратното. Придърпа ръцете ми към шията си и каза:

— Нека се сменим. Твой ред е. Стисни ме.

Дланите му обгръщаха моите. Моите бяха обвити около врата му.

Той каза:

— По-силно.

И аз стиснах.

— По-силно — каза той отново.

Моето силно очевидно не беше достатъчно силно за него. Повтаряше думите отново и отново, вече крещеше, не спираше. Като треньор, който се опитваше да нахъса спортистите си. И аз постепенно се поддавах на волята му.

— По-силно.

Изпълнявах указанията му, без да мисля.

— По-силно.

Стиснах с цялата си решителност.

— По-силно.

Ръцете му се отделиха от моите и се отпуснаха встрани на тялото му.

Аз продължих да прилагам натиск.

— По-силно.

Имах чувството, че въртя винт, който е забит до крайна степен в стената. Но искам да натисна още веднъж, за последно, за да се уверя, че е стабилен, и трябва да изцедя и последната си капчица сила, за да завъртя отвертката.

Видях, че лицето му почервенява.

Напънах се и стиснах пак.

Устните му се движеха, но от тях не излезе никакъв звук.

Притисках се към него с цялата си тежест, със сила, каквато не бях подозирала, че притежавам, и лицето му вече бе пурпурночервено. Очите му бяха отворени, зениците — разширени. Тялото му бе напълно неподвижно и студено.

После долових въздишка да излиза от устата му, ъгълчетата й се извиха надолу в усмивка, която бе категорично зла. Сякаш знаеше отлично какво ми бе причинил. Или може би, защото изпитваше мъчителна болка. Не можех да кажа кое от двете беше, защото в момента бе почти невъзможно да се направи разликата между гримаса и усмивка.

Надявах се да е първото, защото вече разбирах какво бе всичко това. Тази малка извратена сбирка. Ставаше дума за властта да се разпореждаш с живота и смъртта на хората. Това възбуждаше тези извратеняци.

Това бе и тръпката на Боб.

Поемането на върховния риск.

Усещах, че пулсът му започва да отслабва. Можех да сложа край още сега, той нямаше да се бори. Можех да изстискам докрай живота от тялото му. Точно тук, точно сега. Можех да отнема живота му така, както той го бе отнел от онези момичета, както го бе отнел от Анна. Защото предполагах, че именно това бе станало. Можех да получа реванш. Можех да попреча това да се случи отново. Нямаше да има повече жертви.

Извратеното копеле можеше да изпитва наслада, но това нямаше да продължи още дълго. А после щеше да бъде прекалено късно за размисъл.

Той точно това искаше. Знаеше, че не може да загуби.

Ако го убиех, щеше да умре доволен, знаейки, че съм погубила и собствения си живот.

Ако го убиех, щеше да бъде прекалено лесно.

Виждах как животът гаснеше в очите му. Затова отдръпнах ръцете си.

Той не помръдна. Лицето му бе останало без абсолютно всякакъв цвят.

Копелето бе мъртво. Знаех го. Той бе скапан, шибан мъртвец.

Изкрещях името му.

— Боб!

Виках го отново и отново. Зашлевих го през лицето. Блъсках по гърдите му.

Започнах да се паникьосвам. Нямаше начин да поема вината за това.

Зашлевих го пак, удрях го, без да спирам. По-силно. И по-силно.

Бях на път да се откажа, когато видях искрица в очите му.

Затова го плеснах силно и по двете бузи.

Той отвори широко уста и си пое дълбоко въздух, изпълвайки дробовете си. От устата му се чу хриптящ звук.

Взирах се в него е отчаяние, слисана от станалото. Исках той да живее. Той ми трябваше жив. Не заради него самия.

Заради мен.

Пое си въздух три или четири пъти. Явно щеше да оживее. Бе се върнал от бездната. Щеше да изпълзи от ада, обратно в нашия свят.

Видях, че устните му се мърдаха, но не чувах какво се опитва да каже. Гласът му бе едва доловим шепот. Наведох глава на нивото на устните му.

И го чух да казва:

— Джена… коя вратовръзка… коя вратовръзка да сложа…

Извратеният нещастник. Все така обсебен от външния си вид. Само ако Джена знаеше…

Зачудих се дали тя наистина знаеше и просто си затваряше очите? Дали бе толкова заблудена и сляпа? Дали съзнателно пренебрегваше перверзните наклонности на мъжа си? Или наистина не забелязваше признаците? Предполагах, че Джена подозираше и именно това бе причината за нейната погубена усмивка.

Боб постепенно идваше на себе си, но аз не смятах да стоя там, гушнала го в прегръдките си и галейки косата му. Проклета да бях, ако останех на това място дори още секунда. Исках да си тръгна, преди Боб да си спомни къде се намираше, коя бях аз и какво бе станало току-що.

Този купон вече бе приключил за мен. Бях видяла достатъчно и знаех, че е време да си тръгвам. Затова излязох, докато Боб все още лежеше на каменната плоча, давещ се в слюнката си, бавно идващ на себе си.

Не се обърнах.

Не погледнах назад.

Бях щастлива, че съм жива.