Обществото на Жулиет

22

Беше нощта на изборите. Бях сама вкъщи и гледах резултатите по телевизията. Когато показаха Боб Девил, той вече имаше самодоволен триумфиращ вид. Водеше убедително, направо бе размазал опонента си и знаеше, че ще спечели. Имаше вид на победител. Доста предвидимо заключение, не мислите ли?

Назовете ми един политик, на когото да не му се е разминало убийство. Това си е почти традиция в тяхната професия. А Девил я бе овладял до съвършенство.

За мен той вече беше Девил, не Боб. Боб ми се струваше прекалено фамилиарно. Прекалено интимно и лично, за да ми е удобно. Не можех да бъда близка с него, сега, след като знаех това, което знаех. Всичко се бе променило. Да го наричам Боб, бе все едно да съм на „ти“ с Удушвача от хълмовете.

Девил стоеше на подиума с ослепителна усмивка като от реклама на паста за зъби и показваше знака на победата с ръка. С другата си ръка бе прегърнал Джена през кръста. Готвеше се да произнесе победоносната си реч. Изглеждаше толкова мил и толкова пращящ от задоволство. И носеше шибана вратовръзка. Сигурно бях единственият човек от всички, които го гледаха, който знаеше истинската причина за това. Носеше я, за да прикрие шибаните си синини по врата. За да защити своята малка мръсна тайна.

Джена махаше на случайни хора в тълпата, а устата й се отваряше по същия начин като на Хилъри Клинтън по време на всичките предизборни кампании. Зееше широко от престорена изненада и бясно размахваше ръката си към непознатите сред публиката, сякаш току-що бе зърнала стар семеен приятел, когото не бе виждала от много дълго време, и се преструваше, че ги познава. Правеше го, защото бе убедена, че вече е една стъпка по-близо до поста на Първа дама, и бе време да започне да играе ролята си още сега.

Семейство Девил се бяха изтъпанили пред огромно множество от хора, които бяха докарани с автобуси от съседните градчета, за да попълнят бройката на въодушевената тълпа и да създадат впечатление пред камерите, че бъдещият сенатор е напипал пулса на електората, жадуващ за промяна, когато той всъщност бе постигнал победата си с най-ниския брой гласове в цялата история на щата.

Двамата разиграваха много добро представление. Човек никога не би си помислил, че са нещо различно от това, което показват пред обществото. Идеалната американска двойка. Любящи, верни един на друг и сияещи от добро здраве.

Когато камерите дадоха по-общ кадър, видях, че Джак стоеше встрани от сцената заедно с другите членове от екипа. Нищо не можеше да развали момента за мен. Защото ужасно се гордеех с него, наистина.

Въпреки че тази гордост вървеше ръка за ръка с горчилката, защото вече познавах истинския Девил, не изрязания от картон, кух политик, показващ се по телевизията, който казваше, че иска да покаже на хората „своето истинско аз“. Знаех на какво е способен. Знаех от какво е част.

Не спирах да си задавам онези въпроси. Струваше ли си това преживяване? Каква бе цената, която платих?

Ето няколко причини защо преживяването ми си струваше. Вече разбирах някои неща за секса и властта и как те бяха свързани, които повечето хора няма да проумеят, ако ще да изживеят не един, а няколко живота. Бях все още толкова млада, но бях нагазила в най-дълбокото. От друга страна, знаех, че ще трябва да живея с откритото познание до последните си дни на тази земя. Не можех да кажа, че осъзнаването на това ме правеше особено щастлива. Ако трябва да съм честна, по-скоро ме караше да се чувствам неудобно. Защото знаех, че бях само на една крачка от Девил.

Можех да разкажа на Джак какво се бе случило. Можех да изстрелям пред него всичко, ако исках. Но ние имаме само един живот за живеене, за да мечтаем и фантазираме за нещата, които всички искат: сигурност, семейство, щастие, любов. Не знаех какво ме очаква в бъдеще, но знаех едно нещо, което не виждах да правя в бъдещето си.

Не се виждах като страстния разобличител на лъжите на политиците и влиятелните хора.

Инстинктът ми за оцеляване е много по-силен от желанието ми да спася света. Да, можех да изиграя ролята на героя, но исках ли да бъда запомнена като този човек през остатъка от живота си? Исках ли да живея с последиците? Как щеше да се отрази това на Джак? Какво щеше да причини на нас двамата?

Ако го направех, трябваше да кажа на Джак всичко. А още не бях готова за тази стъпка. Някои неща трябва да бъдат премълчани. Тайните са тайни, за да бъдат пазени, а не разкривани. Тази щеше да си остане с мен. Поне засега. Но си запазвам правото да променя решението си по всяко време.

Какво щяхте да направите вие на мое място? Помислете си. Не е толкова лесно, нали? Няма простичко решение или очевиден план за измъкване от това положение.

Това не беше като някой от онези холивудски филми, в които всичко се навързва чистичко и спретнато едно след друго във финалните кадри. В които лошите момчета получават наказанието си, силите на хаоса и злото са победени и редът е възстановен. И героят или героинята трябва да изживеят последния ден и да се завърнат към обикновения си живот. В дома си, при съпрузите, при децата и при кучето си. Едва ли е нужно да ви го казвам, но в истинския живот не е така. Холивудските завършеци се случват само по филмите.

Тази история свършва по-скоро като в дългия финален кадър, който води към края на емблематичния „До последен дъх“ на Годар, където героят на Белмондо, дребен престъпник на име Мишел, е оставен на съдбата си, след като американската му приятелка — в ролята Жан Сиберг, току-що му е казала, че не го обича и го е предала на ченгетата.

Направила е това само за да привлече вниманието му. Направила го е съзнателно, за да му навреди.

Като гангстер в гангстерски филм, Мишел вече е наясно с този факт и тъй като е по-умен от повечето престъпници, той знае как ще свърши всичко. Ние също го знаем.

Помните ли какво ви казах в началото?

Сюжетът винаги се подчинява на персонажите.

И така Мишел е прострелян в гърба и, препъвайки се, тръгва по улицата, към забравата. Стига до кръстовището и после пада. И това наистина е краят, който той е прозрял, че го очаква. Но по-банален, защото на това място изглежда като жертва на дребна катастрофа, отколкото като опасен престъпник, застрелян неколкократно от силите на реда.

Последните думи, които излизат от устата му, преди да се срути на земята и да се предаде на смъртта, са „Повръща ми се от това“. Сардоничният му прощален изстрел към света, който никога не го е обичал и на когото той е отвръщал със същото. Неговият момент „розова пъпка“. Но вместо да ни дари с велико прозрение по време на финалното си излизане от този свят, думите му са погрешно разбрани, не-чути или неосмислени — никога няма да разберем кое точно е — като „От теб ми се повръща“. Протест, възмущение, но не към света, а към жената, която е обичал и която го е предала — неговата ахилесова пета, фаталната жена, надвесила се над него, докато той превръща в пародия своята голяма, последна сцена. Сцената на смъртта си.

А що се отнася до Жан Сиберг, нейното владеене на френски език — което до този момент във филма е било достойно за уважение като за млада американка — внезапно я предава. Тя не разбира френската дума degueulasse — „гнусно“, „противно“ — и моли да й я преведат.

И тук свършва филмът.

Тя си тръгва, осъзнавайки не само чудовищността на събитията, които е предизвикала чрез една-единствена проява на егоизъм, но и факта, че до края на дните си ще живее със спомена за това как е пропуснала нещо, как не е проумяла смисъла на ставащото.

И знаейки, че той е умрял, мразейки я и в червата си.

Ако можеха всички филми да свършват така. Ако можеха всички филми да свършват като в живота.

С отворен край.

Защото от деня, в който сме родени… не, още преди това, от момента, в който сме заченати, животът ни не е нищо друго освен поредица от събития, които все някога свършват, но най-често с отворен финал. Романтични, сексуални, професионални, семейни и вероятно още поне няколко вида. И е нужно усилието на всяка частичка от разума и душата ни, за да не се омотаем в техните мрежи.

Някои хора изживяват живота си, обсебени от тази не-завършеност, тормозейки се какво би станало ако… дали пък да не би… или какво ще се случи утре, ако…

Но не и аз.

Технически погледнато, точно в този момент бях изправена пред един такъв отворен финал. И Девил го знаеше. Можеше лесно да се отърве от мен, ако го желаеше — имаше тази власт. Можеше само да щракне с пръсти и да ме накара да изчезна. Като Анна. Можеше да плати на някого да ме разкара от пътя му и да прикрие следите към това, което бях разбрала, че е направил на Дейзи и другите момичета. И никога нямаше да му се наложи да понесе някакви последствия за стореното от него, никога нямаше да плати цената. Щеше да продължи да показва лъскавата си усмивка, мечта на всеки зъболекар, по телевизията и да се кефи, че е изработил всички.

Но той нямаше да ми посегне и с пръст, сигурна бях в това. Нямаше да прекарам остатъка от живота си, озъртайки се през рамо в очакване неговият убиец да се появи. Не се боях. Сигурна бях, че Девил е оценил рисковете и е решил, че аз съм незавършена история, с която би могъл да живее.

Защо съм толкова сигурна, ще попитате вие?

Е, нали знаете какво казват.

Ро1еп(ю хсгепНа е$1. Знанието е сила.

Девил бе обещал нещо на Джак. Бе му казал, че ако спечелят изборите, ще му даде важен пост в администрацията си. Джак нямаше основание да се съмнява в думите му. И аз бях твърдо решена да се уверя, че това наистина ще се случи. Девил щеше да спази обещанието си, защото той се нуждаеше от умни хора като Джак в отбора си — именно те му помагаха да изглежда добре в очите на избирателите.

Коя бях аз, че да лишавам Джак от тази възможност? Коя бях аз да слагам прът в колелото на амбициите му?

Както и да е, Девил не трябваше да се бои от мен.

А от Джак.

Как ще реагира той, ако разбере какво се бе случило.

Така действат тези неща. Трябва да го приемете.

Никой от нас нямаше желание да разкрива публично малката ни мръсна тайна. Нямаше да бъде в ничий интерес.

Това е истинската природа на властта. Скритата природа на властта.

Тя е тайна. И си остава такава.

Така че Обществото на Жулиет просто щеше да продължи да съществува.

Момичета като Анна щяха да продължат да изчезват. Или да бъдат откривани мъртви.

И някой нещастен келеш като Бънди щеше да получи ролята на изкупителната жертва. Защото той винаги е под ръка и не знае достатъчно неща, за да схване голямата картина и да повлече някой друг със себе си надолу.

В крайна сметка Бънди е просто едно звено от веригата, което лесно може да бъде подменено. Винаги ще има момичета, които са готови да се продават, и момчета, навити да им помогнат това да стане, определящи цената им. Винаги е било така и едва ли някога ще се промени.

Вече сме свързани — Джак, Девил и аз. Като мексиканската дружина в „Добрият, лошият и злият“.

Вечният триъгълник. Стоим в средата на каменен кръг, един срещу друг. Сега е игра на погледи, наблюдаваме се и следим кой ще направи първия ход. Знам само, че нямам намерение да свърша в безименен гроб. А взаимното ни самоунищожение няма да бъде от полза за никого.

Или пък, също като на финала в „Италианска афера“, когато златото е в предната част на автобуса, хората са се струпали в дъното му, а той виси от скалите в швейцарските Алпи.

Едно погрешно движение и цялата работа отива по дяволите, всичко ще пропадне в бездната.

Ето за това става дума.

Шах и мат.

И ето какво научих от малкото си приключение.

Сексът е единствената истинска революция. Само той прави всички равни.