Обществото на Жулиет

16

Ето какво се питам сега.

Преживяването струваше ли си? Какво ми отне, какво ми даде?

Двете неща не са едно и също. Първото е свързано със смисъла, второто — с жертвата, която направих.

Толкова сме свикнали да плащаме цена — за седмичното си пазаруване, за здравето си, за грешките си, за проявите си на нетактичност и други престъпления, обиди и постъпки, че никога не поставяме под въпрос каква точно е цената, кой е решил, че ще е такава и защо. Като част от съвременната култура всички сме обсебени много повече от това, което е загубено — било то невинност, интимност, привилегия, сигурност или уважение, отколкото от това, което е спечелено.

Никой, абсолютно никой не може да ми каже какво ми струваше моето преживяване. Никой освен мен. Това е нещо, което само аз мога да знам, да разбера и да почувствам. Само аз мога да премеря и оценя. Нещо, което мога да избера да предам на другите или да запазя за себе си. И това е единствено и само мой избор. Аз притежавам свободата да реша. Отговорността е моя.

Да си говорим без заобикалки. Става дума за секс, за чукане. Всички го правят. Дали публично, или уединено. Повече или по-малко, традиционно или перверзно, самостоятелно, по двойки или на групички, с противоположния пол или със своя. Всъщност най-често го правят в повече или в почти всички от изброените варианти. Нашата сексуалност е поне толкова сложна, колкото индивидуалността ни, може би дори повече, защото включва и тялото ни, не само съзнанието ни.

Не става дума за наука, а за самото съществуване. И именно затова не се доверявам особено на заключенията на хора като д-р Кенси или д-р Фройд, особено по отношение на жените. Защото как може да измерите и категоризирате желанието? Как може да прецените какво е добро или лошо за хората, за отделните личности? Въз основа на това, което чувстват? Или въз основа на това как правят секс?

Всички сме изроди по своему, всички имаме странните си прищевки. Тайничко, някъде там, под кожата си. На тъмно, зад затворените врати. Когато никой не ни гледа. Но когато някой гледа или когато някой знае, тогава има цена, която трябва да платим. Определена цена, нещо наше, като онзи къс месо, който Венецианският търговец иска от длъжниците си — къс месо от собствената им плът. Понякога наричаме тази цена с много имена, но тя винаги е една и съща.

Срам.

Спомнете си за гимназистката, която връстниците й наричат „курва“ или „пачавра“ само защото е освободена от задръжки и знае какво иска тялото й. Когато половината й съученици носят онези пръстени на девствеността като предпазна мярка, опитвайки се да потиснат желанията си — сякаш това ще свърши някаква работа! — и някак си това ги кара да се смятат за по-добри от нея. Убедени са, че тя е нещо по-малко, по-долно, по-неструващо. Защото вече е решила, че харесва секса. И особено й харесва да прави свирки. Под скамейките на училищния стадион. Между часовете по биология и химия. Не само на куотърбека, но и на зубъра на класа, и на учителя по история. Понякога ги редува, понякога ги поема едновременно. Мислили ли сте някога какво получава тя от това? Дали смята, че си струва?

Това момиче не е като мен. Тя е повече като Анна.

Затова отказвам да осъдя Анна за нещата, които правеше. Тя бе всичко за всеки мъж. Можеше да преминава между тези светове. Любовница, порнозвезда, групи, компаньонка. Не мислеше за тях като за описания на конкретни професии или занимания, по-скоро като за категории на желанията. Не се чувстваше използвана, затова нямаше значение какво мислят хората за нея. И понеже се забавляваше истински, не и беше проблем да приема пари. За нея размяната бе честна.

Въпреки това понякога ми се струваше, че живееше на ръба на острието. Като че ли сексът бе станал необходимост, а необходимостта обикновено идва, когато трябва да запълни някаква празнота, празнота, която никога не може да бъде запълнена.

Тя бе умно момиче, в крайна сметка щеше да осъзнае, че се взира в бездната. Това бе бъдещето, което виждах за Анна. И то ме плашеше. Но нямаше да я осъждам заради това. Нито щях да се опитвам да я спася.

Защото за нея в този конкретен момент преживяването си струваше. Тя виждаше смисъл във всичко случващо се, то я засищаше. В края на деня това може би беше достатъчно за Анна и коя бях аз да я убеждавам в нещо друго.

А аз?

Това бе въпросът.

Какво бе положението с мен?

Какво получавах от всичко това? Каква беше цената, която трябваше да платя?

Откъде можех да знам? Преди да е станало каквото и да било, не след това; защото сексът не е като щанд в магазина, където можеш да прегледаш различните варианти и да прецениш цената, преди да направиш своя избор.

Така, нека да приемем, че напълно осъзнавах и бях наясно с всичко, което вършех и защо го вършех. Така е много по-интересно, нали? Защото така няма извинения. Няма кого другиго да виниш.

Не говоря само за нещата, които правех, но и за онези, които си фантазирах и сънувах. За местата, на които ме водеше моето подсъзнание. Защото в същността си всичко идва от едно и също място. И всичко ще стигне до един и същи край. Това си казвах сама на себе си. Всичко ще свърши все някога, всичко ще се разкрие, нищо не остава скрито завинаги.

Не знам кого заблуждавах, себе си или Джак. Инстинктът ми казваше, че той вече знае или поне вече подозира, че нещо в мен се е променило. Да криеш тайна от човека, който те обича, който те познава най-добре, не просто е трудно, невъзможно е. Но понякога нещата, които са толкова очевидни и направо избождат очите, за хората около нас, за нашите възлюбени, за нас самите, са именно нещата, които избираме да пренебрегнем.

Инстинктът е най-мощното сетиво, което притежаваме. Не зрението, не обонянието или допирът, вкусът или слухът ни — инстинктът. То е комбинация от всички други и много повече и ако се научим да му се доверяваме, никой път, по който поемем, няма да е грешен, никое действие, което извършваме, няма да се обърне срещу нас, никоя връзка, която се опитаме да създадем, няма да се провали.

Когато правих секс за първи път с Джак, веднага разбрах, че той е мъжът за мен. Не за момента, засега, а завинаги. Помня как нямах търпение да споделя с по-голямата си сестра за него. Срещнах се с нея и думите направо полетяха от устата ми. Разказах й колко невероятен, изумителен и страхотен е той. Мислех, че тя ще се радва за мен. Тя само се подсмихна. Каза ми, че съм прекалено млада, че се заблуждавам, че Джак изглежда прекалено идеален и навярно скоро ще осъзная, че е кретен като всички останали мъже.

Не й обърнах внимание, защото вярвах на инстинкта си. Докато растях, наблюдавах как приятелките ми сменяха гаджетата си, едно след друго, и винаги намираха причина да ги разкарат, чувстваха се разочаровани или използвани. Гледах ги и осъзнах, че не искам да бъда като тях. Тези момичета са сами сега и имам чувството, че винаги ще си останат такива, защото търсят единствено Идеалния мъж. Имат един създаден образ в главите си кой и какъв точно е той, как изглежда, какво прави и как се държи. Той е фантазия, пълна, абсолютна фантазия. Същите простотии, които се продават на жените, откакто… откакто свят светува. Красивият принц. Съвършеният мъж. Куклата Кен. Ергенът. Идеалният съпруг. Защото тези мъже — изглеждащите невъзможно добре, очарователните, онези, от които ви омекват коленете — те обикновено са прекалено прекрасни, за да са истински. Има и друга дума за тези чаровници, която ги описва по-добре.

Социопати.

Изумително е колко много жени си падат по подобни мъже, как се хващат на същата уловка отново и отново, и после проклинат деня, в който са срещнали въпросния тип.

Играта на любов е една от най-старите измами, които съществуват.

Позната ви е и под друго име.

Играта „тука има, тука няма“.

Гледате как чашките се местят насам-натам и се опитвате да познаете под коя се намира Идеалният мъж. Ако се хванете да играете, губите. Винаги. Абсолютно предвидимо заключение.

Никой не иска да повярва, че ще бъде измамен, особено в любовта. Защото от това боли адски много, вероятно повече от всичко друго на света. Кара те да се чувстваш глупав. Много, наистина много глупав. Затова най-доброто решение в такава ситуация е да се направи следното.

Да се престориш, че си разбрал какъв всъщност е човекът още преди да те нарани.

Да се престориш, че не ти пука.

Да се престориш, че това никога не се е случвало.

Да започнеш всичко отначало.

И този път си казваш, о, това никога няма да се повтори. Никога няма да се хвана на същия номер.

Но всички го правим.

Повечето жени го правят, защото не знаят какво искат от живота, а докато това е така, са обречени да повтарят една и съща грешка постоянно. Защото преследват една непостижима фантазия. Идеалният съпруг. Идеалният любовник.

А животът не е такъв.

Наистина не е.

Хората не са такива.

Това не се отнася само до жените, разбира се. Мъжете също стават жертва на собствените си самозаблуди, поне чувствителните. Онези, които са еволюирали достатъчно, за да възприемат жените като нещо повече от приемник за спермата си.

Понякога са прекадено еволюирали. Мислят прекалено много. Поставят жените на пиедестал, идеализират спътнич-ките си в живота до такава степен, че никоя жена не може да отговори на тези очаквания. Поне аз знам, че не бих могла. Това ми се струва като идеалната рецепта за доживотно разочарование, за живот, изпълнен с провалени връзки.

Търсенето на мистър и мис Съвършенство винаги приключва с намирането на погрешния човек. Някой много, много погрешен.

Това е играта на любов. Игра с топче и няколко чашки, в която всички винаги губят.

Ще кажете, че това е цинично.

Аз казвам, не, това е реалността.

Не казвам, че не вярвам в любовта, защото вярвам. И ако ме притиснете, може би ще си призная, че това е дори единственото нещо, в което вярвам. Не в Бог, не в парите, не в хората. Просто в любовта. И не предлагам да занижава-те изискванията си и да се задоволявате с по-малко от най-доброто за себе си. Нищо подобно.

Казвам ви нещо друго. Моята връзка с Джак не беше такава. Тя не се основаваше на това, което не бяхме, а на това, което бяхме. А ние бяхме несъвършени — като човешки същества, като любовници, като партньори. И аз обичах това несъвършенство, почитах провалите ни, издигах в култ недостатъците ни. Чувствах се удобно в кожата си, каквато и да бе тя — с бенките и брадавиците й. Говоря за себе си, естествено, не и от името на Джак.

Той бе от онези чувствителни души, които мислят пре-калено много, и понякога се боях, че никога няма да отговоря на неговите представи и очаквания за мен. И правех неща, наистина тъпи и самоунищожителни неща, сякаш исках да му дам причина да ме намрази.

Правех неща като това, което се случи миналата нощ. Можех да се преструвам, че е нещо различно, че не е това, което бе. Че е правилно, в известен смисъл дори заслужаващо уважение, защото бях вярна на себе си, вярна на фантазиите си. Но истината бе друга: аз изневерих на гаджето си. На мъжа, когото обичах, за когото исках да се омъжа и с когото копнеех да прекарам остатъка от живота си. Не му изневерих само в мислите си, изневерих му и с тялото си. И се чувствах добре.

Майната му, човек живее само веднъж. Можех да се справя с последствията от действията ей- Щях да огранича щетите. Но имаше едно нещо, което нямах никакво намерение да загубя.

Джак.