Обществото на Жулиет

4

Седях в залата и чаках Анна да дойде. Но тя не идваше.

Единственото нещо, което Маркъс не понасяше, бяха студентите, които закъсняваха. Ако някой влезеше по-късно в залата, той започваше с целия унизителен ритуал по засрамването му, така че това никога повече да не се случи. Спираше да говори в мига, в който чуеше, че вратата се отваря. Дори не довършваше изречението си, млъкваше по средата на сричката, обръщаше глава и се втренчваше във вратата, очаквайки студентът да влезе в залата. Докато той се промъкваше вътре и се опитваше да си намери място сред пълните редове, каменният поглед на Маркъс не се откъсваше от него и личеше, че е толкова бесен, че от ушите му още малко и ще излезе пара. Но все пак бе сладък, защото има онези невероятни трапчинки — тъмна коса и трапчинки — и всъщност изглежда, че се усмихва дори когато е ядосан.

Закъснелият студент намираше някакво място и сядаше, изваждайки бележника и химикалката си пред себе си, но унижението не свършваше. О, не.

Маркъс продължаваше да мълчи, приведен над бюрото си, като се взираше в бележките си кошмарно дълго време. Сякаш чакаше някой да издаде звук, да го предизвика, да му даде повод да избухне. Но всички знаеха какво може да последва и никой не помръдваше.

Седяхме и пазехме тишина, колкото бе нужно, и когато той усетеше, че е измъчвал групата достатъчно — някой път минаваше повече време, друг път по-малко, едва тогава продължаваше лекцията си, като започваше от същата сричка, на която бе спрял преди това.

Анна винаги закъсняваше. Не бе пропускала лекция, но никога не пристигаше по едно и също време. Можеше да е тъкмо когато Маркъс бе започнал да говори или пък по средата на часа. Днес не бе по-различно. Анна пристигна четеридесет и пет минути по-късно, по-малко от десет минути преди края, тъкмо когато почти се бях отказала, че ще я видя. Тя влезе с валсова стъпка, без да й мигне окото. Миркъс я погледна, видя я и после продължи да говори, сякаш нищо не бе станало. Така ставаше винаги когато Анна закъсняваше.

И аз винаги се чудех защо тя получава такова специални отношение.

Затова днес я попитах.

С Маркъс имаме уговорка — каза Анна. — Аз правя нещо за него и той прави нещо за мен.

Така се свързахме с Анна — чрез Маркъс. Нашата обща мииия. Моята тайна. Нейният любовник.

Каква уговорка? — казах аз.

Ами… — започна тя — нека го кажем така. Маркъс има специални нужди…

Зачудих се колко ли специални можеха да бъдат нуждите му? Дали Маркъс караше Анна да ближе топките му, докато той прави анализ на „400-те удара“ на Трюфо от N59 г.? Или пък я чукаше отзад, докато цитира реплики от книгата „Какво е това кино?“ на Андре Базен? Дали обичаше тя да си пъха кутрето в ануса му, докато той обсъжда плюсовете и минусите на теорията на унижението?

Нямах търпение да ми каже. Имаше толкова много подробности, които исках да сверя с фантазиите си за начина, но който Маркъс го правеше. Мислех си само, че реалността може би ще се окаже много по-добра и от най-дръзките ми представи.

Затова след края на лекцията си взехме кафе и седнахме отвън на една пейка, а студентите се щураха пред нас във всички посоки, опитвайки се да стигнат до следващата си лекция. Седнахме под едно дърво, което ни скриваше от вече изкачилото се високо в небето слънце, защото кожата на Анна бе бледа и тя предпочиташе да стои на сянка.

— Лесно изгарям — обясни тя.

— Няма проблем — казах аз. — Хайде, кажи ми! Трябва да знам, направо се побърквам от любопитство. Какво обича да прави Маркъс?

— Обича да прави секс на тъмно…

Сърцето ми се сви. Това беше депресиращо нормално.

— Нали каза, че е странен. Това не звучи никак странно.

— Чакай, нека да довърша. На тъмно — в гардероба. Обича да го прави в гардероба.

Все още не бях напълно убедена и се намръщих.

— Той е много срамежлив — каза Анна, усещайки разочарованието ми. — Има един голям гардероб в апартамента си и като всичко вътре — което е огромно и мъждиво осветено и почти без украса — той е много стар, очукан, май е някаква антика. Няма нищо друго, никакви дивани, никакви табуретки, възглавници, килими, дори завеси на прозорците.

— Дори легло?

— Спи на матрак на пода, но никога не сме правили секс там — каза Анна. — Веднъж отворих хладилника му и той бе почти празен. Единственото нещо, което имаше вътре, бе чай. Не насипен чай, а чаени торбички. Нямаше и мляко.

Макар апартаментът на Маркъс да бил почти празен, без никакви мебели, в него имало нещо друго, допълни Анна — купища книги.

— Има ужасно много книги, натрупани в онези шкафове, стигащи от пода до тавана, по целите стени. Те са методично подредени: за кино, секс, изкуство и религия, психология и медицина. Когато не му стига място, ги струпва по пода, по масите, по столовете, както маниаците събират вещи във всяко възможно пространство. Където няма лавици, стените са покрити с картини. Еротични. Но нищо порнографско — каза Анна — само странни мръсни рисунки.

Анна ми разказа за размазаните снимки на двойки, които се чукали, приличащи на рисунки от Франсис Бейкън. Улични сцени с проститутки. Мръсни карикатури. Неща, които дори не приличали на еротично изкуство — ярки колажи от изрезки от вестници и списания с лица, места и предмети, но които за Маркъс очевидно имали еротично предназначение. И неща, които не можело да бъдат сбъркани с нищо друго.

Анна каза, че две от картините особено я заинтригували. Висели една до друга в малка ниша в коридора, вдясно от входната врата, и всеки път, когато отивала при Маркъс, заставала там и ги гледала известно време.

На едната имало две жени, полегнали една върху друга така, че допрените им тела оформяли устни. И двете носели чорапи и жартиери и имали дръзко вирнати гърди с яркочервени зърна.

Една от жените носи черен воал и прилича на теб — каза ми Анна.

— Какво имаш предвид?

— Брюнетка, със сладка, секси усмивка — намигна ми тя.

Анна флиртуваше с мен и аз не знаех как да реагирам.

Почувствах, че се изчервявам и се надявах тя да не забележи.

— Главата на другата обаче не може да се види. Там където би трябвало да е главата, има две ръце, които излизат от синия фон в основата на картината като крайници на рак и стискат зърната й като с щипци.

Другата картина била толкова странна, че на Анна й бе трудно да я опише. На пръв поглед изглеждало, че три жени с мрежести чорапи се любят. Но когато погледнеш по-отблизо, се виждало, че сред женските части от тела има и мъжки. Секс органи и крайници били разположени на места, на които не би трябвало да бъдат. Откъснати ръце се виели и опипвали наоколо. Било объркано и леко смущаващо. Анна бе решила, че на картината всъщност има само едно тяло, съставено от много други, създание с неопределен пол.

Докато ми разказваше за картината, изведнъж се замислих, че макар през цялото време сексуалността на Маркъс да бе мистерия за мен, никога не бях поставяла под съмнение ориентацията му.

— Маркъс да не е гей или пък би? — попитах аз.

— О, не — каза Анна. — Не мисля. Просто е много, много странен.

— Да, така изглежда — отвърнах аз.

Дом без мебели, без храна, но с книги и еротично изкуство. Сякаш Маркъс намираше успокоение в аскетичност-та. Сякаш мозъкът му бе толкова зает, че той нямаше време да се грижи за тялото си. Нямах проблем с това. Защото исках той да ме чука с мозъка си.

Анна ми разказа, че винаги когато се срещали — два пъти месечно — Маркъс бил планирал всичко, всяка подробност и настоявал да спазват детайлите, като в ритуал. При всяка тяхна среща винаги се случвало едно и също.

— Не трябва да закъснявам — каза тя. — Дори с минута, дори с трийсет секунди. Винаги съм навреме за неговата лична сесия. Имам собствен ключ за апартамента му, така че влизам сама.

Сега вече разбирах защо винаги закъсняваше за лекциите на Маркъс.

Просто за да се ебава с него.

— Маркъс ме очаква. В задната стая, в гардероба. Със затворена врата. И мълчи, толкова е тих, че дори не знам дали е там, дали има някой друг в стаята. Вътре е мрачно, лампите са загасени, но все пак може да се вижда.

Разказа ми, че в една от вратичките на гардероба били пробити две дупки, една по-малка, едната по-голяма. На височината на главата и по-долу. Маркъс се кълне, че така е купил гардероба, но аз не му вярвам.

След това трябвало да облече униформата, която той бил приготвил за нея. Едни и същи дрехи всеки път.

— Как те кара да се обличаш? — попитах аз.

— Познай.

Това бе наша любима игра, с Анна обичахме да правим догадки за всякакви неща.

— Като медицинска сестра? — предположих аз.

— Не.

— Като ученичка?

— Не — поклати тя глава.

— Проститутка?

— Направо ледено.

— Добре, кажи ми.

— Като майка му — изкикоти се тя.

Направо зяпнах от изненада, а Анна нямаше търпение да ми разкаже още. Карал я да се облича с широка, торбеста рокля на цветя, да обува ниски обувки, чорапи с телесен цвят и наистина, наистина огромно бельо, което било от полиестер и приличало на девствен колан. Обличала се като майка му, в дрехи, които някога били нейни. Тя ги имала от петдесетте години, носила ги до самата си смърт, но все още изглеждали идеално, сякаш са купени предишния ден.

— Достатъчно перверзно ли ти е това? Искаш ли още? — помита ме Анна с усмивка.

— Почти… — отвърнах аз. Защото сега Маркъс ми приличаше по-малко на Джейсън Борн, което бе хубаво. По-малко плашещо, както се чувствах преди, когато си представях как гой се чука — в представите ми бе точно като екшън героя Борн. Сега вече въображението ми рисуваше друга картина. Загасени лампи. Смъкнати чорапи. В мисионерската поза. Като истински, реален мъж.

Приличаше ми повече на Норман Бейтс, което бе дори по-хубаво, защото от първия път, в който гледах „Психо“ на Хичкок, си паднах ужасно много по Антъни Пъркинс и неговия пронизващ, студен поглед. Слабо, костеливо лице. Тези скули. Спретнато подстриганата, перфектно оформена лъскава черна коса. Тези тъмни сиви очи. Усмивката. Толкова секси. Знаеш, че под тази фасада той е един перверзен психопат убиец, но това само го прави още по-съблазнителен. Беше очевидно, че Маркъс е напълно обсебен от своята фиксация по майка си — също като Норман Бейтс или Чарлз Фостър Кейн.

— Добре, нека да обобщя — казах аз на Анна. — Ти си в стаята, облечена като домакиня от петдесетте години в епизод на „Зоната на здрача“, Маркъс е в гардероба и окото му е притиснато в горната дупка и те гледа.

— Точно така — потвърди тя. — И аз правя всичко, което той ме помоли. Обръщам се с гръб към него и започвам да се събличам, свалям всяка от дрехите по реда, по който той поиска.

— Един и същи всеки път?

— Така трябва да бъде. Имам си хореография, разпределена до секунда. Чувствам се като стюардеса, показваща процедурите за безопасност. Правила съм го толкова много пъти, че вече започнах да добавям някои свои жестове, неща, които смятам, че биха му харесали.

Анна не ми спести детайлите и докато говореше, картината направо оживя пред очите ми.

Първо събличала торбестата рокля, която се откопчавала на гърба, смъквала я от раменете си, първо едното, после другото и я пускала да падне на пода. Стъпвала върху нея и поглеждала през рамо и надолу, към стъпалата си, за да сс увери, че няма да се оплете в краката й. После разкопчавала сутиена си и пускала гърдите си в естествената им позиция, като ги оставяла леко да се полюлеят. След това привеждала рамене напред, за да се свлекат презрамките.

— Обича да вижда как сутиенът се смъква по ръцете ми — каза тя. — После го хващам и го свалям напълно.

В този момент вече била гола от кръста нагоре, стояла там само по обувки и чорапи с жартиери. Представих си гледката на голото й тяло. Заобленото й дупе и гърдите й, които бяха прекалено големи за крехката й физика.

Само едно нещо не бе наред в тази фантазия, фантазията на Маркъс. Анна носела старомоден колан, който покривал по-голямата част от дупето й, над големите полиестерни гащи, които здраво притискали плътта й, сякаш била обута в гумено бельо. На Маркъс му харесвала точно тази гледка, но за всеки друг това би било по-скоро страстоубийствено.

— Той обича да ме гледа как изпъвам единия си крак и се навеждам над него, докато свалям жартиерите си — продължи Анна. — Иска да вижда как висят и се поклащат гърдите ми. Откопчавам жартиерите един по един, после олюлявам дупето си, докато махам и колана.

После събувала тези големи, грозни гащи, но бавно, за-щото Маркъс си падал по дупета и за него най-важното било напрежението преди самото разкриване.

Спирала дотук. Маркъс искал да остави чорапите и обувките. Както и дългия наниз с редуващи се черни и бели перли, който я карал да провесва на шията си.

— Перлите на майка му — обясни ми тя.

Докато правела всички тези неща, не бивало да поглежда в неговата посока.

— Маркъс е категоричен за това — каза Анна. — Веднъж погледнах с крайчеца на окото си към гардероба. И видях очната му ябълка, притисната в дупката. Той явно забеляза, че съм го видяла, и се притесни. Окото започна да се върти — нагоре и надолу, сякаш оглеждаше стаята, за да намери къде другаде да се насочи. Не беше Маркъс, поне не го възприех по този начин. Бе просто едно око, една очна ябълка в дълъг тесен дървен процеп. Беше толкова извратено, че повече не погледнах натам.

Значи той обича да гледа, но не и да го гледат- казах аз.

Но това е единственият начин, по който се възбужда -добави тя.

Замислих се за доктор Алфред Кинси, защото, поне доколкото знаех, той също се възбуждал само по един единствен иичин. Това обикновено не го пише в официалната информация за него. Кинси обичал да пъха разни неща в носа си и неща, които нямали никаква работа там и дори невинаги успявали да се наместят. Предмети, които няма да срещнете в данните за неговите проучвания, които той принципно старателно проучвал, анализирал и попълвал. Трева, сламки, коса и четина. Всичко дълго и гъвкаво, което можело да погъделичка.

Слушах историята на Анна и осъзнах, че моите фантазии за секса с Джак в кабинета на шефа му изглеждат толкова банални. Но Анна не бе приключила.

След като съблечала бельото си и грижливо подреждали дрехите си на един стол, едва тогава й било позволено да се обърне и да погледне. Виждала еректиралия пенис на Маркъс да се показва бавно, сантиметър по сантиметър от по-долната дупка на гардероба като охлюв, показващ се от черупката си.

— Аз ахвам — каза тя — точно така, както Маркъс иска. Възгласът ми трябва да е съвършена комбинация, равни части ужас, изненада и удоволствие.

Анна трябвало да остане там, застинала на място, втренчена, със зяпнала уста, докато се подадял целият член, а топките му увиснели през дупката..

— Членът му се гърчи, сякаш ме вика — каза тя. — И така, сядам на пода и го ближа, както ближеш сладолед, който е започнал да тече по фунийката. Представям си, че правя точно това.

— Но това е само прелюдията към истинския секс, нали? — попитах аз.

— Да — отвърна Анна — само прелюдията.

Каза, че макар вече да се намирала точно от другата страна на вратата, Маркъс не издавал нито звук. Дори не чувала дишането му. Никакъв възглас на възбуда и наслада, за да знае тя дали се справя добре. Само членът му се свивал малко под ласките на езика й. Леки движения на рефлекс, както когато кракът ти отскача нагоре при удара на сребристото чукче на лекаря по коляното ти.

— Добре, а как разбираш кога да спреш? — попитах аз.

— Когато се е наситил, когато е готов и се чувства добре, вратата се отваря. Малко е зловещо.

Представих си как проскърцва врата в някой от онези черно-бели филми за къщи, обитавани от духове, които обикновено пускат по телевизията в Деня на мъртвите, и зад вратата няма никой и нищо, само мастиленочерен мрак.

— Това е знак за мен да вляза вътре — обясни Анна. — Всеки път чувствам как сърцето ми забива ужасно бързо, въпреки че знам какво ще се случи и кой е зад вратата.

Влизала в гардероба и затваряла вратата зад себе си. Сега вече не виждала нищо, защото Маркъс запушвал дупките с хартия, за да не влизала светлина.

— Минава време, преди очите ми да се приспособят — каза тя. — Дори тогава виждам само сенки в мрака, който се движи като пара и ми се струва като халюцинация.

— Колко е голям гардеробът? Не се ли задушавате вътре?

— Достатъчно голям, защото само стъпалата ми докосват някаква повърхност. Плаши ме колко бързо загубвам представа за пространството около себе си. Вътре е и ужасно горещо, задушно като в турска баня, защото Маркъс вече е изразходвал повечето въздух и почти веднага започвам да се потя.

— Какво става после? — попитах нетърпеливо аз.

— После усещам лепкавата му ръка върху гърдите си. Може да решиш, че е зловещо, но всъщност ме възбужда. Наистина. Да съм докосвана така от някой, когото не виждам, в това тясно пространство.

Това осмисляло всички предишни неща, каза ми тя, досадната прелюдия, която Маркъс настоявал да се спазва до последния детайл.

— Както и да е — продължи Анна, — след като се озовем и двамата в гардероба и затворим вратата, вече няма правила. И целият гардероб се разтриса.

Но по колко начина можеш да го правиш в един шкаф? зачудих се аз.

Ще се изненадаш — каза тя. — Навярно сме минали моме пет-шест пъти цялата „Кама Сутра“. Веднъж ме чука юлкова яростно, че гардеробът се обърна настрани. Падна върху вратата. Бяхме в капан вътре. На Маркъс не му пукаше. Дори се възбуди още повече. Чукахме се с часове.

После той изтърбуши покрива и изпълзяхме навън, голи и насинени.

След като приключели със заниманията си, оставало само още едно нещо, което Анна трябвало да направи. Да го изкъпе. Затова се премествали в банята.

Била много стара баня с плочки на пода, а боята по стените се лющела от влагата. Маркъс имал една от онези старомодни керамични вани, които приличали на лодка, над която бил закачен душът.

— Маркъс винаги си взема само душ, никога не пълни ваната — каза Анна.

— Защо?

— Каза ми, че хората се давят във ваните.

Когато Анна каза това, не коментирах нищо, но се зачудих дали тя осъзнава, че Маркъс е цитирал Джон Касаветис.

И така, влизали под душа, тя го насапунисвала и изкъпвала, търкайки силно гърба, гърдите, бедрата му, подмишниците и слабините му. След като го подсушавала, той излизал от банята, без да каже нито дума. Оставял я да се облече сама и да си тръгне.

— Винаги правим така — завърши тя. — Никога не се променя нищо. Ти някога правила ли си го в гардероб? — попита ме изненадващо Анна.

Признах й, че не съм. След нейния разказ се чувствах потискащо нормална.

Седяхме там, под дървото, няколко минути в мълчание. В главата ми изплуваха думите на Марлон Брандо, които казва в „Последно танго в Париж“, в монолога за починалата си съпруга, докато тя лежи в ковчега пред него: „Лекото докосване на майка ти в нощта“.

Ако на Маркъс такива неща му харесваха, нямах нищо против.

Защото много от великите мъже са имали подобен комплекс.

Размишлявах над историята, която ми бе разказала Анна. Отпих глътка кафе и се намръщих, защото бе напълно изстинало — толкова отдавна стояхме на онази пейка.

— Развалих ли фантазиите ти? — попита ме Анна. — Надявам се да не е станало така. Независимо от всичко Маркъс е много сладък.

— О, не — отвърнах аз — нищо подобно.

Сега исках да знам още повече подробности. Имах чувството, че вече можех да разчитам Маркъс като книга и да откривам нещо ново за него с обръщането на всяка страница. Искаше ми се Маркъс да ме научи какво означава да си наистина странен в сексуално отношение.

Но после си дадох сметка, че и Анна може да го направи.

Колкото повече я опознавах, толкова повече започвах да мисля за нея като най-добрата приятелка, която ме разбираше напълно. Можех да й споделя всичко, във всеки миг, и тя щеше да каже как се чувствам и защо. Сякаш бяхме две глави с един мозък и едно споделено съзнание. Понякога тя довършваше изреченията ми, преди да съм ги започнала.

Бяхме близки като сестри. Допълвахме се идеално. Човек би казал, че сме създадени една за друга. Сближихме се толкова бързо, че хората в един момент забравиха, че е имало време, когато не сме се познавали, а някои наистина ни мислеха за сестри. Анна обаче ме превъзхождаше в повече-то отношения. Тя бе всичко, което аз не бях.

Тя бе красавицата. Аз бях мозъкът.

Аз бях умницата, тя — популярната.

Тя ме разсмиваше. Не мислеше, преди да заговори, не цензурираше думите си, както правеха повечето хора.

Можеше да погледне към някое случайно момче в залата по време на лекция и да изтърси нещо неподходящо като: „Чудя се дали си бръсне онази работа или не…“ Или пък: „Сигурна съм, че пенисът му се извива наляво“. А веднъж ми изтърси: „Обзалагам се, че спермата му има вкус на лимонов сок“.

Но тя не смяташе, че това е неподходящо. Просто бяха неща, които трябваше да се кажат точно в този момент.

В това отношение бе абсолютно невинна, чиста и свободна. Сексът за нея бе съвършено естествен, като дишането.

Толкова бях очарована от Анна и всичко, свързано с моя, че си измислих оправдание, за да подмамя Джак да ме вземе от лекции и да обядваме заедно. Исках той да се запознае с новата ми най-добра приятелка.

Представих ги гордо един на друг. Но не мина така, както бях планирала. Джак толкова се притесни от Анна, че едва се насили да я погледне в очите и не каза повече от две-три думи по време на целия обяд. После просто си стоя там, докато ние двете си говорехме. Беше неловко. Джак си измисли някакво оправдание и си тръгна.

Когато се прибрах у дома по-късно тази вечер, подхванах наново нашата игра, защото исках да разбера какво наистина мислеше за нея.

— Е, какво мислиш за Анна? — попитах го аз.

— Мила е — отвърна той.

— Намираш ли я за сладка?

— Предполагам…

— Ако не беше с мен, щеше ли да тръгнеш с нея?

— Не мисля, че съм нейният тип.

— Не отговори на въпроса ми.

— Напротив, отговорих.

— Но тя е твоят тип?

— Би могла да стане.

— Има хубави гърди, не мислиш ли? — притиснах го аз. — Да.

— А дупето й? Харесваш ли дупето й?

— За какво е всичко това? — подразни се той.

— Иска ли те се да правиш секс с нея?

— Катрин, нека да говорим за нещо друго — каза той твърдо, а това не бе отговорът, който исках.