Обществото на Жулиет

20

Седях в залата, на обичайното си място, точно пред Маркъс, а той минаваше през сцената в „Шемет“, в която Джуди тъкмо бе разкрила тайната си на Скоти: че тя и Маде-лин, мъртвата блондинка, са били безумно влюбени в един и същи човек. С това разкритие тя пробужда Скоти от неговата фантазия и го принуждава да се сблъсква с истината на реалността — че е бил погълнат от една илюзия. Маркъс коментираше последния кадър, когато Скоти е на върха на камбанарията, където някога е стояла Джуди/Маделин. Той е преодолял страха си от височини, надвесил се е над ръба и се взира в бездната. Взира се към мястото, където неговата мания я е довела; тялото й е разбито върху скалите.

Имах чувството, че сме коментирали този филм поне сто пъти, и все пак по някаква причина Маркъс се връщаше към него отново и отново. Той бе толкова обсебен от „Шемет“, че можеше да говори цял ден за него, във всяка лекция, и пак да намира какво ново и интересно нещо да каже. Мисля, че беше така, защото в „Шемет“ имаше всичко, което Маркъс обичаше във филмите. Всички фетиши и сексуални аномалии, които човек би искал да има или от които се нуждае. Вече познавах преподавателя ни малко по-добре, благодарение на Анна, и разбирах тази му страст.

Сигурна бях и в още нещо. Че също като Скоти, Маркъс бе обсебен от платинени блондинки, от онези, които тласкат мъжете към самоунищожение. Бе вманиачен по Анна.

Предполагам, че тя влияеше много силно и на мен, защото бях започнала да се обличам като нея. Не просто като нея, а направо в нейните дрехи. Носех бялата й тениска с дълбоко деколте, от което се показваше сутиенът ми. Помолих Анна да ми я заеме, въпреки че не бях сигурна дали изобщо щеше да ми отива. Носех и нейния леопардов легингс и сандали с висок ток; видът ми бе от онзи тип, който казваше на мъжа: Готова съм да те изям. Дори Джак ме погледна странно тази сутрин, когато се появих от спалнята ни, готова за излизане, защото никога не ме бе виждал така облечена. Когато ме погледна, се запитах дали увлечението ми по Маркъс не бе отишло прекалено далеч.

Седях си в залата и всичко ми се струваше гигантско прахосване на усилията, защото Маркъс напълно ме пренебрегваше, както обикновено. Говореше за това как Скоти настоява Джуди да се облича като двойничката си, Маделин; същите дрехи, същата прическа и цвят на косата. Аз се обличах като Анна за Маркъс, но каквото и да правех, очевидно не вършеше работа и очевидно не го възбуждаше. Знаех, че си пада по блондинки, и се запитах дали не трябва да отида докрай и да се изруся, за да приличам още повече на Анна, без да съм нея. А виждах съвсем ясно, че Маркъс не бе възбуден, защото отново носеше кафявия си панталон.

Маркъс ни казваше, че всичко, което трябва да знаем за човека Хичкок, се съдържа във филмите, които е режисирал, и това ми напомни за онази фраза, че дрехите правят човека. Деконструирах значението на кафявите панталони на Маркъс — панталоните, които винаги носи, за да се опитам да стигна до дъното на неговата същност и да разбера кой бе той в действителност. Чудех се дали това бе единственият чифт панталони, които имаше, или гардеробът му — когато не чакаше в него Анна — е като онзи на Мики Рурк в „Девет седмици и половина“, пълен с много бройки на един и същи костюм. Същата бяла памучна риза с английска права яка и същите панталони, тесни на слабините и на задника, леко разкроени в крачолите. От онзи вид, които са излезли от мода в края на седемдесетте.

Чудех се дали обикаляше по икономичните магазини за дрехи втора употреба, за да търси точно същия стил, със същите мерки. Панталон, който ще държи пакета му стегнат и същевременно ще го кара да изпъква ласкателно. После реших, че щом Маркъс е успял да запази дрехите на майка си в идеално състояние толкова дълго, вероятно някога е купил панталоните си нови или почти нови.

Той беше някъде към средата или края на четирийсетте и когато човек пресметнеше — да, знам, може да е странно, че се занимавах с математика по време на лекция по режисура, но бях обсебена от всички факти и числа, свързани с Маркъс, бях обсебена от сантиметрите и килограмите и всичко, което можеше да се измери по него — така че, когато сметнех, излизаше, че бе започнал да се облича така по времето, когато го бе ударил пубертетът, на около дванайсет или тринайсет години.

Или може би няколко години по-късно, ако се е развивал по-бавно.

Тези панталони вероятно са били демоде още тогава. Затова реших, че вероятно бе привързан емоционално към тях по някаква причина. Може би баща му е носел такива панталони и когато той ги е облякъл за първи път, се е почувствал мъж, като баща си, и тогава е разбрал, че никога вече няма да поиска да носи друг модел.

Нямаше как да съм сигурна в това, но си мислех, че всеки, който имаше толкова очевиден едипов комплекс, и то толкова обсебващ като комплекса на Маркъс, сигурно е имал проблеми с бащината фигура — вероятно той е отсъствал от живота му в детството и емоционално, и физически. Беше ми жал за него, поиска ми се да го прегърна и нежно да прошепна в ухото му, че всичко ще бъде наред. Но това никога нямаше да се случи, защото Маркъс винаги изглеждаше толкова сериозен и недостъпен в залата за лекции.

Седях там и го слушах, но постоянно поглеждах към вратата, защото очаквах Анна да дойде. Тя закъсняваше за часа, както винаги. Чаках вратата да се отвори и започнах наум да залагам кога точно Анна щеше да направи своето голямо влизане. Маркъс бе на четирийсет и третата минута и трийсет и втората секунда от едночасовата си лекция — той винаги успяваше да приключи лекциите си навреме, като заковаваше в секундата, в която биеше звънецът. Бе минал всички свързани с филма парафилии и сега се бе съсредоточил върху фетишите.

Погледнах отново към часовника над вратата. Оставаха пет минути до края, а Анна все още не бе дошла. Сигурно искаше този път да направи гигантско впечатление, като влезе в последния възможен момент. Наистина възнамеряваше да вбеси Маркъс.

Вниманието ми бе напълно съсредоточено върху стрелките на часовника, които бързо вървяха към върха на часовника, и върху вратата, която очаквах да се открехне. Чувах гласа на Маркъс, но не осмислях това, което той казваше. Секундите се преследваха бясно. Тик-так. Напрежението бе непоносимо. Седях на ръба на стола си, както са правили навярно зрителите, когато „Шемет“ е бил пуснат по кината за първи път, и хората из цялата страна са гледали как Скоти преследва Джуди по стъпалата на онази камбанария, тласкайки я към смъртта й.

После звънецът звънна като мощна камбана. Не във филма, а в коридора. Лекцията бе свършила, а Анна не бе дошла. Не разбирах защо. Винаги закъсняваше, но нито веднъж не бе пропускала часа. Нито веднъж. Това бе толкова нетипично за нея, за образа й, ако беше героиня от филм.

Студентите започнаха да си събират нещата и да се измъкват бързо през вратата в мига, в който чуха звънеца, така, както хората нямат търпение да станат от местата си, когато самолетът се приземи, още преди да е светнал сигналът за сваляне на коланите. Аз обаче останах там, където си бях, прикована на място, моливът ми бе допрян до листа на бележника ми, сякаш продължавах да си водя записки, докато всъщност там имаше само поредица от числа в горния десен ъгъл, които помнех, че бях написала, но бях забравила напълно значението им. Чудех се защо Анна не бе дошла и къде ли можеше да е. Седях там и си мислех за това, докато с Маркъс останахме единствените хора в огромната пуста зала.

Маркъс бавно триеше от бялата дъска думите, които обичаше да използва, за да илюстрира лекцията си, сякаш изтриваше всяка следа от сексуалните обсесии. Заличаваше всички думи, които обичах да слушам как произнася.

Скопофилия, сексуална възбуда, получена от наблюдаване на хора или събития.

Ретифизъм, фетиш за обувки от кожа.

Трихофилия, сексуална възбуда от прекалено окосмяване.

Когато дъската бе абсолютно чиста, Маркъс се обърна към бюрото си, събра бележките си и ги пъхна под мишница. Вдигна глава и ме погледна. Осъзнах, че това бе първият път, когато той наистина гледаше към мен. Първият път, в който погледите ни се срещаха и аз се взирах право в очите му. Внезапно се почувствах засрамена и притеснена, защото бях облечена в дрехите на Анна, които изобщо не ми отиваха.

Маркъс ме погледна с очакване и аз отговорих на безмълвния му въпрос, че чакам Анна.

— Кого? — попита той.

Не знаех дали ми се подиграва, но не можех да си представя, че изобщо имаше някакво чувство за хумор. Беше прекадено напрегнат, прекадено интелектуален, прекадено фокусиран в собствената си личност. И още нещо, свързано с него: нямаше никакъв начин да се определи какво чувства или какво мисли от тона на гласа му или от изражението на лицето му. Те не издаваха нищо. Толкова затворен и загадъчен бе Маркъс и именно затова бях така обсебена от него.

— Русото момиче — казах аз — което седи зад мен. Анна.

И внезапно изстрелях всичко, всичко, което тя ми бе казала за него, защото бях ужасно изнервена, че седях там, пред Маркъс, и той разговаряше с мен, и аз разговарях с него. Казах му всичко, което знаех. За посещенията на Анна, за апартамента му, за гардероба, за дрехите на майка му.

Никога преди не бях разговаряла с него, не бяхме разменяли повече от една-две думи и сега исках той да знае, че аз знаех. Исках да знае, че съм наясно какъв извратеняк е и че нямам проблем с това. Не само че нямам проблем, но и го разбирам напълно. И защото го разбирах, двамата имахме нещо общо. И че ако той харесваше Анна, значи щеше да хареса и мен.

Той ме изслуша и не каза нито дума. Остави ме да говоря, остави ме да си изиграя ролята и не ме прекъсна. Бях в рая, защото наистина говорех с Маркъс, не просто го гледах и мечтаех за него, както обикновено. Сякаш ми бе дадена среща насаме с някакъв попидол, по когото си падах още от детството си, за когото бях фантазирала и водила въображаеми разговори, пред чиято снимка бях мастурбирала. А сега той беше пред мен, бяхме само ние и двамата говорехме, общувахме — поне така се чувствах, въпреки че за момента говорех само аз — и всичко, което някога бях искала да му кажа, просто се изливаше от устата ми, без да можех да си поема дъх, и думите дори не излизаха в правилния ред. И когато бях сигурна, че съм казала всичко, не остана нищо и аз млъкнах.

Той ме погледна с онова странно изражение на лицето, което бе наполовина намръщване, наполовина усмивка. Не можех да отгатна дали бе ядосан, или развеселен. Погледна ме и каза:

— Наистина нямам представа за какво говорите.

После събра бележките си и излезе в коридора, без да каже и дума повече.

Всички мои илюзии за Маркъс бяха разбити на парчета. Може би той изобщо не бе такъв, за какъвто го смятах. Може би Анна си бе измислила всичко, за да подхрани фантазиите ми за него. Бях ужасно объркана.

През цялото време смятах, че Маркъс е моята ахилесова пета, моето слабо място.

Но бях грешала, толкова бях грешала.

Не е бил Маркъс, а Анна.

Анна бе моята ахилесова пета, фаталната блондинка, която бях готова да следвам до края на земята.

*

Къде беше Анна? Внезапно осъзнах, че изобщо не я познавах. Знаех много малко за нея — коя бе тя, откъде беше. Знаех само това, което тя самата ми бе казвала.

Толкова много неща си казваме и правим, но колко са всъщност хората, които ни познават? Които са наясно с всекидневието ни: къде ходим, с кого се срещаме, какво правим. Ако нещо се случи, ако внезапно изчезнем или ни отвлекат, кой ще знае къде да ни търси, кого да пита, на кого да се обади? Приятелите ни — дори тези, които смятаме за най-близки, онези, с които вярваме, че сме дълбоко свързани — едва ли ще са наясно с всичко. Семейството ни още по-малко.

Колкото повече мислех за това, толкова повече се пани-кьосвах, защото й пишех есемеси и й звънях, но тя не отговаряше и не вдигаше телефона си. А това също не беше типично за нея. Изглежда Анна бе изчезнала без следа. Сякаш никога не бе съществувала. Познавах само трима души, които можеха да докажат, че тя бе стъпвала по тази земя, че не си я бях измислила.

Маркъс.

Бънди.

Кубрик.

По причини, които не разбирах, Маркъс бе отрекъл интимните си отношения с Анна и дори че я познава.

Бънди се бе покрил от всички.

Оставаше Кубрик.

Дадох на шофьора на таксито адреса на „Фабриката за чукане“ — поне доколкото успях да си го спомня, и му казах да кара възможно най-бързо. Той ме погледна с изражение, което казваше: Наистина ли искаш да отидем там? Никой не ходи там. Но аз го накарах да тръгва по-бързо и той сви рамене, пусна брояча и потегли, защото адресът се намираше далече, това бяха доста пари и по-добре той да ги вземеше, отколкото някой друг.

Стигнахме в района и всичко изглеждаше много по-различно, отколкото си го спомнях. Нищо не беше същото. И не защото сега бе светло. Просто не приличаше на същото място. Помнех изоставени сгради, а те бяха пусти обвивки на къщи, които са били наполовина построени и зарязани. Накарах шофьора да спира три-четири пъти пред места, които ми се сториха познати, излизах и се оглеждах за графитите, които бележеха постройката, в която се намираше „Фабриката за чукане“. Не открих нищо.

Търсех следи от знака — можеше да е бил заличен и боядисан отгоре. Но не намерих и това. Стълбищата, слизащи под земята, ми изглеждаха еднакви, а не бях толкова смела да тръгна просто така, напосоки, с идеята, че ще попадна на правилната врата. Затова в крайна сметка се отказах от търсенето на „Фабриката за чукане“, сигурно отдавна се бе преместила другаде. Въпреки че не беше минало чак толкова много време.

„Фабриката за чукане“ бе изчезнала без следа, също като Анна.

Оставаше ми само един вариант.

Трябваше да намеря Бънди.

Единственият човек, за когото ми хрумна, че може да знае къде е Бънди, бе Сал, барманът от „Хляб и масло“.

Когато таксито спря пред бара, щорите бяха спуснати. Потропах силно по тях с дланта на ръката си. Кисел, сърдит глас, гласът на Сал, прогърмя отвътре.

— Затворено е.

От краткото си общуване със Сал, когато бях тук миналия път, знаех, че едва ли ще има смисъл да си разменям реплики с него през спуснатите капаци. Че той по-скоро ще ме наругае, отколкото да пожелае да ми помогне по какъвто и да било начин.

Затова потропах отново.

— Ей, казах „затворено е“!

Вече звучеше наистина много ядосано.

Заблъсках пак, този път по-продължително, преструвайки се, че не съм го чула.

Вратата се открехна и Сал надникна навън.

— Какво, по дяволите, искаш, маце? Явно си глуха като шибан прилеп. Не виждаш ли, че е затворено, мамка му?

И още в този дух. Повече обиди и заплахи, отколкото въпроси.

— Бънди — казах аз. — Къде е Бънди?

— Защо те интересува?

— Търся една приятелка. Приятелка и на Бънди, Анна.

— О, онази. Русата.

Когато го каза, гласът му омекна, цялото му поведение се промени. А аз си помислих, о, Анна, не си го направила… Лицето на Сал отново се отдръпна в мрака и сякаш се разтвори във въздуха като Чеширския котарак от „Алиса“. После ръката му се протегна към мен.

Извадих банкнота от десет долара и я поставих на дланта му. Той я дръпна рязко като някоя от машините в игрална зала. Зачаках Сал да се появи, но вместо това ръката му отново се протегна към мен.

Помислих си, ама че алчно копеле. Сал бе от онези хора, които ще се изплюят в питието ти, ако си им дал малък бакшиш. Не можех да си представя, че ще вляза отново в бара му, но за всеки случай извадих още едни десет долара и с неохота ги поставих в ръката му. Тя се прибра обратно в дупката.

Пак зачаках Сал да излезе през вратата. Вместо това отвътре се чу гласът му, който изрецитира адреса на Бънди. Повторих го наум, за да съм сигурна, че ще го запомня.

Той каза:

— Предай на Блонди много поздрави от мен.

Вратата се затръшна. Потръпнах.

Вече наистина се боях за Анна. Къде беше тя? Един ден бе тук, а на следващия нямаше никаква следа от нея. Сега трябваше да преглътна гордостта си. Трябваше да отида и да се срещна с Бънди.

Бънди не се изненада от посещението ми. Като че ли бе разочарован, че не бях дошла по-рано. За да може да разкаже на някого своята страна от историята.

— Нямам нищо общо с това. Кълна се, че не съм убил онези момичета.

Това бе първото, което ми каза в коридора, пред вратата на апартамента си, оглеждайки се предпазливо във всички посоки. Гласът му трепереше. Светът на Бънди се бе срутил и той бе развалина. Министерството на правосъдието бе конфискувало всичките имена на неговите домейни, бе затворило сайтовете — до последния — и бе възбудило федерално разследване по подозрения в сводничество и изнудване. Средствата му за прехрана бяха изчезнали, репутацията му бе разбита. Но аз не се интересувах от тези неща, исках само да знам какво бе станало с Анна.

— Бънди — казах аз. — Къде е Анна?

Той не отговори, затова нямах избор и влязох в дома му.

Апартаментът на Бънди бе място, което човек трябваше да види, за да повярва, че е възможно да съществува. Той изкарваше много пари, но бе прекалено стиснат, за да харчи за нещо повече от малкото студио, в което винаги бе живял. Бе толкова задръстен с всякакви вещи, че едва се минаваше през вратата. Той ме побутна навътре и каза:

— Седни някъде.

Огледах се наоколо. Не че нямаше къде да се седне — както бе в апартамента на Маркъс според описанието на Анна, но всичко бе покрито с разни неща. Дивидита, списания, комикси, играчки, мръсно бельо. И още нещо. Апартаментът на Бънди наистина вонеше. Имаше подноси с полу-изядена храна, отворени кутии от пица с коричката, която бе напълно недокосната, сякаш бе ял само меката част на пицата, отвътре навън.

Не възнамерявах да се заседавам, даже изобщо не исках да бъда тук, затова казах:

— Няма проблем, ще постоя така.

Облегнах се на стената и усетих как тя поддава под мен, после осъзнах, че това изобщо не бе стена, а кула — от пода до тавана — от бели картонени кутии, в които се носи китайска храна за вкъщи.

Бе минало по-малко от седмица от излизането на материала за Бънди в предаването на Форестър Саш, той се криеше тук от три или четири дни. Не би могъл да изяде толкова храна за това време. Освен ако притеснението не бе възбудило апетита му. Бънди си беше малко закръглен, така че не можех да кажа дали е наддал на килограми. Той бе един от онези вечни тийнейджъри, които никога не се отървават от пубертетската си пухкавост, само дето тя става по-малко симпатична с възрастта.

Имаше купища бейзболни шапки все още с етикетите и кутии с маратонки, които явно никога не бе носил, дори не бяха отваряни. Бънди ми каза, че всеки ден обува нов чифт маратонки, после хвърля старите в боклука, сякаш бяха опаковка от бонбони. Каза ми, че това е единственото му изкушение. Но аз подозирах, че единствената причина някой да обува нов чифт маратонки всеки ден е, защото краката му вонят наистина ужасно.

Внезапно осъзнах защо тук миришеше толкова кошмарно. Не от гниещата пица и разлагащата се китайска храна. А от разлагащите се крака на Бънди. Това бе от онези миризми, които човек не може да прикрие, тя полепваше по всичко, като вонята от повръщано. В апартамента на Бънди миришеше толкова зле, че се опитах да дишам през устата си. Исках да се махна оттук възможно най-бързо, но Бънди бе твърдо решен да ми разкаже целия си живот, от началото до този момент. Дори от времето, преди да се бе родил.

От деня, в който родителите му бяха решили как да го нарекат.

Бънди седеше на пода с подвити крака като капризно дете, което си играе с играчките си.

— Аз не съм лош човек — каза той. — Просто така са ме възпитали.

Докато го казваше, разсеяно пъхаше главата на гумената фигурка на Чубака в кутийка от енергийна напитка.

Апартаментът на Бънди бе пълен с играчки — плюшени и сексиграчки. За него те май бяха едно и също. Две плюшени мечета бяха поставени на четири крака с лице едно към друго, с разшити шевове на задните лапи, за да може да бъде напъхано вътре едно дилдо. Имаше фигурка на Телетъбис, която носеше маска на лицето си. Сякаш Бънди се бе опитал да обнови старите си притежания, но бе спрял до средата, някъде между юношеството и двайсетгодишния кретен, и в крайна сметка бе свършил като инфантилизиран, обсесивно-компулсивен маниак, сексуалиризащ всичко около себе си, което преди това е било невинно и чисто.

На стената имаше плакат в човешки ръст на Бритни Спиърс, с ръце на бедрата, облечена с дънкови панталонки и карирана риза с разкопчани копчета, сякаш се канеше да се разсъблече докрай. Под ризата имаше късо бяло потниче, което сякаш бе специално избрано, за да подчертава извивките на гърдите й, а изражението на лицето й бе от типа: Знаеш, че искаш да ме чукаш, но си помисли отново, приятел!

Това бе Бритни Спиърс в нейния пик, когато бе фантазията на всеки мъж; олицетворение на американската секси блондинка, която дразни мъжете, но никога не им пуска. От времето, когато все още не бе разбила милиони мъжки сърца, превръщайки се в гаджето психарка, което им се ще никога да не бяха срещали, пък какво остава да си вкарат оная работа в нея.

Бънди очевидно предпочиташе фантазията за Бритни пред истинската и бе направил някои промени, за да отговаря тя по-пълно на идеала му за съвършената жена. Бе залепил по плаката изрезки от порносписания. Бритни Спиърс имаше вагина вместо устни, а от панталонките й се подаваше еректирал пенис. Не какъв да е пенис. Голям, черен кур, който бе почти с размера на човешка глава. Загледах се в подобрената генитално версия на Бритни и си помислих, о, горкото извратено копеле. Бънди бе като болно кученце. Огледах стаята, за да видя дали имаше и други подобни сексуални трансформации, но скоро се отказах, за-щото бе почти невъзможно да се открие каквото и да било сред всичките боклуци.

Бънди имаше и голяма колекция с фигурки от „Междузвездни войни“, подредени на лавицата над камината, но бяха само уукита. Явно не се интересуваше от нищо друго освен от уукита. Бънди ми каза, че винаги ги е обичал. Според него това имало нещо общо с факта, че харесвал и само жени с естествено, гъсто пубисно окосмение, които не се бръснели долу.

Според него причината да е толкова обсебен от свирките — „от получаването, не от даването“, както изрично ми подчерта той — е, че при тях нямало значение дали мацката е обръсната или не. Защото никога не стигал по-далече.

Оралната наслада му спестявала разочарованието от евентуалната липса на окосмение. Като резултат от всичко това обаче бил постоянно сексуално неудовлетворен.

Бънди ме засипа с подобни подробности, разказа ми целия си сексуален живот, описа ми всичките си недостатъци. Нямах желание да слушам повече. Исках да му кажа колко му бях бясна за получените пари след посещението си в Обществото на Жулиет.

— Ти ме измами — казах му аз.

Бях наистина бясна, но се постарах да звуча равнодушно. Не исках да му доставя удоволствието да види, че ме и извадил извън контрол.

— За какво говориш?

— За парите от онзи купон.

— Какъв купон?

— В Обществото на Жулиет — отвърнах аз. Той се преструваше умело, все едно не знаеше нищо.

— Какво общество?

Повторих.

— Обществото на Жулиет, Бънди.

— Нямам представа за какво говориш — каза той. — Никога не плащам на момичетата. Аз съм този, който взема пари.

Бях объркана, но реших, че после ще се разберем. Трябваше да стигна и до истинската цел на идването ми тук.

— Бънди, тревожа се сериозно за Анна. Къде е тя?

— Не знам — каза пак той. — Кълна се, че не знам.

Както ми се кълнеше, че не е убил онези момичета.

— И с нея ли пробва същото? — попитах ядосано аз. — Опита ли се да вземеш пари от нея?

— Не бих направил подобно нещо с Анна. Никога не бих й сторил нещо лошо. Обичам Анна. Винаги съм я искал, отчаяно — сега той вече почти плачеше. — Дори не ми пукаше дали се бръсне или не.

Бънди ми разказа, че отдавна се опитвал да бъде с Анна, бил направил почти всичко, за да я впечатли. Тя била единствената жена, за която бил похарчил повече от десет долара — единствената освен майка му. Купувал й подаръци, бижута. Но тя винаги го отблъсквала.

— Каза ми, че ме обича като брат, но предпочитала мъже пред момчета.

Бънди ме погледна с големи, тъжни очи, като че ли искаше да му кажа, че всичко ще бъде наред. Но нямаше какво да му кажа, защото разбирах какво бе имала предвид Анна. Той се бе вманиачил по нея само защото тя го бе отблъснала и бе разбила сърцето му.

Бънди продължаваше да повтаря едно и също, като надраскана плоча.

— Не съм я убил, не съм убил и онези момичета.

— Вярвам ти, Бънди — казах аз и осъзнах, че наистина е така. — Но имаш ли някаква представа, някакво предположение къде може да е тя?

Той най-накрая се сети нещо.

— Има един купон, на който тя със сигурност ще отиде. Можеш да я намериш там.

— Какъв купон? — попитах с подозрение аз.

Но знаех, че какъвто и да беше отговорът му, щях да отида там, защото нямах друг избор.