Обществото на Жулиет

1

Ако ви кажа, че съществува таен клуб, чиито членове са само най-могъщите хора на обществото — банкери, богаташи, медийни магнати, директори на компании, адвокати, служители на реда, търговци на оръжие, военни, политици, държавни служители и дори висши сановници от католическата църква, — ще ми повярвате ли? Не говоря за илюминатите. Нито за Билдърбъргската група¹, „Бохемската горичка“² или някой друг затворен клуб, в който се кроят планове за икономическо завладяване на света.

Не. На пръв поглед този клуб е много по-невинен.

На пръв поглед.

Но ако надникнем под повърхността, нещата са съвсем други.

Срещите в него са нередовни, провеждат се тайно. Понякога в отдалечени и скрити от любопитни очи места. Мястото никога не се повтаря. Обикновено дори не е в една и съща часова зона.

И тези места, тези хора… Нека не си говорим глупости, нека кажем кои, или по-скоро — какви точно са те. Господари на вселената. Или поне Директори на познатата ни Слънчева система. И така, тези хора — Директорите — те използват въпросните сбирки като жизненонужното им време, в което разпускат от важния си и напрегнат бизнес, а

именно — прецакването на света. Той и без това си е достатъчно прецакан, но те не спират, опитват се да го начукат на колкото се може повече хора и мечтаят да измислят още по-садистични и изродски начини за измъчване, поробване и обедняване на останалото жалко народонаселение.

И какво правят в дните си за почивка, когато искат да се откъснат от важната си работа?

Не е ли очевидно?

Продължават да чукат.

Виждам, че не сте съвсем убедени. Добре, ще го кажа така.

Срещали ли сте някога автомобилен механик, който изобщо не харесва коли? Професионален фотограф, който не прави нито една снимка, ако не е в студио с включено осветление? Пекар, който не яде кексчета?

Е, тези хора, Директорите — ще ги наричам вече така — са професионални ебачи.

Те ще ви чукат, докато отмалеете съвсем. Ще ви чукат, докато минат през вас и стигнат до върха. Ще ви чукат, докато изцедят всичките ви сили, пари, свобода и време. Ще продължат да ви чукат, докато ви закопаят на два метра под земята в гроба. А някои и тогава ще се пробват.

И какво правят, когато не вършат това?

Естествено…

Трябва да знаете още нещо. Влиятелните хора са като знаменитостите. Те обичат да се мотаят заедно. Постоянно. Ще ви повтарят до втръсване, че е така, защото никой друг не би разбрал какво е да си на тяхно място. Истината е, че просто не желаят да се смесват с по-нисшите слоеве, с мнозинството от недодялани и вонящи плебеи, които се кефят максимално, когато станат свидетели на падението на богатите и могъщите. Падение, за което е виновно единственото нещо, успяващо, винаги, без изключение, да ги спре поне за малко: сексът.

Затова тези хора, Директорите, професионалните ебачи, са измислили как да имат на разположение целия секс, който искат, и как да осъществяват най-дивите си и извратени сексуални фантазии, без да предизвикат скандал. Което е все едно някой да заяви, че е измислил начин да пърди,

без да мирише, но както и е… Правят го зад затворени врати. Всички заедно. Тайно.

Хенри Кисинджър е казал, че властта е най-върховният афродизиак. По онова време той вече достатъчно дълго се е мотаел из коридорите на властта, така че вероятно е знаел много добре за какво говори. Това място е доказателството.

Може да го наречете Клуб за чукане „Форчън Глобал 500“.

Лигата на безсмъртните шибаняци.

Световният сексвзрив.

Или Групата на големите в секса.

Те го наричат Обществото на Жулиет.

Давайте. Проверете го в „Гугъл“. Няма да откриете нищо за него. Абсолютно нищо. Толкова е тайно. За да не сте напълно на сухо, ще ви дам малко информация и предистория.

Обществото на Жулиет е наречено по името на една от двете сестри героини, създадени от маркиз Дьо Сад. Сигурно сте чували за „Жюстин, или неволите на добродетелта“, в който главната героиня е другата сестра, добила повече известност от Жулиет. Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад е френски благородник от XVIII век, автор и бунтар, чиито сексуални изживявания са толкова предизвикателни и неприемливи за френската аристокрация, че го затварят в Бастилията за аморалност. Което от гледна точка на бъдещите поколения май е било лошо решение, защото, седейки там, в килията, той нямал какво друго да върши и създал роман, още по-дързък и безнравствен от деянията му. Направил го просто ей така, сякаш напук на моралистите.

По време на престоя си в затвора маркизът написва най-великото произведение на еротичната литература, което светът някога е виждал. „120-те дни на Содом“. Единствената книга, която надминава Библията по отношение на сексуалните перверзни и насилие. И почти толкова дълга. Именно маркиз Дьо Сад, разбира се, се разкрещял от прозореца на килията си в Бастилията към тълпата долу, че трябва да щурмуват затвора, и така неволно дал тласък на Френската революция.

Но да се върнем към Жулиет. Тя е по-малко известната от двете сестри. Не защото е по-кротка. О, не, в никакъв случай. Виждате ли, Жюстин е досадна моралистка, търсеща внимание до втръсване, сраснала се с ролята си на жертва. Тя е като онези знаменитости, които се друсат и пропиват или пък признават за пристрастеността си към секса и постоянно досаждат на публиката с огромните си добродетели, появявайки се във всяко риалити шоу за възстановяващи се от пристрастеността си звезди.

А Жулиет? Тя е абсолютно неразкайваща се маниачка, отдала се безсрамно на желанието си за секс и убийство и за всяко плътско удоволствие, което би могла да изпита. Тя се чука и убива и убива и чука, а понякога прави едновременно и двете неща. И наказанието винаги й се разминава и никога не плаща цената за своите перверзни или престъпления.

Може би вече разбирате идеята ми. Може би вече ви е ясно защо това тайно общество, Обществото на Жулиет, не е чак толкова невинно, колкото изглежда.

И ако ви кажа, че успях да проникна — простете за неволната асоциация, която ще предизвикам — в най-вътрешния кръг на този клуб, ще ми повярвате ли?

Не принадлежа по рождение и класа на това общество. Аз съм студентка трета година, специалност филмова режисура. Не съм специална обаче. Съвсем обикновено момиче, със същите нужди и желания в живота като повечето от вас.

Любов. Сигурност. Щастие.

И забавления. Обичам да се забавлявам. Обичам да се контя и да изглеждам добре, но нямам вкус за скъпи дрехи. Все още карам малката си хонда, която получих като подарък от родителите си за осемнайсетия си рожден ден, и на задната й седалка винаги има някакви нахвърляни случайни боклуци, които не намирам време да разчистя напълно. Имам приятели, които надраснах и вече нямам нищо общо с тях, и други, с които продължаваме да сме на една вълна.

Добре, спирам с философските размишления, да не ви досадя. Не че ще почна да звуча и като кротка и смирена душица. Време е да споделя с вас своята мечта, мечтата ми за власт, която се въртеше в главата ми от доста време.

Отдавна имах тази сексуална фантазия. Не, не е как чукам дърт милиардер, Доналд Тръмп например, в частния му самолет над Сан Тропе на десет хиляди метра височина. Едва ли има нещо по-отблъскващо за мен от това. Фантазията ми бе много по-земна — по-простичка и интимна.

Някои дни в седмицата ходех да вземам гаджето си от работата му и понякога, когато закъснееше и останеше последен в офиса, си фантазирах как се чукаме в кабинета на шефа му. Но никога не го бяхме правили. Все пак едно момиче може да си помечтае, нали?

Шефът му бе сенатор. А Джак, гаджето ми, бе част от неговия предизборен щаб. Освен това завършваше магистратурата си по икономика. Което означаваше, че не прекарвахме много време заедно, защото в края на работния си ден той обикновено бе толкова смазан от умора, че заспиваше на дивана в секундата, в която си събуеше обувките. Сутрин ставаше рано за лекциите си и нямахме време дори и за едно бързо чукане.

Така че аз си фантазирах как играя ролята си на вярна приятелка и бях планирала всичко.

Обличам се специално за случая. Дантелени чорапи и обувки с високи токчета и любимото ми двуредно манто, точно като онова, което Ана Карина носи във филма „Произведено в САЩ“ (1966). Под него, естествено, съм само по бельо може би черен сутиен и гащички и колан и жартиери в тон. А може да съм без сутиен, с бели чорапи до коленете и онези сладки малки розови шорти на точки, които знам, че го побъркват. Или пък само по обувки и нищо друго освен кремави копринени бикини или шифонена бонбонена нощничка. Но винаги нося рубиненочервено червило. Задължително трябва да имате ярко червило. Най-добрият приятел на едно момиче.

Офисът на кампанията бе в идеалния център на града, на първия етаж на голяма лъскава сграда. Имаше прозорци от всички страни и светлините оставаха включени през пилата нощ, така че всеки, който минеше оттам, да види редицата от еднакви червено-бели-черни плакати с лика на шефа на Джак, усмихващ се под голям надпис: ГЛАСУВАЙТЕ ЗА РОБЪРТ ДЕВИЛ.

Единственото място, където можехме да имаме малко уединение, бе тоалетната или кабинетът, който Боб — сенаторът обичаше всички да го наричат така — ползваше, когато бе там, което не се случваше особено често. Той бе в дъното, близо до изхода за паркинга, за да може да идва и да си тръгва потайно, без да му се налага да минава през главния вход пред очите на всички.

Убедена бях, че поне неколцина души от офиса му се измъкваха да се чукат набързо в банята и тоалетната в работно време, надявайки се да не ги хванат. Но аз и Джак не бяхме от тях. Пък и Джак обикновено ме вкарваше през задния вход, който излизаше директно на паркинга, където оставях колата си, и кабинетът бе точно… точно там.

Трябва да го кажа веднага, защото не искам да оставате с погрешни впечатления: никога не сме го правили. Дори не сме го обсъждали с Джак. Не съм сигурна, че на него щеше да му хареса. Но във фантазията ми веднага след като влизаме в кабинета на шефа му, затваряме вратите и загасваме лампите, целувките и натискането приключват и аз поемам контрола.

Избутвам го назад на стола — коженото кресло на Боб, и го правим там, в „стола на властта“. Казвам му да не се изправя, да не се докосва, да не мърда изобщо и му правя малък стриптийз в сумрака, за да му се покажа. Първо свалям колана на мантото си и оголвам леко рамо, за да види малко плът. После бързо разтварям едната страна, като му позволявам само да надзърне, и се загръщам отново. Обръщам се с гръб, пускам мантото да се свлече на пода, навеждам се напред и докосвам пръстите на краката си, надупена към него, за да види добре къде може да проникне, ако е добро момче и прави каквото му се каже.

Членът му е надървен още преди да съм събула панталоните му. А когато го правя, виждам, че той се надига мощно под плата на боксерките му.

После настъпва моментът за малко по-близък контакт. Но той все още няма право да ме докосва. Заставам пред стола, разтварям краката му и се отърквам в тялото му, пак с гръб към него. Хващам се за облегалките на стола и надигам и въртя задника си, като първо леко, а после по-силно се притискам в скута му. После се навеждам, задържам члена му между бузите на задника си и го стискам, усещайки как той се извива и нараства срещу извивката на моята…

Но аз се отклоних. Важното е, че нямах никаква работа в Обществото на Жулиет, сред всички онези хора. И не съм отговаряла на обява, нито съм ходила на интервю, за да вляза в този клуб.

Нека просто да приемем, че съм имала талант, умение да убеждавам, глад и жажда за нещо ново…

А и бях забелязана от правилните хора.

Можем да спорим много за същността и точната формулировка, но е факт, че не съм родена с този талант. Или поне не съм го осъзнавала, както впоследствие си дадох сметка. Но е бил в мен от доста време, закодиран, заровен като някакъв таен сигнал в спящ агент и едва наскоро бе отключен.

Пиша всичко това, но още не знам как точно да обясня какво се случи онази нощ. Онази първа нощ, в която се натъкнах на Обществото на Жулиет.