Обществото на Жулиет

2

Първото нещо, което научаваме в класа по режисура, е следното:

Сюжетът винаги се съобразява с персонажите.

Винаги, винаги, винаги. Никога не можеш да сгрешиш, следвайки това правило.

Всеки учител по творческо писане ще ви каже същото и ще ви накара да го повтаряте, отново и отново, докато не се запечата в мозъка ви и не го запомните като собственото си име.

Това е основен принцип в света на творчеството, независимо дали говорим за литература, или за филми; неизменим като теорията за относителността на Айнщайн. Без него цялата фабрика на въображението би се срутила.

Вземете например някой класически филм — всъщност който и да е филм, разголете го до основата му и ще разберете за какво говоря.

Добре, „Шемет“ (1958) на Алфред Хичкок, филм, който всеки студент като мен се предполага да познава основно. Героят на Джим и Стюърт, Скоти, е детектив, който е сляпо отдаден на търсенето на истината; това, в съчетание с ужасяващия му страх от височини и обсебеността му от една мъртва блондинка, което граничи с некрофилия — неговите ахилесови пети, ако може да ги наречем така — го заслепява до такава степен, че в крайна сметка той става жертва на съвършена измама.

Да допуснем за миг, че Скоти беше ченге с обичайната пристрастеност на полицаите към понички; щеше да бъде много по-реалистично. Но просто нямаше да се получи нищо. Ченгето щеше да бъде привлечено неудържимо към щанда за понички вместо към фаталната жена и Хичкок нямаше да има филм за правене.

Ето ви доказателството. Сюжетът се подчинява на персонажа, на неговия характер.

Да вземем друг пример. „Гражданинът Кейн“. Филм, който критиците обичат да наричат „най-великия филм на всички времена“. И имат основание, защото в него ще намерите всичко. Подтекст, режисура, мизансцен, сценарий, актьорска игра — всички неща, които превръщат един филм в произведение на изкуството, а не в простичка реклама на някоя марка компютри или автомобили, каквито май са по-вечето съвременни филми.

И така, „Гражданинът Кейн“ (1941), дебютният филм на Орсън Уелс, историята на телевизионния магнат Чарлз Фостър Кейн. Мъж, изпълнен с надменно самочувствие и амбиция — същите качества, които са го издигнали до върха, качествата, формирали се в него вследствие на комплекса му от свръх контролираща майка, и които с течение на времето възпират постиженията му, провалят брака му и, в крайна сметка, съсипват живота му.

Осъден от порочния кръг, който сам е създал, стигнал и до върха, и до дъното на възможностите си, бедният стар Чарли умира самотен и изоставен — просто защото така и не успява да се откъсне от полата на майка си.

А може би не от полата й… защото последните думи, които Кейн прошепва с немощния си глас, когато хватката му отслабва и той изпуска онова снежно кълбо — или кристална топка, или каквото там беше, в което не успя да види бъдещето си, а именно, че животът му не просто е прецакан, а свършен, та тези последни думи, „розова пъпка“, които произнася, според легендите са намек на Орсън Уелс за галеното име, с което Уилям Рандолф Хърст (прототипът на Чарлз Фостър Кейн) описвал вагината на любовницата си.

Розова пъпка. Първите думи, които чуваме във филма, и последните, които виждаме, изрисувани върху детската шейничка, с която се е пързалял малкият Чарлз в детството си, а в края на филма е хвърлена в пещта, където изгаря, и пламъците отнасят думите в небитието.

След като знаете тази информация, вече никога няма да гледате „Гражданинът Кейн“ по същия начин. Чувате „розова пъпка“, виждате „розова пъпка“. Но си мислите „вагина“.

Смятате ли, че Орсън Уелс се е опитвал да ни каже нещо? Според мен е искал да ни каже следното: Чарлз Фостър Кейн е бил истински шибаняк и сериозно си е падал по майка си. И това, напълно предсказуемо, е бил източникът на всичките му проблеми.

И отново. Сюжетът винаги се подчинява на образите.

Не го забравяйте.

Малко се отклонявам от темата, но има един единствен вид филми, които не следват правилото за сюжета и характера на героите. Един жанр, който направо разчупва правилото. Не само го разчупва, но го обръща с главата надолу, просто защото може и не му пука за нищо. И това е порножанрът.

Но засега спирам дотук.

Както и да е, осъзнах, че това правило се отнася към действителността по същия начин, както се отнася и към художествения свят на киното и литературата. Не само във филмите това, което се случва, се подчинява на образите на героите, на това какви сме ние, как действаме и защо; същото важи и за историята на живота ни, за изборите, които правим, и за пътищата, по които поемаме.

Не можете да видите пътя, по който аз поех. Той не е покрит с жълти павета, не е някоя забравена магистрала или двулентово шосе. Аз самата не знаех, че е пътят, по който съм тръгнала, докато не стигнах целта си, погледнах назад и видях колко далече съм се озовала. Едва тогава осъзнах, че през цялото време всички решения, които съм вземала, всички пътища, по които съм вървяла, са ме водили именно до това място.

И така, ето я сделката. За да обясня как се озовах в Обществото на Жулиет, трябва да започна от началото.

Е, не от самото начало. Ще спестя всички притеснителни бебешки снимки за някой друг ден. И всички апокрифни детски спомени, в които се крият причините за травмите, останали в мен и до днес. Както, когато се напишках в гащите си в неделното училище, докато сестра Розета ни разказваше за Ной и неговия ковчег.

Така че няма да тръгнем от началото, но някъде близо до него.

Трябва да ви кажа още сега нещо за себе си, за моя характер, за моята ахилесова пета. Трябва да започна с Маркъс, учителя, по когото тайничко си падах.

Нима всяко момиче не се е влюбвало в свой преподавател? Някой, върху когото може да проектира най-дивите си сексуални фантазии. Моят бе Маркъс. Той, без да подозира, се превърна в обект на страстта ми в мига, в който влезе в залата на университета.

Маркъс: гениален, рошав, красив, свенлив — свенлив до степен, че изглеждаше дръпнат и студен — и нервен. Маркъс, който ме омагьоса в първата секунда, в която го зърнах. Нищо не предизвиква любопитството на жена повече от мъж, който е емоционално дистанциран и труден за разгадаване, особено в сексуално отношение. А Маркъс бе абсолютна загадка за мен.

Във филмовата теория има термин — „полудата от видимото“. Свързан е донякъде с насладата. Дълбоката, наситена наслада, която изпитваме, когато търсим, виждаме и разбираме очевидните истини от съществуването на физическото тяло и начина, по който то функционира, показано на големия екран.

Така ме караше да се чувствам Маркъс, когато седях на първия ред в залата, откъдето го виждах най-добре, изправен пред бялата дъска, осветен от флуоресцентните лампи, които светеха ярко като северното сияние в някой документален филм. Винаги сядах на едно и също място, на първия ред в тази огромна зала, в която зад мен имаше поне още четирийсет редици. Сядах точно в средата, пред бюрото му, откъдето нямаше начин да не ме забележи. И все пак очите ни рядко се срещаха. Той дори не поглеждаше към мен — струваше ми се, че се обръща към цялата зала, към всички освен към мен, и това ме караше да се чувствам така, все едно не бях там, все едно изобщо не съществувах.

Той бе там, аз — не. Това направо ме побъркваше — полудата от видимото.

И се питах дали Маркъс просто не се правеше на много недостъпен, защото аз толкова дяволски очевидно показвах, че го желая.

В дните, в които имах лекции при Маркъс — понеделник, вторник, петък — установявах, че се обличам специално за него. Онзи ден не бе изключение. Избрах тесни дънки, които обгръщаха апетитно дупето ми, сутиен с подплънки, блузка на сини и бели черти, която подчертаваше извивките ми, и морскосиня жилетка, която привличаше още повече вниманието към тях.

Исках той да погледне гърдите ми и да се сети за Бриджит Бардо в „Презрение“ на Жан-Люк Годар, за Ким Новак в „Шемет“, за Шарън Стоун в „Първичен инстинкт“.

Прекалено очевидно ли бе?

Надявах се да е така.

И така, седях в залата, преструвах се, че си водя бележки, и събличах Маркъс с очи. Той говореше за Фройд, Кинси и Фуко, за зрелището на киното и силата на женския поглед, а аз се опитвах да проследя извивката на члена му в кафявия му панталон, който му бе леко стегнат на слабините.

Той бе полуизправен, полуприседнал на бюрото си, единият му крак бе отпуснат по ръба, оформящ почти съвършен ъгъл спрямо другия, който бе твърдо стъпил на пода. А аз дъвчех края на молива си и изчислявах сантиметрите от шева на вътрешната страна на панталона му до издутината вътре, като правех предположения наум за дебелината и дължината й.

Записвах прилежно числата в дясната половина на жълтия си бележник, в който двайсет минути след началото на лекцията нямаше нищо друго освен драсканици и рисунки. Когато свърших с приблизителните си изчисления, бях впечатлена. Защото Маркъс очевидно имаше член, който съответстваше на размера на гениалността му.

Не че се изненадах. Вече бях правила това упражнение поне стотина пъти. Всеки час, едно и също. И като по чудо всеки път на листа ми се появяваше едно и също число. И всеки път имах чувството, че съм ударила джакпота. И всеки път по тялото ми преминаваше топла вълна и ме разтърсваше до основи.

Маркъс, както казах, си нямаше и идея какво става. Според него аз навярно бях обсебена от лекцията му. Не че не се интересувах от темите, за които говореше, или не го слушах. Чувах всяка негова дума и същевременно бях напълно разсеяна. Мога да върша няколко неща едновременно.

Маркъс говореше за Кинси и за заключението в неговото основополагащо проучване на секса, че жените не реагира! на визуални стимули по същия начин както мъжете, а понякога и изобщо не се повлияват от тях. Хъм, не бях съгласна. А ако Маркъс знаеше как ми влияе, и той щеше да се разграничи от твърдението на Кинси.

После премина плавно от Кинси към Фройд — още един нерверзник със странни идеи за женската сексуалност — и вече направо ме възпламени.

Написа с големи букви КАСТРАЦИЯ на бялата дъска. после добави ЗАВИСТ КЪМ ПЕНИСА. Подчерта ги два пъти и ги повтори на глас за по-голям ефект. И ако си мислите, че с тези думи е убил сексуалната ми фантазия за него, много грешите.

Виждате ли, Маркъс има глас като кафява захар — нежен, дълбок, плътен. Каквото и да кажеше, ме побиваха тръпки. Но думите, които ме вълнуваха най-много, обикновено бяха тези, в които има най-малко секс. Думи, които звучат студени и научно, но когато Маркъс ги произнасяше, те сякаш ставаха мръсни — по един интелектуален начин.

Ето някои от тези думи.

Низост.

Катарзис.

Семиотика.

Сублимация.

Триангулация.

Реторика.

Уртекст.

И накрая, но определено не на последно място, абсолютният ми фаворит, думата, която властва над всички останали.

Хегемония.

Когато Маркъс говореше, спокойният му авторитет ме запленяваше с такава сила, че бях готова да направя почти всичко, което той би поискал от мен.

Затова, щом каза „завист към пениса“, аз чух как той всъщност ме моли, настоява или заповядва: „Моля те, чукай ме“.

И макар да не погледна в моята посока, знаех, че говореше само и единствено на мен.

Само на мен.

Увлечението ми по Маркъс нямаше нищо общо с Джак. Обичах Джак, никого другиго. Това бе само забавление, малък романтичен епизод, за който си фантазирах, за да запълвам времето си в учебните часове. Фантазията за преподавателя, властовата фигура на бащата, която отлита в мига, в който звънне звънецът за края на лекцията.

Не стигаше по-далече.

Гледах към жилавите ръце на Маркъс и към мускулестите му издължени крака и си представях какво ли ще е да са обвити около тялото ми, около цялото ми тяло, така, как-то паякът държи пленената муха на едно място, докато се кани да я изяде. Исках да бъда пленена от Маркъс, да бъда погълната от него по същия начин. Чудех се дали той може да се чука толкова добре, колкото говореше за психоанализа, семиотика и разни теории на известни хора.

Въпросът остана да виси във въздуха неизречен.

Отговорът дойде неочаквано някъде зад мен, прошепнат заговорнически.

— Тоя е луд.

Обърнах се и погледнах право в чифт светли, почти искрящи зелени очи; под тях видях плътни, чувствени устни, извити в кокетна усмивка. Така се срещнах с Анна. Наведена към мен от задния ред, шепнейки в ухото ми точно пред погледа на Маркъс.

Познавах я, естествено. Беше от моя курс: руса, дребна и съблазнителна; суперсекси; момиче, след което сигурно всички са се обръщали още от гимназията. Тя бе момичето, с което всички момичета искат да са приятелки, а всички момчета — да чукат.

Възпитана съм като католичка и са ме учили, че не бива да мислим за секс, нито да изпитваме удоволствие от него. Едва след като започнах да излизам с Джак, дълго време след изгубването на девствеността си, спрях да се чувствам объркана и притеснена и започнах да се наслаждавам на секса.

Анна изглеждаше като човек, който никога не е имал такива задръжки. Тя умееше да флиртува, държеше се свободно, естествено, на лицето й винаги имаше усмивка. Погледнах я и видях някой, който се чувства добре в тялото си, наясно е със сексуалността си и с властта, която има. Тя ме заинтригува.

Случвало ли ви се е: срещате някого и от първата секунда, в която го погледнете, от мига, в който той ви проговаря, да знаете, че сте приятели?

Така се почувствах с Анна, когато тя каза „тоя е луд“. Сякаш чух собствения си глас, сякаш тя знаеше точно какво си мисля. Анна ме разбираше.

— Откъде знаеш? — прошепнах аз.

— Откъде да знам какво? — попита тя.

— Че си падам по Маркъс.

— Очевидно е — каза Анна. — Личи си по начина, по който го гледаш.

Така щеше да бъде с нас отсега нататък. Бяхме свързани с някаква тайна връзка.

Това, което не знаех тогава, бе, че тя вече бе чукала Маркъс.

И в онези редки случаи, когато Маркъс гледаше към мен, или поне така ми се искаше да вярвам, това не е било вярно.

Гледал е право през мен.

Към нея.