Обществото на Жулиет

7

Маркъс се бе облегнал на бюрото си и правеше дисекции на Belle de jour сцена по сцена. Говореше за нуждата на Северин да се отдаде на желанията си, напълно и абсолютно, докато фантазията и реалността й се слеят и тя вече не може да ги разграничи една от друга. А аз бях на колене пред Маркъс, ближейки протегнатата му ръка…

Аз съм на колене, имам нашийник на врата си с името ма собственика ми. Така разбирам, че:

Аз съм домашният питомец на преподавателя си.

Аз съм кучето на Маркъс.

Той е моят господар.

Балансирам на задните си крака, а предните ми лапичкиса облегнати на тялото му и главата ми е заровена в скута му. Разгонена съм и усещам как мирише членът на господаря ми. Заравям нос в панталона му, душа го, мирисът му попива в мен. Тайният аромат ми казва, че аз принадлежа ма него и единствено на него. Изпълва ноздрите ми, изпълва главата ми. Аз съм обвита от облак на любовта и няма друго място, където бих искала и мога да отида. Тупам с опашка и лая, за да покажа радостта си.

Поглеждам към чатала му и накланям глава, докато наблюдавам как постепенно панталонът му се издува. Отварям муцуната си, проследявам набъбването с език и чувствам как той тупти под плата.

Но тогава Маркъс рязко ме отблъсва назад, грубо, без предупреждение. Отблъсва ме толкова силно, че падам на една страна и се превъртам на пода. Той изразява недоволството си и ми размахва пръст.

Лошо куче.

Поглеждам го и се разлайвам жално. Но това само го вбесява още повече. Господарят ми не ме харесва и това ме натъжава ужасно, искам да се свия на кълбо в ъгъла и да захапя някой хубав, вкусен кокал.

*

Маркъс говореше за тайните, които съхраняваме в сънищата си, за тайните, които пазим и които заплашват да ни погълнат…

Аз съм на бюрото му, главата мие отпусната на предните ми лапички и съм вирнала задницата си във въздуха. Маркъс е пъхнал два пръста във вагината ми, а палецът му е в задника ми, сякаш стои на шосето и се опитва да хване стоп. Аз се гърча и стена от удоволствие. И всичко е простено.

Аз съм кучката на моя господар.

Анна закъснява за лекцията. Влиза и всички мъже в залата се обръщат към нея. Маркъс се обръща към нея. Тя пада на колене пред него. Заравя глава в скута му. Души тайния му мирис, който познавам единствено аз. Захапва мястото, до което преди се бях докоснала и аз. Но аз не ревнувам. Не се притеснявам, че ще загубя любовта му. Щастлива съм, че мога да споделя своята страст. Щастлива съм, че споделям господаря си с най-добрата си приятелка.

Маркъс говореше за нуждата на Северин да се самоунищожи чрез секса.

А аз съм робиня на своя господар. Ще изпълня всичките му заповеди. Ще се подчиня на желанията му и те ще станат мои. Искам да се самоунищожа чрез секс.

Но моят господар има различни идеи. Иска да запази Анна за себе си. Иска да ме даде на другите. Заповядва на всички мъже в залата да застанат в редица. Един по един. Двама по двама. Като животните в Ноевия ковчег. Нарежда ми да се обърна с гръб към залата, с гръб към мъжете, които стоят в очакване на опашка. Казва ми да застана с лице към дъската.

На дъската Маркъс е написал ХЕГЕМОНИЯ.

Нарежда ми да прочета думата на глас, отново и отново, докато тя изгуби смисъла си, докато просто се превърне в чист звук. Докато го правя, той нарежда на мъжете да ме обладаят. Един по един. Двама по двама. И аз съм щастлива да споделя себе си заради моя господар. Щом той така желае…

Маркъс говореше за непознатите граници на женското желание и аз си мислех, че разбирам какво има предвид. Седях в залата и не знаех коя съм, какво ме бе връхлетяло и защо.

Седях на първата редица, както винаги.

Облечена за Маркъс, както винаги.

Но всичко друго се бе променило.

Аз бях променена.

Маркъс се бе облегнал на бюрото си и говореше за еротичните халюцинации и за способността на човешкия мозък да изпита силни емоции чрез измислени преживявания, които той възприема и чувства като напълно реални, без да може да ги разграничи от самата реалност.

Бях убедена, че говореше за мен.

Той говореше на мен. Само на мен.

Откъде би могъл да знае?

Маркъс говореше за това как филмите могат да действат като пряк портал към подсъзнанието. Как изкуството може да преобрази несъзнателните ни мисли и желания по начини, които изглеждат фантастични и нереални като самото изкуство. Как в изключителни случаи реакцията ни на произведение на изкуството може да предизвика напълно физически симптоми. Както тийнейджърките изгубвали контрол над телата си в присъствието на „Бийтълс“. Или както през трийсетте години хората казвали, че в края на филм със звездата Рудолф Валентино в киното нямало суха седалка.

Говореше за синдрома на Стендал, реално документиран феномен, при който хората изпитват силно безпокойство, припадат и дори преживяват леки или средни психози в присъствие на велики произведения на изкуството.

Синдромът на Стендал. Звучеше ми като нещо, което всеки хроничен хипохондрик ще си припише като заболяване, щом потърси в интернет „изкуство“ и „психоза“. Хипохондриците винаги търсят по този начин симптомите си, нарочно съсредоточавайки се върху детайлите с надеждата да открият някоя ужасяваща, нелечима болест — колкото по-опасна, толкова по-добре е това за успокояване на тяхната тревога. Синдромът на Стендал звучи почти толкова зле, колкото май е в действителност.

А аз седях в залата и си мислех, че това е просто име на филм. Филм на ужасите от Дарио Ардженто, който някога бях гледала и никога не забравих. „Синдромът на Стендал“ — за млада полицайка, играна от дъщерята на Дарио, Азия Ардженто, която, докато разследва серия брутални убийства, преследва заподозрения в една художествена галерия и внезапно спира, омаяна от величието на картините, които вижда пред себе си. „Раждането на Венера“ на Ботичели и „Медуза“ на Караваджо; едната — творение за божествената красота, другата — за чистия ужас.

И тя е омагьосана. Погледът й не може да се откъсне от картините, не може да види нищо друго край себе си. И изведнъж се озовава не пред картините, гледайки ги, а вътре в тях, гледаща навън.

Като Алиса, която преминава през огледалото.

Запитах се дали в този филм се криеше ключът към това, което преживявах в момента.

Осъзнавах колко глупаво звучеше това — да търсиш отговори във филм на ужасите. Или в който и да е филм въобще, като стана дума. Сякаш изкуството може да направи нещо, освен да повдига още повече въпроси.

Имах толкова много въпроси и не знаех по кой път да поема. Но знаех към кого да се обърна.

Пресрещнах Анна след края на лекцията и отидохме в стола на колежа. Обядът вече бе свършил и нямаше почти никого. Седнахме на маса, която бе отдалечена от другите. Исках да й разкажа всичко, но знаех, че ако го направя, ще ме помисли за луда, ще реши, че бълнувам.

Вместо това й казах само, че напоследък сънувам много странни и ярки сънища.

— За Маркъс — каза тя.

Не беше въпрос, а твърдение. Откъде знаеше?

— Да — потвърдих аз. — За Маркъс.

Анна плесна с ръце и се изкикоти като дете, радващо се на коледната елха.

— Искам да чуя всички пикантни подробности — каза тя.

Не пропускай нищо.

— Чувствала ли си се някога толкова възбудена, че да мислиш, че полудяваш? Да се боиш, че ще загубиш връзката си с реалността и никога повече няма да се върнеш към нея?

— На сън ли? — попита Анна.

— Да. Или въобще…

— И наяве — каза тя.

Кимнах.

Без да каже нито дума, тя дръпна нагоре по ръката си голямата сребърна гривна, украсена с гравирани орнаменти, която носеше на лявата си китка. Под нея се разкриха дълбоки рани, като издълбани в кожата й, сякаш орнаментите от гривната й бяха копирани там.

— Не е ли красиво? — попита тя, прокарвайки пръсти по следите като в транс.

Изглеждаше ужасно. И болезнено.

Тя имаше толкова красиви, крехки китки. Но под гривната лявата й изглеждаше изкривена, деформирана. Погледнах и видях, че и другата бе почти същата.

— Какво е станало? — опитах се да не звуча шокирано, но ми бе трудно да се прикривам.

— Те ме завързаха — каза тя, сякаш това бе най-очевид-ният отговор на света. И се очакваше да го знам.

— Кои те?

И Анна ми разказа всичко. Каза ми за тайните си. За неща, които никога не бих предположила, че може да прави.

За сайта, в който се показва.

— Плащат ми наистина много добре — обясни тя. — Стигат ми за цялото обучение, за всички сметки.

Причината парите да са толкова добри, продължи тя, е че сайтът е предназначен само за много отбрана група хора.

— Какви хора?

— Хора, които знаят какво харесват. Хора, които искат да видят определен тип момиче в специални ситуации. Красиви, страстни момичета, завързани, оковани, послушни и изпълняващи всичките им желания.

Опитах се да си представя кои бяха тези хора, какво правеха и защо биха искали да наблюдават нещо подобно. Погледнах китките на Анна и си представих какво ли друго е преживявала.

Чудех се дали се е самонаранявала — като онези хлапета, които в училище си режеха сами ръцете. Онези самотни момичета от добри семейства, които бяха толкова вманиачени по телата си и мразеха себе си и целия свят, че се нараняваха още повече, отвън и отвътре. Докато стигнеха до степен, в която нямаше връщане назад.

Чудех се дали това се случва с тях, когато пораснат и тийнейджърските мании се превърнат в маниите на възрастни хора. Не можех да си представя друга причина, поради която някой би си причинявал това. Дори да получава пари, достатъчни за обучението на всички студенти на света.

— Не е заради парите обаче — каза Анна, сякаш бе чула мислите ми. И почти и повярвах.

Погледнах отново китките й и забелязах две големи пожълтели наранявания в горната част на ръката й. Носеше блуза без ръкави, така че не можеше да ги скрие, дори да искаше. А не мисля, че тя имаше такова желание.

— И те ли са оттам? — попитах аз.

— Тези ли? — попита тя, като прокара нежно палеца си по тях. — Не — усмихна се тя, сякаш си припомняше хубав спомен. — Това са рани от чукане. Нали знаеш?

Не знаех, но имах достатъчно въображение, за да предположа.

Анна ми каза, че има любовник. Всъщност ми каза, че има много любовници, други освен Маркъс, и всички те и давали нещо различно, задоволявали различна част от нея. Но този тип обичал да се държи грубо с нея и оставял белези по тялото и, за да знаят другите мъже, че той вече е бил там. И тя нямала нищо против.

— Харесват ми — каза тя. — Докато ги виждам и ги усещам, си спомням как съм ги получила. Спомням си как той слага ръце върху тялото ми. Как ме чука. Обичам да гледам как избледняват. Как променят цвета си от червено към черно, зелено и златисто. И когато изчезнат напълно, знам, че е време да се чукам с него отново.

От всичките й любовници, сподели тя, май него харесвала най-много, защото разсъждавал по същия начин като нея. И той вярвал, че „сексът и насилието са двете лица на една монета“. И не само вярвал, но и го прилагал в живота.

— Нали знаеш как в училище ни обясняват, че ще ни научат за птичките и пчеличките? — попита ме Анна. — Е, те не ни казват всичко, не и цялата истина, а само част от нея. ('амо онези неща, които искат да знаем. За птичките. Само приказки за любовния ритуал на ухажването, за чифтосването и отглеждането на децата. Не ни казват за пчеличките.

— Напротив, казват. Пчеличките минават от цвят на цвят и разпръсват прашец — опитах се да се пошегувам аз.

Анна поклати глава и обърна престорено очи.

— Тогава значи историята трябва да е за птичките и цветята. Знаеш ли как се чукат пчелите?

— Май не… — отвърнах аз. Никога не се бях замисляла за това.

— Има насилие — каза тя. — Наистина много насилие. И смърт.

Когато пчелите се чукат, обясни ми Анна, сексът им е много груб, само че на мъжа се пада лошата част от сделката, не на жената.

— Щом мъжкият пъхне своя пенис — да го наричаме така за по-ясно — в царицата, той се откъсва и остава във влагалището. И когато това стане, е като експлозия. Мъжкият направо отхвърча настрани, а след няколко часа умира.

— Когато някой ме удари прекалено силно — продължи тя — или се пробва в задника ми и ме заболи много, или пък ако просто не си падам по него, винаги му разказвам за птичките и пчеличките. Никога не знаят за пчелите. След зова им се иска да не го бяха правили…

Анна се изкикоти.

— Едно чукане и край с живота им — каза замислено тя. -представи си само какъв щеше да бъде светът, ако и с хората бе по същия начин? Ако ни казваха тези подробности за пчелите още в училище, а не само за птичките и цветенцата, представяш ли си какъв секс щяхме да правим по-късно…

Когато Анна говореше за секс, се чувствах отново като девственица. Не, не точно така. Караше ме да се чувствам като в първия ден в началното училище, току-що завършила детската градина, толкова горда, мислейки си, че вече съм голяма — така, както сме се чувствали като деца всеки път кога-то ни се е случвало нещо значимо: тръгването в ново училище или купуването на ново колело. Като всички онези пъти, когато всъщност не съм знаела нищо. Абсолютно нищо.

Така се чувствах и сега. Сякаш през цялото време си бях играла на чичо доктор и едва сега осъзнавах какво означава да правиш секс в истинския свят. Опитвах се да осмисля цялата тази информация, но Анна още не бе приключила.

Каза ми, че си е спомнила защо е започнала да ми разказва историята за пчелите. Когато търтеят умре, неговият откъснат полов орган остава наполовина вътре, наполовина извън влагалището на царицата, като тапа в наполовина изпита бутилка вино, като знак за останалите търтеи, че е техен ред да я оплодят. Като знак за чифтосване. Обикновено осем-десет търтея оплождат една пчела царица.

— Това са тази белези за мен — каза Анна и потърка следите на ръката си отново. Носеше ги като временна татуировка, защото искаше всички да знаят коя бе тя и какво правеше — така, както хората носят значки на любимите си групи на якетата си. Знак за другите, които водеха същия начин на живот, за да я разпознаят и реагират.

— А ако хората не го разпознаят? — казах аз.

— Значи ще си помислят, че навярно съм много непохватна — сви рамене тя.

Погледнах към Анна, към белезите й и я видях в напълно различна светлина. Но тя не бе отговорила на нито един от моите истински въпроси. Просто ме остави с купчина нови, които терзаеха съзнанието ми.