Обществото на Жулиет

12

Ако никога не сте чували за „Фабриката за чукане“, едва ли би ви хрумнало, че подобно място може да съществува. Дори да сте се досетили от името какъв вид място е това — не че е особено трудно — едва ли бихте предположили какво точно става вътре.

Дори тези от вас, които имат много богато въображение, пак не могат да си представят докъде могат да се развихрят някои хора.

Ако досега не сте знаели, че го има, по-добре щеше да бъде да си останете благословени невежи. Но все пак сте стигнали дотук, така че — какво толкова, ще ви разкажа.

Това е секс клуб. Най-прочутият таен секс клуб на нашето време.

Ако пък сте чували за него и искате да влезете вътре, не се опитвайте да го търсите, защото няма начин да го намерите просто така.

С Анна стояхме пред изоставен, полуразрушен склад в част на града, за която никога преди това не бях чувала. Никога не бях имала причина да идвам на подобно място. Мисля, че никой не би трябвало въобще да има причина да идва тук.

Дори таксиметровият шофьор, който ни докара, нямаше представа къде отива и двайсетина минути се лута, докато открие точния порутен склад на това място, където нямаше нищо друго освен складове — редици и редици от тях. По някаква причина улиците тук нямаха имена. Нямаше улици, нито булеварди, нито указания на табели за северен, източен, западен или южен район. Просто различни числа, също като на момичетата от сайта с Анна.

Но ето ни тук. Луната светеше ниско в небето, въздухът бе студен, което бе доста необичайно за това време на годината, и аз замръзвах в дънковата си риза, вързана на възел на гърдите ми, с късата пола и с голите крака, обути в обувки с високи токове, с които ми бе трудно да стоя стабилно на чакъла, покриващ навсякъде земята. Стоях на уличния ъгъл, изглеждайки като проститутка, и се чувствах ужасно разголена.

С Джак си почивахме един от друг за известно време. За мен това бе по-лицемерният начин да кажеш, че си скъсал с някого. И по-лош. Боли по същия начин като скъсването, но без да е ясно и окончателно.

Анна ми се обади и ме попита дали искам да отида с нея до „Фабриката за чукане“ и нямаше никой до мен, който да ме спре. Какво друго очакваше Джак да направя? Да си седя у дома и да се самосъжалявам? Не съм такъв човек.

„Фабриката за чукане“ бе любимият клуб на Анна. Единственото място, където се чувствала като у дома си, каза ми тя, сред хора от своя вид. Каза, че иска да ме заведе, за да я разбера по-добре, за да разбера защо вършеше всички онези неща.

Тази нощ била Вечерта на черното и синьото, което тя ме увери неколкократно, не е описание за начина, по който щяха да изглеждат телата ни, когато си тръгнем от клуба.

— Това е просто дрескод, глупаче — увери ме тя.

Кожа и деним. И нищо друго. Никакъв памук, никаква изкуствена коприна, никакъв полиестер или синтетика.

Но аз мамех.

Имах сутиен, а под дънковата пола бях с бикини. И Анна не знаеше за това. Ако пък се бе досетила, не го показа с нищо.

Малко по-рано бе дошла в апартамента ми. Приготвихме се заедно, тя ми донесе някои свои дрехи, защото бяхме приблизително с еднакво телосложение. Беше много стриктна относно дрескода.

— Трябва да следваш правилата. И това е единственото правило за това място.

Дрескодът ми се стори тъп, а и свенливостта ми надделя. И докато Анна не ме гледаше, си сложих бельото.

Тя ме накара да се огледам в огледалото. Застана зад мен, сложи ръце на бедрата ми и се усмихна доволно. Усмивката й казваше: Добра работа! А аз си мислех само, че изглеждам някак евтино и мръснишки, както се обличат младите актриси, ако искат да се появят на корицата на „Максим“, но Анна ме погледна и каза: „О, бих те изпукала!“.

След това отидох до банята и си сложих бельото — прашки и сутиен. Погледнах дупето си в огледалото, за да съм сигурна, че гащичките не се виждат, и закопчах още едно копче на ризата си, за да прикрия и сутиена.

Анна играеше по правилата. Беше облечена в черен кожен костюм като на Жената котка, който я обвиваше като втора кожа. От врата по цялото й тяло минаваше цип и изчезваше чак между краката й. Не би могла да носи бельо дори да искаше, защото щеше да развали ефекта на тоалета си. Освен това ципът бе отворен почти до пъпа и гърдите й бяха наполовина изкарани навън.

Докато дооправяше грима си, я попитах какво да очаквам.

— Това не е светско събиране — каза тя. — На такова място хората идват, за да се чукат. Ще се огледаш и ще схванеш картинката. Не е много сложно.

Анна ми каза, че „Фабриката за чукане“ е легендарна. Съществувала още от времето преди тя да е била родена. Затваряли я повече пъти, отколкото Линдзи Лоън и Парис Хилтън, взети заедно, са били арестувани. Причината — всякакъв здравен и социално-икономически повод, който може да ви хрумне. Дори най-незначителното нарушение, всичко, което би могло да е някакъв претекст. И всеки път, когато бил затварян, клубът се премествал на ново място и започвал отново да работи, все по-далече от останалата част от лъскавото общество, все по-далече от цивилизацията. На място, където можел да съществува без страх от гонения или тормоз.

Сега се бе преместил тук.

*

Ако има място, което да бъде въплъщение на никъдето, то навярно щеше да изглежда точно така. Като военна зона. Като онези снимки на опустошен град от далечен район на света, който изглежда като сцена на постоянен конфликт. Или от изоставени руини на изчезнала цивилизация. Град, отдавна забравен от хората. Пусти улици. Бомбардирани, едва крепящи се сгради. Никакви жители. Никакъв признак на живот.

Такава бе атмосферата тук. Страховита и зловеща. Бяхме две момичета, стоящи на пуста улица в края на града. Нищо не подсказваше, че наблизо има някакъв клуб. Никакъв знак. Никакви хора. Нищо, от което да личи, че наблизо има каквото и да било. Освен нещо, което приличаше на графити. Примитивни като първобитни пещерни рисунки. Или като нещо, което някой би нарисувал на стената на тоалетна.

Полов член с топки, от който излизаха четири капки сперма.

Бели драсканици върху мръсна черна стена. Под тях имаше два крака, повдигнати във въздуха във формата на буквата V — като дяволски рога. Напомни ми за начина, по който краката на Анна бяха повдигнати и вързани за тоалетната чиния в онова филмче. Между краката имаше дупка. Грубо нарисувана вагина. Със зъби. Множество малки остри зъбки. Под тях имаше стрела, сочеща надолу към стъпало — каменно стълбище, водещо под нивото на улицата.

Докато слизахме по стъпалата в сумрака, си представих каква ли щеше да е миризмата във „Фабриката за чукане“. Като на бар в старо мазе, влажно и мухлясало, сладникаво от целия алкохол, който навярно се изпива в такова малко пространство. С всяка стъпка усещах как въздухът край нас се насища с мириса на мистерията и перверзните, на които бяха способни хората.

В дъното стигнахме до една анонимна черна врата, като врата към подземния свят. Анна потропа два пъти, после спря, след това потропа още три пъти. И вратата се отвори.

Когато се отвори, вътре нямаше повече светлина, отколкото отвън. Само смътен сумрак и на очите ми бе нужно време, за да привикнат. Смътна, едра фигура на мъж канара — точно като онези, които винаги стоят на входа на клубовете, ни махна с ръка да влизаме, без да каже и дума.

Последвах Анна по дълъг тесен коридор, чиито стени бяха толкова близко една до друга, че се налагаше да вървим в колона една зад друга — бе като тунел в катакомби; после слязохме по още две стълбища. Сега бяхме под града.

Струваше ми се, че слизахме много надълбоко, заравяхме се в земята, в онази част от нея, където би трябвало да е адът.

Стигнахме до голяма стоманена врата, боядисана в мръснозелено. Анна потропа отново и тя се отвори на мига, държана от друг мъж канара.

Първото нещо, което сетивата ми доловиха, бе миризмата. Но вместо на алкохол и мухъл това място миришеше на секс — мирисът на горещи тела, които се притискат и преплитат едно в друго.

Второто нещо бе жегата. Влажна, тежка. От онази жега, която те кара да се потиш в мига, в който пристъпиш в нея.

Третото бе звукът. Техно. Защото какво е нощен клуб без техно — и по-специално, немско техно. Немско габър техно, звучащо оглушително силно. Идеалната за загуба на всякакви сетива и ориентация, суперритмична музика за чукане.

Влязохме в голяма правоъгълна зала с тухлени стени, с бар на едната от тях и толкова нисък таван, че можех да се протегна и да го докосна. Вътре имаше всякакви изроди; фрикове на външен вид и други, които си бяха такива по природа, по държание, събрани на групички от всякакъв вид и род. Струваше ми се, че всички социални недоразумения на света са били довлечени тук. И те не знаеха защо.

Просто усещаха, че това е тяхното място. Място, където нямаше да ги съдят, критикуват или дори гледат странно. Където можеха да се отдадат на своето любимо прегрешение, каквото и да бе то.

От двете страни на бара имаше две големи клетки, като онези, в които държиш хамстера си — само дето това явно бе много голям хамстер. В едната имаше голо момиче, в другата — голо момче. Към баровете бяха прикрепени празни подноси за храна и бутилки за вода; бяха празни. Дребосък, по-скоро джудже, с висока шапка и нищо друго по себе си стоеше зад бара и подхвърляше фъстъци към клетката на момичето.

Срещу бара имаше няколко сводести проходи, водещи към други части на клуба.

— Там се случва истинското действие — каза ми Анна. — Но когато напуснеш тази зала, оттатък е като лабиринт. Лесно можеш да се загубиш и имаш чувството, че никога няма да откриеш пътя си обратно.

Огледах се и си казах, че е като всяка сцена от нощен клуб, която можеш да видиш по филмите. Имаше силна, бумтяща музика, бе тъмно и пълно със странно изглеждащи персони, които не приличаха на нормални хора, които едва приличаха дори на хора. И главният герой във филма, който хиляди пъти бях гледала, отчаяно търсеше нещо или някой важен за своята мисия, но очевидно мястото му не бе тук. И не желаеше да бъде тук.

Героят почти винаги, винаги е мъж — някой раздразнителен, потиснат и твърдо хетеросексуален. Като мъжка версия на Северин.

А клубът е като работното място на Северин, бордея. Клубът представлява място, където са позволени всякакви видове сексуални занимания, перверзни и извращения, всичко, което законът или моралът биха забранили, ако имаха право на глас тук. И това е огромна заплаха за неговата мъжественост, за подредбата на ценностната му система.

Но той няма да бъде прецакан. Ще му бъде позволено да си тръгне, без мъжеството му да пострада.

Само първо малко ще си поиграят с него.

Същевременно това бе клубна сцена, която никога не бихте видели във филм, в който и да е филм. Защото въпросните сцени във филмите са измислени от хора, които вероятно никога не са стъпвали в истински клуб. Те просто пресъздаваха една и съща сцена за тъпия си филм, за да може героят им да се лута из клуба, блъскайки се в странните типове край себе си, които нямаха никакво чувство за мода и танцуваха като смахнати на най-ужасната клубна музика, която някога сте чували в живота си.

Хората, които измислят клубните сцени във филмите, със сигурност никога не бяха стъпвали в този клуб или в някой като него. „Фабриката за чукане“ бе място, в което хората се определяха единствено чрез своите чудатости, фетиши и желания. Нищо друго нямаше значение. Никой не се интересуваше дали си млад или стар, кой си в истинския живот, дали си портиер, или директор.

Анна каза:

— Искам да се срещнеш с Кубрик.

Побутна ме към един по-възрастен мъж, който се бе облегнал на бара. Кубрик бе собственик и мениджър на „Фабриката за чукане“. Не Стенли Кубрик, а Дари — но всички го наричаха само Кубрик. Той бе нисък, дебел, евреин и плешив. Защото, ако животът реши да ти даде една лоша карта, вероятно скоро ще ти раздаде и цялата колода. Но Кубрик, изглежда, нямаше нищо против. Бе щастлив като Дари.

Кубрик имаше приятна усмивка и вродена деликатност, но изглеждаше сравнително безобиден. Имаше и дълга снежнобяла брада, мъхеста покривка от бели косъмчета по цялото си тяло, по ръцете и по гърдите му, чак до корема, който бе с размера и формата на плажна топка, но не отпуснат, а твърд и опънат като мускул. Приличаше на Дядо Коледа. Ако Дядо Коледа не носи голямото си червено палто, обточено с бели кожички, а късо черно кожено елече и има татуирана на голите си гърди думата САДИСТ.

Тя бе издълбана на гърдите на Кубрик много грубо, сякаш някой я бе направил с отварачка за консерви. Бе изписана с големи наръбени букви, простиращи се по торса му между врата и зърната му. Запитах се дали наистина беше садист, или просто я бе получил след някоя от онези вечери, в които не помниш нищо. Не виждах как можеше да си я направил доброволно иначе, защото сигурно е боляло ужасно, докато са дълбали буквите в кожата му.

„Фабриката за чукане“ бе мястото на Кубрик, неговото творение, неговото дете. Пансексуална лаборатория за плътски удоволствия, където се случваше всичко и нищо. Тук ставаха такива неща, които не бихте повярвали, че са възможни, нито ще намерите в интернет.

Ако ще наричате клуба си „Фабрика за чукане“, трябва да сте дяволски убедени, че той ще отговаря на името си.

Кубрик изглеждаше напълно сигурен, че се е справил, защото ме посрещна с думите:

— Казвам ти, захарче, това е най-великият секс клуб на света. Най-великият секс клуб, който някога е съществувал.

Кубрик ме нарече „захарче“. Към Анна се обърна с „тази“. Големите му месести ръце се обвиха около кръста й и гой я придърпа към себе си, така че гърдите на Анна да се отъркат в тялото му. Раменете и ръцете му в горната част бяха като бутове, а в долната си част, от лактите до китките, бяха като на Попай моряка. На едното му рамо имаше избледняла синя татуировка на моряк; на другата — някакъв странно изглеждащ знак или пиктограма, която не успях да разбера какво означава.

Кубрик стисна силно Анна и каза:

— Тази тук знае много добре къде да се отбива.

После се разсмя и я шляпна небрежно по дупето. Тя не го очакваше, така че отначало подскочи, но после се разкикоти.

Анна постави ръка на гърдите ми и каза:

— На Катрин й е за първи път.

— Така ли? — повдигна престорено изненадано вежди Кубрик. После ме огледа: — Няма за какво да се притесняваш, захарче. Тук долу всички сме приятели.

Нямаше как да съм сигурна, но той звучеше искрено.

— Просто погледни в себе си — каза той — и следвай желанията на сърцето и извивките на тялото си. И ще откриеш това, което ти е нужно.

Кубрик внезапно бе станал много дзен и ми даваше съвети като ню ейдж гуру. Беше събрал ръцете си пред себе си, докато говореше, и на вид също го докарваше на гуру.

— Няма голяма тайна — каза той. — За да постигнеш нещо в живота, трябва да знаеш само едно нещо. Всички искат да чукат или да бъдат чукани. Това е.

Не беше точно като Дийпак Чопра, но схванах посланието му.

Философията на Кубрик бе следната.

Хайде, елате всички.

Чукайте се, чукайте се наред.

Чукайте когото си искате, както си искате.

Това е единственият закон.

— Само един съвет — каза Кубрик, като се наведе над мен и посочи зад себе си. — Стой далече от джуджето.

Погледнах през рамото му към дребния човек, който сега се бе качил върху клетката на четири крака и лаеше като куче. Момичето се бе свило в единия ъгъл върху сламеник.

— Защо? — попитах аз. Изглеждаше ми безобиден.

— Много е разгонен. Макар да не може да свърши много работа, това не го спира да опитва постоянно. Всички дребосъци са супермачовци и никога не вършат нещо наполовина. Затова или искат да се самонакажат за това, което са, или да изчукат целия свят за компенсация. Този тук е истински садист.

Погледнах отново и сега джуджето се държеше за горната пръчка на клетката с една ръка, сякаш щеше да прави набирания, а с другата придържаше пениса си и пикаеше през решетките. Горкото момиче вътре се мяташе от едната страна на другата, опитвайки се да избегне струята, но не се справяше много добре.

Явно съм изглеждала шокирана, защото Анна ми каза:

— Не се тревожи, това е част от нейната мания. Иначе не би била тук.

— Добре, деца — каза Кубрик, пляскайки с ръце като наставник в детски летен лагер. — Имам клуб за ръководене и хора за чукане. Забавлявайте се!

Слезе от високия стол на бара и двете го наблюдавахме как забързано изчезва в един от проходите като Белия заек от „Алиса в страната на чудесата“.

Анна се обърна към мен.

— Никога няма да се досетиш какво е работил Кубрик преди.

Нямах си представа.

— Предположи.

— Житейски треньор?

— Не.

— Фитнес инструктор?

Анна поклати глава.

— Библиотекар?

— Не.

— Анестезиолог?

Тя се разсмя.

— Добре — усмихнах се аз. — Предавам се. Какво?

— Счетоводител.

Опитах се да си представя Кубрик в костюм от три части, ровещ из папките в офиса си. Не ми се получи.

— И не какъв да е счетоводител — каза тя. После се наведе към мен и ми прошепна: — А в ЦРУ!

Анна ми разказа, че по онова време Кубрик водел напълно обикновен живот. Къща в предградията, женен, без деца. Нормален, редовен сексуален живот.

Но Кубрик имал тайна. Често се измъквал в гаража и мастурбирал на списания с яки здравеняци. Не че бил гей, който се преструвал на нормален, или че бил повече едното от другото. Просто се отегчавал от секса, който правел с жена си, и търсел нова тръпка.

Започнал да мисли какво друго може да го възбуди. Решил наистина да отпусне въображението си и да види какво ще се получи. Започнал да събира каталози.

Не каталози за бельо. Щяло да бъде прекалено очевидно, прекалено лесно. Каталози за градинско обзавеждане, за семена и зърнени култури, за дентални инструменти, за дърво, метал и цимент. Последвал инстинкта си и събирал всичко, което успявало да задоволи сексуалните му копнежи. Гледал снимките и открил, че му се удава много добре да създава подробни сексуални фантазии около неодушевени обекти, колкото по-обикновени, толкова по-добре, защо-то Кубрик всъщност така тренирал да сексуализира света около себе си.

Установил, че този свят щял да бъде много по-вълнуващо място за живеене, щял да го отърве от досадата на държавната служба на бюро, от прекалено нормалния му живот в предградията. Щяло да бъде много по-вълнуващо дори от изпразването пред списанията с културисти в гаража след вечеря.

Ето как Кубрик открил призванието си. Призванието си на фетишист.

Едно нещо води до друго и скоро Кубрик имал цяла библиотека от най-странните материали, които някой бил виждал. Библиотека, която всеки друг възприемал като ексцентрична колекция от книги, намерени на някой бит-пазар.

Скоро в гаража му вече нямало място за колекцията му, но тя означавала толкова много за него, че вместо да я премести или да изхвърли една част, той решил да продаде колата си.

Един ден Кубрик се заговорил със свой колега за колекцията си и двамата открили, че имат нещо общо. И двамата осъзнали, че живеят в лъжа. Решили да открият клуб, за да последват истинските си желания и мечти.

Отначало се срещали в стая, в закътано място в сградата след приключване на работа. Били малцина и просто се събирали за по бира и за да обсъждат един с друг фантазиите си — като групова терапия, но за садисти и перверзници. Всичко било много умерено и цивилизовано. Докато една вечер Кубрик споделял своя особено зловеща сексуална фантазия, включваща маркуч, пръскачка и тор, и един от мъжете, седящ срещу него, който бил нов в групата, извадил пениса си от панталона и започнал да мастурбира пред всички. Вместо да го спре и да му каже да се закопчае, Кубрик продължил да разказва. Сега имал ново предизвикателство. Искал да види дали може да накара този гип да свърши.

Той продължавал да говори, а другите мъже в стаята също започнали да се разкопчават и да лъскат и скоро Кубрик вече се опитвал да помогне на всички, да ги накара да получат оргазъм само със силата на въображението си. За него това се оказало най-голямата тръпка от всичко, което бил преживявал дотогава. Усещането било много по-страхотно от мастурбирането над каталозите с продукти за почистване, бижута или спортни уреди.

Следващия път когато се срещнали, някои от мъжете довели своите секретарки и стажантки. Кубрик седнал в средата на кръга, а те започнали да правят много повече от обикновеното мастурбиране. Малката групичка на Кубрик много скоро се превърнала в група за подкрепа на пристрастени към секса, в която хората се поощрявали да правят повече секс, а не по-малко. Членовете си носели манекени и ги обличали в различни дрехи. Сцените, които разигравали, ставали все по-диви и разнообразни.

Слухът се разнесъл и още държавни служители поискали да се присъединят. Положението излизало извън контрол, все по-трудно било да се пази в тайна. Някъде по същото време Кубрик решил, че му е писнало да урежда финансите на правителството, за да може то да води мръсните си войни в далечни територии из целия свят, а после да посочва с пръст счетоводителите си и те да изтъкват аргументирани опровержения. Решил, че иска да посвети енергията си на истинската си страст — да помага на хората да откриват какво ги възбужда и да се отдадат на своите фантазии.

Не можех да повярвам на това, което чувах, затова прекъснах Анна и я попитах:

— Да не би да ми казваш, че така е била създадена „Фабриката за чукане“? Като секс клуб след работно време в Пентагона?

— Предполагам — каза тя. Няколко секунди мълча, потънала в мислите си. После продължи: — Нали знаеш, в правителството работят странни хора.

Анна ми обясни, че Кубрик все още имал доста сериозни връзки с важни личности.

— Няма да повярваш какви хора идват тук.

Чаках я да каже някакви имена, но тя не го направи, а аз не я попитах, защото не бях сигурна, че исках да знам. Не само невероятното съчетание на тези две неща ме изнервяше, а всичко, което ми бе разкрила — за забавленията на висшите държавни служители и това, което става зад затворените врати на техните кабинети.

Вече бях влязла във „Фабриката за чукане“ и се чувствах като Ал Пачино във филма „Фатален партньор“. Ал Пачино, който се преструваше, че е гей, за да разплете поредица убийства. И подаваше на хората около себе си погрешни сигнали. Жълта кърпа, висяща от левия заден джоб. Искаш да чукаш. Жълта кърпа в десния заден джоб. Искаш да те чукат.

Без да осъзнавам, че давах някакви сигнали, видях, че някакъв мъж ме гледа от другия край на бара. Млад, рус, гол до кръста, мускулест и смайващо добре изглеждащ, с момчешка прическа като на средновековен паж, която би изглеждала нелепо на всеки друг, но на него — с това тяло — беше просто идеална; така, както мъжете модели могат да облекат най-странните дрехи и да бъдат толкова самоуверени, че въпреки всичко привличат вниманието ти. Беше се облегнал с гръб към бара, подпрян на лакти на плота, с разкрачени крака, за да покаже по-добре голямата подутина, изпъкваща в кожените му панталони.

Не беше моят тип, дори не си падам по русокоси, но той се държеше толкова самонадеяно и спокойно, че не можех да спра да го гледам. Виждах, че той искаше точно това.

Гледаше ме студено — като лъв, дебнещ плячката си, очаквайки най-подходящия момент да нападне. Ловуваше, без да помръдне на сантиметър. Искаше да знам, че е там, че е привлечен от мен, че ме контролира с поглед.

А аз исках да знае, че не съм толкова лесна, че не съм сама и имам кой да ми пази гърба, затова се обърнах да поговоря с Анна. Но тя вече не бе там. Огледах стаята притеснено, но не я видях никъде. Обърнах се. Мъжът продължаваше да ме зяпа и сега знаеше, че съм беззащитна и няма къде да се скрия. Преди да предприеме нещо, реших да потърся спасение в тоалетната, надявайки се, че Анна може да е там.

Сега… Обикновено това щеше да бъде страхотен ход, защото дамските тоалетни са като светилище, предлагащо закрила от противоположния пол, където жените споделят тайните си и определено не се допускат мъже.

Имаше само един проблем. Тази тоалетна бе унисекс.

И не беше толкова тоалетна, колкото извинение за водни занимания и анонимен секс. По средата имаше правено по поръчка просторно корито — или за пикаене, или за да се къпят хората вътре. И те точно това правеха. От двете страни на стаята имаше кабинки за тоалетни — двайсет или трийсет — и всичките бяха с дупки на вратите, като дупките в гардероба на Маркъс. Части от човешки тела се показваха от тях или пък се притискаха в тях. Беше ми нужна само секунда, за да се огледам наоколо и да осъзная, че това не бе убежището, което търсех.

Излязох бързо от тоалетната и се озовах отново в слабо осветения коридор, който водеше към главната зала на клуба, и той бе там, чакаше ме в една ниша, потънала в полумрак. Отначало не го видях, но когато минавах оттам, ръцете му се протегнаха и ме сграбчиха за рамото.

Придърпа ме към себе си. Не се съпротивлявах. Позволих му да ме вземе.

Той ме завъртя и ме облегна на стената. Ръцете му бяха на кръста ми, държаха ме, тялото му се притискаше в моето.

Целуна ме по устните, докато едната му ръка се плъзна по тялото ми, по гърба ми, нагоре към раменете.

Наведе се да ме подуши и някак си откри магическото място, точно по средата между ключицата и ухото ми, ерогенната ми зона, която ме караше да се отварям като онези кутийки изненади, чиито капаци се вдигат рязко, ако натиснеш ключалката им. Беше толкова хубаво, че точно преди допаминът да стигне до мозъка ми и съвсем да загубя представа за реалността, се улових, че мисля — как, по дяволите, успя да го направи?

Той зарови главата си зад ухото ми, вдишвайки аромата ми. Устните му, меки и влажни, се долепиха до шията ми, езикът му обикаляше, търсеше, после бавно проследи извивката на ухото ми, обходи ушната ми мида, оставяйки тънка слюнка по нея. Размърда език и ме ухапа съвсем леко, колкото да усетя остротата на зъбите му.

Простенах. Той прошепна в ухото ми: „Това ти харесва“. Беше повече наблюдение, отколкото въпрос, защото вече знаеше какво прави, къде ме води. Успяваше с лекота да отслаби защитните ми прегради, една по една.

Пъхна езика си по-навътре в ухото ми, пробивайки си път, извиваше го, тласкаше, овлажняваше. И аз отново простенах, сега вече замаяна от наслада и страст, тялото ми потрепваше от очакване на следващото му докосване.

Вместо това той ме накара да чакам, като ме избута по-навътре в нишата на коридора. Там, където бе тъмно и закътано и не можехме да бъдем видени. Повдигна ме, така че направо кацнах на тънък рафт, който минаваше по стената на нивото на кръста ми.

Стъпалата ми едва докосваха пода. Трябваше да се облегна на стената, за да не падна напред, защото не намирах опора с крака.

Стената бе влажна от пот. Сякаш цялата жега и влажност бяха съсредоточени в тази малка част на клуба. Но освен това бе студена и лепкава и аз се вкопчих в нея. Чувството бе приятно, защото отвътре изгарях.

Вече ме бе докарал до състояние, в което знаеше, че съм уязвима и съпротивата ми е сломена. Усещах как неговата възбуда нараства. Стана по-агресивен, забрави деликатността си. Похотта му бе пусната от каишката.

Устата му отново покри моята и целувките му бяха яростни, груби. Използваше устни и език, и зъби. Ръцете му бяха по цялото ми тяло. Едната рошеше косата ми, другата бъркаше под блузата ми, търсейки сутиена ми. Мачкаше и стискаше гърдите ми една след друга. Пръстите му въртяха и притискаха зърната ми.

Усещах как кръвта ми се надига. Зърната ми се стегнаха и се втвърдиха. Станаха толкова чувствителни, че трябваше да положа усилия да не се разплача, когато блузата ми се отъркваше в тях.

Дишането ми се учести. Чувах как стена от копнеж. И това ме възбуждаше още повече.

Той разделечи краката ми, пъхайки коляното си между тях, и намести бедрата си срещу слабините ми. Усещах твърдината на члена му, когато се опираше в мен. Повдигнах единия си крак и надигнах таза си, за да може да се намести по-навътре между краката ми.

Опирах се точно на ръба и рафтът се врязваше в задника ми; болеше ме, но не ми пукаше, защото той ме блъскаше с бедрата си, притискаше се силно в мен. Поставих ръце на гърдите му и се подпрях, за да мога да се отпускам надолу по-рязко. И усещането бе толкова страхотно, че имах чувството, че губя ума си. Знаех, че вече не можех да се контролирам.

Вместо това обаче за миг явно изгубих съзнание от жегата, насладата и болката. Защото внезапно се видях. Видях се отгоре, бях извън тялото си.

Видях как той бе върху мен. Възелът на дънковата ми риза се бе развързал и краищата й висяха свободно.

Сутиенът ми бе разкопчан и презрамките му се спускаха по раменете ми.

Гърдите ми бяха голи и лепкави от пот. Зърната бяха розови и щръкнали.

Полата ми бе свлечена долу около глезена на единия ми крак. Другият ми бе сгънат и превит около неговия гръб.

Ръката му бе в гащичките ми. Бях мокра и се овлажнявах все повече от неговото докосване.

После сякаш започнах да се пробуждам, защото всичко пред очите ми бе като в мъгла, музиката звучеше някак отдалече.

Но ясно го чух как казва: „Явно не си толкова добро момиче“.

Казваше ми нещо, което не исках да знам за себе си. Сега си мисля, че ми се е подигравал.

После се разсмя, самодоволно и ехидно — звукът бе като шамар в лицето ми, и отново бях тук, на земята, в пълно съзнание, в тялото си. Гола съм, срам ме е и не искам да правя това повече, не и тук, не и сега, не по този начин.

Повдигнах глава, за да погледна покрай него, над рамото му, и тогава осъзнах, че вече не бяхме сами. Имаше осем или девет млади мъже в кожа; и когато казвам „мъже в кожа“, имам предвид точно това — като онези, които може да видите в гей порнофилмите от седемдесетте. Необикновено красиви мъже, слаби и загорели. Бяха се струпали на входа на нишата, по двама и трима един зад друг. Онези най-отзад протягаха вратове, блъскаха се и се притискаха към другите, за да виждат по-добре. Тримата най-отпред се бяха подредили в редица и пазеха разстояние между нас и тях. Всички бяха голи до кръста с разкопчани панталони, топките им висяха свободно под черните, космати храсталаци, а едрите им потни ръце предизвикателно си играеха с твърдите им, безсрамно висящи членове.

Стреснах се ужасно и направо изперках, защото не можех да разбера дали те мастурбираха заради мен или заради него.

— Не мога да го направя — казах аз и го отблъснах леко от себе си. — Наистина, трябва да тръгвам. Трябва да намеря приятелката си.

Усещах, че бях на път да се разплача.

И сякаш режисьорът на филма изкрещя „Стоп!“ и сцената свърши. Развалих всичко, мъжете се разотидоха в търсене на нова сцена, която щеше да бъде по-задоволителна, а аз бързо се облякох и оправих и минах покрай тях, без да кажа и дума.

Хукнах по тесния коридор, треперейки, изтощена и възбудена едновременно, като се опитвах да разбера какво, по дяволите, бе станало току-що. Част от мен искаше да продължи, да стигне докрай, но просто не можех да се отпусна, уплаших се, все едно се бях качила на скоростно влакче в увеселителен парк и внезапно бях осъзнала къде точно се намирах и вълнението се бе превърнала в ужас.

И тогава, също като героя във всяка сцена в клуб, която сте виждали във всеки филм, се впуснах да намеря някого. Търсех Анна.

Мислех, че се връщам в главната зала, обратно до бара, но се оказа, че съм тръгнала точно в противоположната посока. Осъзнах, че Анна бе права — това място бе като лабиринт. Всички коридори изглеждаха по един и същи начин; два-три завоя и вече се загубих напълно. Спазвах същата посока, като се надявах, че ще разпозная някакви ориентири, после си дадох сметка, че няма да стане. И тъкмо когато си мислех, че никога няма да открия изхода, завих отново и видях Анна. Нямаше как да я пропусна.

Бях се озовала в просторна сводеста стая, като пещера, пълна с хора и всички се движеха като един, мислеха като един, действаха по инстинкт, докато обикаляха, гледаха и се чукаха.

На черната стана отзад, десет-дванайсет метра висока, се прожектираше филм с Анна. Беше един от нейните клипове от сайта СОДОМ. Поне предположих, че е такъв, защото не бе от онези, които бях гледала. Тя бе гола до кръста и на очите й бе вързана черна тениска. Но без съмнение бе Анна. Познах я по русата коса, пусната свободно до раменете, познах и тялото й — чувствено, пищно, бледо — човек не можеше да го сбърка.

Седеше на пейка, която бе небрежно скована от няколко дъски, без да има идея за удобство или стабилност. Ръцете й бяха опънати назад, сякаш беше разпъната на кръст, омотани с въже, както и тялото й — едно въже под гърдите и още едно около кръста й.

Не знаех какво бе станало във видеото преди това, но торсът на Анна бе червен, явно я бяха бичували. Главата й бе отпусната напред, устата й бе отворена и от нея течаха лиги. Дълга, дебела плюнка се стичаше от ъгълчето на устните й надолу между гърдите й, които бяха много зачервени; кръстът й бе приведен и тя дишаше тежко, все едно бе тичала на дълъг маратон.

Гледах Анна на екрана и виждах Северни, с превръзка на очите, завързана до дървото, и осъзнах, че те са една и съща жена — две фатални блондинки, оковани от своите желания.

Обърнах се и отново видях Анна — истинската Анна — свила се гола на платформа пред своя видеообраз. Тя бе звезда на сцената и на екрана. Не я бях забелязала от самото начало, защото бе заобиколена от тълпа мъже, които се опитваха да се доближат до нея като търсачи на автографи, скупчили се около червения килим пред киносалона за голяма филмова премиера. Само че вместо да й поднасят лист и химикалка, те размахваха членовете си в лицето й, а тя ги хващаше един по един, като се стараеше всеки да получи желаното и никой да не остане разочарован. Тялото й блестеше от пот и сперма. Лицето й грееше. Имаше отново онова изражение, онова, което бях видяла в клипа с дрилдото, същото изражение на екстатична наслада.

Стоях там и гледах. Едно беше да го видиш на филм по интернет, съвсем друго да се разиграва пред очите ти; да гледаш как се случва с най-добрата ти приятелка, бе все едно да виждаш как се случва на теб самата.

Това си помислих, когато видях Анна, обкръжена от всички онези полудели възбудени мъже, съблекли дрехите й, свалили всичките й защити, всичките й прегради. Разпознах себе си. Анна изглеждаше толкова отпусната и спокойна, без да се интересува от нищо, напълно уверена в себе си и в тялото си, в своите способности. Намираше се в средата на хаоса, но напълно владееше положението. И се наслаждаваше. Възбудих се само като я наблюдавах.

Най-накрая осъзнах къде исках да бъда; осъзнах, че вече нищо няма да бъде същото. Никога нямаше да бъда същата. Бях преминала своята граница.