Обществото на Жулиет

17

Джак си идваше у дома и аз щях да направя всичко, за да ме приеме обратно, за да го накарам да се почувства желан и обичан, да го убедя, че ни е предопределено да бъдем заедно.

Сготвих му вечеря и докато ядяхме, търсех по лицето му някакъв знак, че ледът помежду ни е разтопен, защото разговорът продължаваше да бъде скован и сух. Осъзнах, че самият факт, че е тук и яде нещо, което аз бях приготвила, бе добър знак.

Все още колебливо намирахме пътя си обратно един към друг след времето, в което бяхме разделени. Тази една седмица ми се струваше като месец. Но бях толкова щастлива, че отново е при мен.

След вечерята Джак включи телевизора и хванахме края на реклама за кампанията на Боб Девил. Той седеше на дивана в пода, сякаш гледаше финала на оспорван футболен мач; подпрял лакти на коленете си, приведен напред, със събрани длани. Цялото му тяло бе напрегнато. Аз бях подвила краката си под мен като котка и бях отпуснала едната си ръка на гърба на дивана, точно там, където щеше да бъде тялото на Джак, ако той се отпуснеше назад.

Това бе най-близкият ни момент на интимност. Щях да направя всичко, за да не бъде така. Не знаех дали това означаваше, че отново сме заедно или не. Джак ми изпращаше смесени послания и бях объркана.

В рекламния клип Боб се намираше в някаква фабрика и слушаше внимателно млад мъж в работническо облекло с изнурено лице, който очевидно бе състарен от тежкия си живот и усилна работа. Изглеждаше много по-възрастен, отколкото трябваше да бъде, можеше да е направо баща на Боб, а очевидно бе достатъчно млад, за да му бъде син.

Боб имаше съсредоточено, честно изражение на лицето и кимаше мъдро. И за да не би някой да не е разбрал посланието на клипа, имаше и глас зад кадър. „Хората търсят промяна. Търсят някого, който ще ги чуе. Наистина ще чуе техните тревоги, ще отговори и ще действа. Търсят човек, който ще се вслуша в тях.“

Боб говореше с интонация, сякаш рецитираше финалния монолог на Хамлет или четеше „Моби Дик“. Клипът бе епичен и хипнотизиращ и на човек наистина му се приискваше да му повярва, защото звучеше дяволски убедително.

Боб говореше с фрази, които предаваха толкова банално послание, че дори не беше обидно; толкова познато, че утешаваше; нещо, което наистина стигаше до хората, до самата им същност и изглежда отразяваше техните ценности; въпреки че на практика не казваше абсолютно нищо — някак си успяваше да бъде всички тези неща едновременно.

Репликите на политиците са хубави и умни, но те са просто думи на хартия, които звучат кухо, ако няма кой да ги поднесе по правилния начин. За щастие на Боб това му идваше отвътре.

Той бе роден политик, така, както казваме, че някои хора са родени художници, писатели или спортисти. Всъщност това е самозаблуда, защото творческите личности или онези, които са успели в някаква област, може и да са имали семената на гения в себе си, но са станали такива, каквито са, защото са развивали своя талант години наред, фокусирали са се единствено върху него и са го направили център на своя живот.

За да бъдеш политик, не е нужен някакъв специфичен талант, само един конкретен вид психопатология. Така че е абсолютно коректно да се каже, че някой е „роден за политик“. Това са хора, част от отбрана порода, които развиват до съвършенство по-скоро изкривяванията на своята личност, лукавството и манипулативността, отколкото някакви специфични умения. Които се изхитряват да минат по краткия път, за да постигнат същите цели, за които другите полагат упорит труд. Те играят умело играта и подменят заровете, за да са сигурни, че ще спечелят.

Не искам да подценявате Боб — той бе много добър в това, което правеше. Всъщност бе един от най-добрите и Джак направо благоговееше пред него.

Боб успяваше да изглежда едновременно градски лъскав и небрежно провинциален — без да отблъсква нито надутите богаташчета, нито простичките селяци. Говореше и умно, и хашлашки. Можеше да продаде паста за зъби на хора без зъби, обувки и ръкавици на хора без крака и ръце и застраховка живот на осъдените на смърт в затвора. Толкова бе добър.

И на външен вид го докарваше. Боб имаше онова, което наричат „коса на политик“. Толкова съвършено подстригана и лъскава, и гъста, че приличаше на направена от пяна. Тук-там някой кичур избягваше встрани, но никога не губеше форма. Само се получаваха по-закачливи вълнички.

В рекламния клип камерата мина към близки кадри и зрителите можеха да видят всяка пора на гладкото, обръснато лице на Боб с хубав тен. Приличаше малко на Кари Грант, който явно бе образецът за това как трябваше да изглеждат политиците — приветлив, интелигентен, секси и чувствителен. Мъж, на когото всички останали мъже искат да приличат — или поне да имат такъв приятел до себе си, а жените искат да бъдат в леглото с него.

Боб произнесе своя coup de grace, убийствената финална реплика, която трябваше да убеди гласоподавателите, че той е Човекът, избраникът, когото трябва да изпратят във Вашингтон да ги представлява.

Говореше за това, което щеше да направи за своя щат, ако бъдеше избран. Каза: „Искам хората от този щат да видят истинския Робърт Девил“.

Положих огромни усилия да не се разсмея, защото никой никога не го наричаше Робърт. Всички се обръщаха към него с Боб. Сякаш имаше два образа: един публичен и един за всички останали.

Боб изчезна от екрана и се появи надпис ГЛАСУВАЙТЕ ЗА РОБЪРТ ДЕВИЛ, а един глас обяви сухо, че рекламата е платена от компанията SuperPAC, или нещо такова.

Лицето му бе заменено от Форестър Саш, любимия водещ на Джак.

О, наистина нямах желание Джак да гледа този тип, защото за мен той бе един надут задник. Но когато Джак си бе вкъщи, никога не пропускаше предаването му.

Форестър Саш бе като Боб Девил, но без неговия интелект или очарование. Името му приличаше на име на корпорация. И изглеждаше, и говореше като такава.

Помните ли всичко това, което казах за психопатията на политиците? Отнася се двойно за новите телевизионни водещи. Те са неосъществени политици, чиято суета им пречи да влизат в състезание с някой друг освен с останалите водещи; за повече ефирно време, по-добри реклами, по-висок рейтинг — все неща, които наистина имат значение в живота, поне според тях.

Форестър Саш водеше новинарското предаване с най-високия рейтинг по телевизията.

Той бе акула в дизайнерски костюм, с късо подстригана сребриста коса, толкова квадратна челюст, че тя изглеждаше като изкована от стомана, и извити, съвършено оформени вежди; вид, който демонстрираше всички ключови ценности: здравомислие, честност, дързост и мъдрост. Говореше право на камерата, без емоция, с най-голямата сериозност и важност, които можеше да внуши. Но нищо не можеше да ме подготви за това, което тази вечер излезе от устата му.

Той каза:

„Тази вечер във „Форестър Саш представя“…

Разследваме…

„Талантите на Бънди“.

Уебсайтът, подтикнал три млади жени да се самоубият през последните месеци.

Ще потърсим човека зад него.

Бънди Тримейн…

Самообявил се за Саймън Коуел на интернет порното.“

Зяпнах от изненада. Сега аз седнах на ръба на дивана, въпреки че нямаше как да обясня на Джак внезапния ми интерес към предаването. Защото не му бях казала за Бънди. Дори не го бях споменавала. Ако научеше за него, трябваше да разбере и останалото. А дори и да не му кажех всичко, той бе достатъчно умен, скоро сам щеше да се досети.

На заден фон, в левия горен ъгъл зад гладкото, странно разфокусирано лице на Форестър Саш показаха полицейски снимки на Бънди, които някой от репортерите в шоуто, очевидно много добър в своята работа, бе успял да намери.

Не знам откъде бяха взети и не можех да си представя, че Бънди е бил арестуван за нещо по-сериозно от шофиране в нетрезво състояние или притежание на малко трева, защото той бе задник, но не и опасен престъпник. На снимките обаче изглеждаше уморен и навярно махмурлия и косата му бе сплескана от шапката, която явно бе носил.

Но работата не беше в това колко зле изглеждаше на тези снимки, а каква представа създаваха те за него. За зрителите той вече бе опасен и страшен тип. На Форестър Саш му бяха нужни трийсет секунди, в които анонсираше шоуто си, и Бънди вече бе арестуван, съден и обявен за виновен от съда на общественото мнение.

Бях убедена, че когато тръгнеха финалните надписи на предаването, името на Бънди в Туитър щеше да се свързва с някое или направо с всичките етикети:

— сексхищник

— самоубийство

— правилата за чукане на Бънди

— педофил

— насилник

— голи цици

— свирка

— малко ще е да го убият

— герой

— печеният

Щяха да бъдат създадени страници във Фейсбук — и в негова възхвала, и срещу него, в които щеше да има пълна информация: име, възраст, рождено място, местоживеене, сексуална история и полицейски снимки. И преди да изключа телевизора, всяка от тях щеше да има вече по няколко хиляди харесвания. Момичета щяха да оставят телефонния си номер и размера на сутиена си в коментарите. Щеше да е пълно както със смъртни заплахи, така и с похвали.

Бънди бе станал внезапно злодей, знаменитост и народен герой. Марката му бе получила световно разпространение и всичко това ми се струваше ужасно, ужасно погрешно.

Бънди бе охулен по национална телевизия и той го заслужаваше. Бънди бе кретен. Чисто и просто. Повече се ядосвах обаче на себе си, защото трябваше да го предвидя. Също като всички онези момичета. Но те не бяха вече тук, за да застанат и да обяснят какво всъщност се бе случило. Вместо това Форестър Саш говореше от тяхно име. Телевизионен водещ, който щеше да използва историите и трагедиите им, за да си вдигне рейтинга.

— Двайсет и две годишната Кирстен Дънкан решила, че няма избор — говореше Саш. — Еднократната й авантюра се превърнала в кошмар, от който тя осъзнала, че не може да избяга. Кошмар, който я е накарал да отнеме живота си. Но преди да го стори, момичето е заснело този клип, за да може светът да чуе нейната история. В него смелата девойка разобличава сексуалния хищник, заради когото е почувствала, че няма за какво да живее.

Пуснаха директно видеото, без коментар или глас зад кадър. И трябва да кажа, че то бе доста впечатляващо. Кирстен не просто назоваваше имена. Тя бе показала съвсем ясно кой е виновен за избора й. Кой я бе тласнал към това. Бънди.

Клипът бе заснет в спалнята на Кирстен. С уебкамерата на лаптопа й. Тя седеше на бюрото си, зад нея всичко бе бяло и розово, с плюшени играчки и дантели. Приличаше на детска спалня, обзаведена суперлуксозно.

Детска спалня, която вече принадлежеше на пораснало момиче.

Кирстен бе измислила всичко. Носеше любимите си дрехи. Изглеждаше много, много хубава. Невинна и сладка. Изглеждаше като нечия дъщеря, не като забивка за една нощ.

Изглеждаше сериозна, със строго свити красиви устни. Колкото и да се опитвах, не можех да си представя тези устни, обвити около пениса на Бънди. Просто не ми се струваше възможно. Което навярно бе цялата идея на това упражнение.

Клипът бе без глас — в ерата на интернет и смартфони-те изглеждаше странно, сякаш се бяхме върнали в нямото кино, а на заден фон звучеше песен на „Никълбек“ като саундтрак, защото ако има банда, чиято музика трябва да звучи като фон за послание на самоубиец по интернет, това бе тази. Ако бях млада жена, почувствала, че не й остава нищо, за което да живее, и правех клип за това, вероятно щях и аз да поискам Чад Крюгер да говори от мое име, с гласа, който знаех, че никога няма да имам. Гласът му е способен да изрази най-дълбоката ми болка и терзания. Гласът му казваше: „Приключих с този живот“.

Докато Чад пееше, Кирстен започна да вдига картончета от купчината, която бе приготвила пред себе си. Това бяха нещата, които тя искаше да каже, това, което искаше светът да научи. Нейните тайни.

Бяха изписани четливо с черен маркер, с главни букви, може би на осем-девет картончета, без пунктуация в нелепо тийнейджърски стил. Запитах се как може момиче да е на двайсет години и все още да пише като десетгодишна ученичка. Не бих искала да съм на мястото на преподавателя й в колежа, който трябваше да оценява курсовите й работи за края на семестъра.

Когато вдигаше картончетата, тя показваше с ръка — обяснителен жест, за да демонстрира и съответната емоция — сякаш играеше на асоциации с жестове, но всички знаеха отговора, преди да са видели обяснението.

Кирстен вдигна първото картонче.

СРЕЩНАХ ЕДИН МЪЖ

И следващото.

ТОЙ БЕ НАИСТИНА СЛАДЪК ОМГ

Вдигна палец и се усмихна.

ИМАШЕ ТАТУИРОВКА НА ПОНИЧКА ПОД ОКОТО

Не можеше да бъде друг освен Бънди.

На следващото картонче имаше нарисувана голяма усмивка.

Тя изимитира как се смее толкова, че чак я заболява коремът.

МИСЛЕХ, ЧЕ МЕ ОБИЧА

МИСЛЕХ ЧЕ ЩЕ БЪДЕМ ЗАЕДНО ЗАВИНАГИ

Направи сърчице с пръстите на двете си ръце, притисна ги до сърцето си и се усмихна.

ТОИ СЕ ГРИЖЕШЕ ЗА МЕН ПОЗВОЛИХ МУ ДА МЕ СНИМА Поклати глава, за да покаже, че съжалява.

КАЗА ЧЕ СА САМО ЗА НАС Прехапа устни и кимна тъжно.

ЗА ДА ЗАПОМНИМ ПЪРВИЯ СИ ПЪТ ЗАЕДНО

И ДА ГИ ГЛЕДАМЕ

КОГАТО ОСТАРЕЕМ

И АЗ МУ ПОВЯРВАХ

НО СЕ ОКАЗА ЧЕ НЕ Е ИСТИНА

Кирстен покати глава тъжно.

ТОЙ ГИ СЛОЖИ В ЕДИН САЙТ НЕ РАЗБРАХ

ДОКАТО НЕ СТАНА ПРЕКАДЕНО КЪСНО Намръщи се и кимна отново с глава, бавно, сякаш не можеше да повярва.

ДОКАТО НАЙ ДОБРАТА МИ ПРИЯТЕЛКА НЕ МИ КАЗА

БРАТ Й ГИ БИЛ ВИДЯЛ

КА4ИЛ СИ ГИ НА ТЕЛЕФОНА

ИЗПРАТИЛ ГИ НА ВСИЧКИТЕ СИ ПРИЯТЕЛИ

ВСИЧКИ РАЗБРАХА

ОБСЪЖДАХА МЕ ВЪВ ФЕЙСБУК

ПИ6ЕХА ИМЕТО МИ

Вече се отказа от жестовете. Просто вдигаше и хвърляше картончетата бързо, колкото можеше по-бързо, защото искаше да приключи с това. Защото наистина се срамуваше, че показва тези неща пред всички. Лицето й бе истинско олицетворение на съжалението.

КАЗВАХА УЖАСНИ НЕЩА ЗА МЕН НАРИЧАХА МЕ КУРВА И МРЪСНИЦА КАЗВАХА 4Е СЕ ДРУСАМ

Думите излизаха по-нечетливи и неправилно написани. Сякаш колкото по-емоционална ставаше историята й, толкова повече писането й я предаваше.

ИСКА МИ СЕ НИКОГА ДА НЕ БЯХДА НЕСЕ БЕ СЛУЧВ

НИКОГА ДА НЕ ГО БЯХ СРЕЩАЛА

*

Тук свършваше видеото. Сетих се за нощта, която бях прекарала с Бънди и Анна, как го гледах по време на „работата“ му и реших, че Кирстен е пропуснала доста неща, замъглила е други, за да защити достойнството си. Само половината от историята й звучеше като нещо, което би могло да се случи наистина с нея и Бънди.

Наистина лошите неща. Не подценявах това, през което бе преминала, нито това, което бе почувствала, че трябва да направи, но останалото бе ясен случай на сексуален тормоз по интернет. Никой не знае в кой точно момент психиката на човек ще се прекърши, коя ще бъде последната капка, от която чашата щеше да прелее.

Форестър Саш мрачно разказваше за последните часове на Кирстен, с цялата сериозност и тържественост, която можеше да вложи, сякаш ставаше дума за смъртта на държавния ни глава. След това започна да изрежда имената на другите момичета, които се бяха появявали в сайта на Бънди и сега бяха мъртви.

Когато стигна до „Дейзи Тайлър“, се вцепених. Дейзи, момичето, което работеше с Джак в предизборния щаб. Не знам защо не бях направила връзката по-рано. Може би, за-щото нещата, които виждаш по телевизията, никога не ти се струват реални, никога нямат връзка с твоя живот. Те са просто като всичко друго, което гледаш по телевизията — само се преструват, че са истински, че се отнасят за реални хора и действителни събития.

Вече не ставаше дума само за Бънди, а и за Джак. Погледнах към него. Той се взираше в екрана с ледено лице. Поставих ръка на гърба му, за да му покажа, че съм тук, до него и го подкрепям. Той не реагира по никакъв начин, но не се и отдръпна. Беше се втренчил в екрана, защото Форестър Саш не бе приключил. Трябваше да закове още няколко пирона в ковчега на Бънди.

Саш разкри нещо за Бънди, което не знаех. Че ако някое от момичетата, които се бяха озовали на сайта му, съжалявали за станалото и се оплаквали, ако протестирали или го умолявали да свали снимките и клиповете им, той казвал, че ще го направи. Но само ако му платят.

Бънди е пълен с изненади, бе казала Анна. Наистина бе така.

Фотограф. Порнограф. Сводник. Изнудвач. Вселенско зло.

Джак вече бе видял достатъчно.

— Този тип е пълен изрод — каза той с такова озлобление, че се уплаших, защото никога не го бях виждала толкова ядосан. Не знаех, че има подобно нещо в себе си. — Защо гледаме тази простотия?!

Напомних му, че това е любимото му предаване.

Той поиска да сменим канала. Казах му, че искам да го изгледам до края, защото Бънди е приятел на Анна.

— Анна трябва да избира приятелите си по-внимателно. Срещала ли си го?

— Не — излъгах бързо аз, — но тя ми е говорила за него.

Боже, ако Джак знаеше дори само половината от станалото. Ако знаеше в какво се бе опитал да ме превърне Бънди — мен, неговата приятелка, в елитна проститутка, щеше да направи много повече от това да псува пред телевизора и да се опитва да смени канала.

Затова никога не трябваше да разбира.

Искаше ми се да бъда като Кирстен и да изплюя пред всички тайните си. Искаше ми се да съм смела като нея и да се освободя от тях. Всичко щеше да бъде толкова по-просто.

Камерите вече показваха родителите на Кирстен, Джил и Пати, които разказваха своята част от историята. Джил бе директор на петролна компания. Пати бе домакиня. Стояха пред алеята на своята голяма къща, демонстрираха сила и лоялност към семейството си, въпреки че в момента бяха в разгара на ожесточено бракоразводно дело.

— Моето малко момиченце никога не би направило нещата, които казват — твърдеше Джил. — Ще отнеса случая до Конгреса. Трябва да сложат тотална цензура в интернет. Да го прочистят от всичко това.

Замълча, после реши, че не е бил достатъчно ясен, и добави:

— Не искам малкият й брат да гледа подобни неща. Не искам някога да види тези снимки.

Струваше ми се, че Джил не знаеше точно какво е интернет.

Той бе петролен шеф, напълно откъснат от реалния свят, секретарката му се занимаваше с имейлите му и дори включваше и изключваше компютъра му, който той и без това не знаеше как да използва. Сигурно стоеше на бюрото му като голяма, черна пластмасова лампа, която издаваше много шум.

Звучеше като човек, който не знаеше най-основното правило на интернет: допуснеш ли една-единствена тъпа грешка, тя ще остане там завинаги.

Очевидно и Кирстен не го е знаела — въпреки че е прекарвала осемдесет процента от съзнателния си живот ровейки из нета, пишейки съобщения, чатейки и смъквайки филми и музика. Което бе и основната причина да се забърка в цялата тази каша. Беше се запознала с Бънди онлайн, после се бе съгласила да се срещнат навън, в бар. Останалото е интернет история.

Сега тя вече не бе Кирстен. Бе „Мръсната руса свиркаджийка“ номер 23 в сайта „Богати кучки“. Бе регистрирала петнайсет милиона уникални гледания по време на втората рекламна пауза на шоуто на Форестър. Кирстен бе станала хит за няколко милиона жалки чекиджии, които никога нямаше да свържат лицето й с име, ако Форестър Саш не бе свършил мръсната работа за тях. Не само в Америка, а и по целия свят. Вече бе постната в порноблогове от Азербайджан до Каймановите острови. И не само марката на Бънди бе спечелила световна слава, уейбсайтът му бе посетен толкова пъти, че сървърът му отказа временно, а доходите му от реклама направо стигнаха тавана и го надминаха.

Бедното момиче бе мъртво. Бънди бе богат.

Животът е толкова нечестен. Наистина е противно, ужасно гаден.

Бънди се бе покрил. Бе изчезнал и никой не можеше да го намери. Форестър Саш не бе успял да го открие за ексклузивно интервю, затова продуцентите му бяха убедили някой друг да говори за него.

Майката на Бънди, Шармейн.

— След рекламите… — обяви Саш. — Ще говорим с майката на Бънди Тримейн… За да чуем какво ще ни разкаже тя за сина си…

По време на рекламната пауза отидох да взема бира за Джак и докато бях в кухнята, се обадих на Анна. Тя не вдигна телефона. Написах й съобщение.

Бънди! Какво става, по дяволите!!!

Тя не ми отговори веднага, затова взех бирата от хладилника, заключих телефона си, в случай че Джак решеше да погледне в него, и го оставих на плота.

Занесох му бирата точно навреме, за да видя как Шармейн стои на балкона на апартамента си на брега на морето. Апартаментът, който Бънди й бе купил. Апартаментът, който щеше да й бъде отнет, ако той не плащаше редовно месечните му вноски — защото Шармейн нямаше доходи. Затова бях сигурна, че тя с готовност се бе вкопчила в шанса да се появи в прайтайма по телевизията и да моли Бънди да се върне.

Шармейн Тримейн имаше своята сензационна и трагична история, която искаше да разкаже пред хората.

След раждането на Бънди Шармейн се бе изчистила и бе почувствала нужда да запълни с нещо празнотата в живота си, появила след отказа от наркотиците. Анна ми бе казала, че се е обърнала към религията, но отношението й било като към всичко друго в живота й — като отдаването на манията за пазаруване или експериментите й с комбинации от различни лекарства. Вече бе пробвала от всичко.

Ню ейдж, християнство, юдаизъм, будизъм, индуизъм, сикхизъм, ислям…

Всеки път, когато откриела нова религия, просто не можела да се насили да се откаже от старата. Затова я добавяла към групичката, възприемала новите ритуали, суеверия и идоли. Всички те бяха оставили следи върху личността й. Имаше татуировки с къна по ръцете си, индиански амулети на китките си и разпятия на шията си, практикуваше йога, изповядваше се, спазваше Шабат и приемаше причастие. Беше ходещо противоречие на Божията воля.

Вярваше във всички религии и същевременно в никоя от тях.

Анна ми бе разказвала за бащата на Бънди, Ричард Савой Тримейн, как той бе поел по подобен, но и леко различен път. Бе отказал наркотиците, зарязал банката и основал група за самопомощ на хора като него, желаещи да се отърсят от стреса. Без да осъзнава — също като Кубрик — и той си бе намерил ниша, но неговата била във финансовия сектор. Бизнесът му процъфтявал. Психясали банкери тропали на вратата му, търсейки съвет и подкрепа от него. Групата за самопомощ се превърнала в секта, в която членували изперкали бивши счетоводители, пристрастени към хероина изпълнителни директори и големи търговски представители, а Ричард бил техен гуру и лидер, подкрепян от Шармейн. Бънди израснал в тази секта, докато стигнал пубертета и възрастта за бунтуване.

Някъде по същото време Шармейн за кратко приела исляма и взела ново име — Лейла. Осъзнала, че се е омъжила за Ричард единствено заради името му, защото се римувало толкова добре с нейното. Затова го напуснала.

А той я оставил без всякакви доходи.

Докато я гледах по телевизията, от изражението на лицето й можех да кажа, че тя не правеше достатъчно секс или правилния вид секс. Беше като онези жени на високи позиции в офисите, които са толкова напрегнати и сухи, че побъркват колегите си мъже, които зад гърбовете им постоянно си шушукат: „О, те просто имат нужда от едно добро чукане“.

И винаги смятат, че именно те са точните мъже, които ще им го дадат.

Може би са прави, може би тези жени наистина имат нужда само от едно добро чукане. Но в същото време не съм сигурна, че е толкова просто. Мисля, че лишаването от секс подхранва една тиха лудост, която постепенно разяжда тялото и ума ти — отвътре навън, като сифилиса, и в крайна сметка започва да личи на лицето ти, по кожата ти, в поведението ти и във всичко, което правиш и си като човешко същество.

Шармейн Тримейн бе жертвала душата си за своя син. Но се бе съгласила да се появи в предаването на Форестър Саш само за да спаси апартамента си. Тя не знаеше обаче, че е в много неизгодна позиция. Мислеше, че Бънди просто е изчезнал. Смяташе, че ще се появи в предаването, за да изиграе ролята на скърбяща майка. А бе там за ролята на изкупителната жертва.

— Гордея се със сина си — каза Шармейн. Сигурно бе сръбнала едно-две питиета, за да успокои нервите си преди това, защото очите й бяха празни и гласът й леко потреперваше. — Той е бизнесмен. При това успешен. Всичко е постигнал сам.

— Той е сексхищник, Шармейн — каза Саш. И думата „сексхищник“ прозвуча толкова хубаво от устата му, че вероятно цяла нощ се бе упражнявал да я казва — небрежно, но твърдо и натъртващо за злото, което тя изразяваше.

— Не — каза Шармейн. — Не.

Повторението бе грешка. Сякаш не бе убедена в думите си. Зрителите вече виждаха, че Шармейн губи почва под краката си.

— Подтикнал е тези момичета към самоубийство, Шармейн — каза Саш и погледна с безразличие към бележките си, докато изстрелваше обвинението, сякаш знаеше, че е толкова добър, че може да проведе това интервю и насън. Запитах се дали плаща на някого да му пише репликите, или тази част си я вършеше сам.

— Не — повтори пак тя. — Не.

Този път просто не знаеше какво друго да каже. Личеше, че Саш и без това не се интересува от нейните думи. За него отговорите й бяха без никакво значение. Просто празен въздух, докато той си поемаше дъх да изстреля поредния поток от клевети, маскирани като въпроси, защото така беше написано в сценария му. За да може Форестър Саш да изглежда като герой, като големия и силен мъж, застанал там в името на всички малки, жалки хорица. Той бе телевизионен водещ с комплекс на месия в костюм на Том Форд, с толкова големи ръце, че можеше да прегърне всички нещастни жертви на света.

А всъщност просто продължаваше цикъла, измъчвайки ги в смъртта им така, както бяха измъчени в живота. Вадеше на показ мръсното бельо на всекиго, без да се интересува от последиците. Принасяше героите на разследванията си в жертва на олтара на своята суета. Чудех се как спи нощем, наистина не проумявах.

— Какво искаш да кажеш на сина си, Шармейн? — попита Саш. — Сега, след като вече знаеш какво е направил. Когато знаеш, че са умрели хора.

Саш вече търсеше финалната реплика, кадъра убиец, който щеше да бъде показан във всеки телевизионен канал и щеше да бъде пускан постоянно в емисиите.

Дадоха близък план на Шармейн и тя погледна право в камерата, или по-скоро там, където си мислеше, че трябва да гледа. Гледаше към оператора, обръщаше се към него, а не към самата камера, и за зрителите изглеждаше, че се взира в нищото, сякаш не е там, сякаш не осъзнава напълно какво се случва. Очите й бяха насълзени, устните й потръпваха, все едно всеки миг щеше да се разплаче, и Шармейн каза с пресипнал от емоции глас:

— Мама те обича, Бънди. Мама те обича.

На лицето на Саш се появи самодоволната усмивка, защото знаеше, че е получил това, което искаше. Докато гледах, осъзнах, че историята се превръщаше в една от онези трагедии, които виждаш по телевизията, но никога не мислиш, че имаш нещо общо с тях. Масово отразяване, във всяка новинарска емисия, един, два дни, на третия — нова трагедия. Тези животи, тези смърти, чествани за един кратък миг в безумния цикъл на новините. Ако имаха късмет, може би щяха да се задържат три или четири дни. Може би чествани не бе най-правилната дума, а фетишизирани. И също толкова бързо биваха забравяни. Превръщаха се в поредната безименна и без лице жертва на трагедия, която вероятно е можела да бъде избегната.

В този момент вече и на мен ми дойде до гуша. Казах на Джак да смени канала и той го направи с радост. Хванахме края на същия предизборен клип на Боб Девил и той все така говореше как иска хората да видят истинското му лице.

— Боб ни покани да прекараме един уикенд в къщата му — каза Джак, без да откъсва очи от екрана, от Боб.

— Така ли? — попитах изненадано, но и с удоволствие аз.

— Мислех, че можем да прекараме известно време заедно там — каза той.

Крещях от радост вътрешно, защото това приличаше на маслинова клонка, на знак за примирие. Сякаш Джак даваше още един шанс на връзката ни.

— Много ще ми хареса. Кога?

— Този уикенд.

Зарадвах се още повече, защото тогава беше Денят на Колумб — 12 октомври, събираха се няколко почивни дни и бе последният официален празник преди изборите. Щяхме да прекараме заедно доста време. Бях готова на всичко за това, дори да играя ролята на вярна и предана приятелка на Джак пред неговия шеф.