Обществото на Жулиет

10

Бънди каза:

— Виж това.

И започна да ми показва толкова бързо снимки от телефона си, че отначало не разбрах какво гледам, различавах само яркопреливащи цветове и близки кадри, заснети от странни ъгли. Бънди минаваше през снимките като начинаещ търговец, нервен от първата си презентация пред важни клиенти, и от притеснение забрави да пусне копчето за контрол и мина едновременно през всички. Презентацията със слайдове за своята първа голяма продажба, която бе готвил през последните три денонощия, без да спи. Всичко мина пред очите ми за по-малко от минута.

И той стоеше там, гледайки в големия празен екран, преди да довърши да говори за първия си слайд, надявайки се все пак да си спечели комисионата за месеца.

Всъщност Бънди не бе нервен, просто развълнуван. Но определено се опитваше да ми продаде нещо. Опитваше се да ми продаде идеята за смъркане на кокаин, посипан върху пениса му.

Защото повечето снимки бяха от този вид, осъзнах аз, когато една от тях се задържа малко по-дълго на екрана. Почти всички бяха подобни. Галерия на момичета, правещи точно такива неща. Продажбата му нямаше да е лесна, но той полагаше сериозни усилия.

Току-що се бяхме срещнали. Всъщност току-що Анна ни бе представила един на друг. И Бънди не каза „здрасти“ или „как си“, или „приятно ми е да се запознаем“. Не, каза „виж това“.

И почна да ми показва галерията със завоеванията си.

Това правеше Бънди.

Обикаляше клубовете, баровете, магазините за дрехи, закусвалните и магазините за сладки момичета. Но не бе достатъчно да са сладки, трябваше и да са навити.

Наричаше го „да са отворени за нови приятелства“.

Доказателства за срещите му се появяваха всекидневно на уебсайта му „Талантите на Бънди“, достъпен за публика от кретени от цял свят.

Името звучи невинно. Но това бе последното, което представляваше.

В армията казват, че една операция е излязла извън контрол, когато първоначалните цели на военната кампания се променят и преминат извън предвидените граници.

Това бе порно, излязло извън контрол.

Когато порнографията прехвърли предвидените граници и се преструва, че е нещо различно от това, което е.

Почти веднага след запознанството с новите си „приятелки“ Бънди вадеше апарата си и се опитваше с всички сили да ги окуражи да направят едно от трите неща, веднага и на място.

Да си покажат циците. Да си смъкнат гащичките и да покажат малките си пусита. Да смучат пениса му.

В добър ден — и трите наведнъж.

В лоши дни — и това все пак трябва да се каже — Бънди се задоволяваше с всичко, което можеше да получи. Навиваше се и на по-малко, защото по-малкото все пак е по-добре от нищо, а и той не беше особено претенциозен. В лоши дни му стигаше и да щракне набързо „модела“ си без неговото знание. Това бяха снимки, които можеха да се подредят в различни подвидове: смъкнати блузи, повдигнали се поли, снимка на чатал, на разголено дупе с прашки, показващи се от панталони с плитка талия и т. н.

Бънди се възприемаше като Саймън Коуел на интернет порното. Куратор на мъжкото забавление, Свенгали на сексуалния талант — защото така обичаше да говори на момичетата, които се подмамваха по съмнителния му чар.

И така наричаше техните изяви. Талант.

Но имаше прекадено много гордост и прекадено голямо его, за да се нарича „порнограф“. Той се смяташе за творец, безстрашен хроникьор на секса и единственият истински мъжкар на съвременната епоха.

В действителност имаше огромна бездна между това, което Бънди смяташе, че е, и това, което всъщност бе.

Фотограф по професия. Порнограф по презумпция.

Папарак на теория. Сексуален хищник на практика.

Бънди обичаше да се нарича „интернет предприемач“ или „пионер на социалните медии“.

Аз повече клонях към „хипстър, хранещ се със задници“.

Вече го мразите.

Недейте.

Анна ми каза, че Бънди има много страхотни качества. Те не биеха веднага на очи. Но той наистина ги притежаваше, стига само човек да успееше да прозре отвъд самодоволния му, ехиден и нагъл цинизъм, който се отразяваше на всичко, което правеше. И понеже беше приятел на Анна, аз исках да го харесвам. И същевременно напълно осъзнавах, че Бънди е от онези момчета, за които майките предупреждават дъщерите си и ги наричат „лоша новина“.

Поне тези момчета като Бънди обаче не се преструваха на нещо, което не бяха. Това, което виждаш, е това, което получаваш. И Бънди определено бе неуморен и те увличаше със себе си. Само че винаги в погрешната посока.

Признавах му го, беше забавно да си край него. Никога не знаеш какво ще се случи, къде ще се озовеш или с кого.

Бяхме в бар. Един от любимите за лов на Бънди. „Хляб и масло“, обикновен уличен бар, кръстен като закусвалня за бързо хранене. Имаше мръсотия по пода, мръсотия по стените, напукани пластмасови столове, евтини чаши и тоалетна, която винаги бе запушена; мръсотия и нещо похотливо, натрупано през годините, което даваше някаква автентичност на хората, които го посещаваха и нямаха такава — хора като Бънди, които бяха нахлули в това някога непретенциозно местенце и го бяха обявили за свое.

„Хляб и масло“ се държеше от тип, който имаше само първо име, Сал — прошарен италиано-американски ветеран, който беше тук, откакто мястото бе отворено и наистина не понасяше как се бе променил кварталът, особено барът му. Затова Сал бе решил, че ще бъде по-готино да обижда клиентите си, вместо да им сервира питиета. Обиждаше вида им, маниерите им, родителите им и — ако това не свършеше работа — намекваше, че са явен продукт на кръвосмешение; всичко, за да ги разгневи. А тези хора смятаха, че това е част от чара му, което го вбесяваше допълнително. Но дори Сал трябваше да се примири с неизбежното, защото никога не бе печелил повече пари в живота си. Печелеше пари изумително бързо, макар да не разбираше как, защото — поне докол-кото можеше да каже — никое от тези хлапета не работеше.

Сал се отнасяше с клиентите си като с лайна, но имаше слабост към Бънди. Причината бе очевидна. Бънди правеше безплатна реклама на Сал чрез клиповете със своите секс таланти, които пускаше на сайта си. В замяна Сал му даваше безплатно питиета. Трябва да призная, че Бънди наистина бе превърнал заниманието си в изкуство. Използваше безплатни питиета, за да забива лесни мацки. За да получава безплатни питиета. За да забива лесни мацки.

Благодарение на технологиите можеше да пуска снимки директно от апарата си. Излизаха в нета почти в мига, в който ги заснемеше.

Това бе философията на Бънди.

Първо качвай в нета. Искай позволение после.

Защото според него извършването на акта бе знак за съгласие. Той правеше момичетата звезди, преди да успеят да изтрият спермата от ъгълчетата на устата си.

Бънди каза:

— Ти не си като другите момичета.

Знаех, че ме пробва с фраза, която вероятно бе използвал хиляда пъти преди. Но този път нямаше да проработи.

— Така ли? — попитах аз. — Да не би защото устата ми е свързана с мозъка ми, а не с твоя пенис?

Той се престори, че не ме е чул.

Взе питиета и за мен, и за Анна. Моето го сбърка. Аз поисках портокалов сок. Той ми донесе портокалов сок с водка. Смяташе, че няма да забележа.

Готин номер.

Предполагам си е мислел, че може би вече съм пияна. Едно допълнително питие няма да ми навреди и ще ме отпусне. После щеше да ме убеди да стана негова звезда и да направи набързо снимките си. И на тях ще бъда леко замаяна и няма да изглежда, че правя нещо насила. Виждах как мислите му препускат по утъпканата пътека.

Но Бънди не знаеше едно нещо.

Аз не пиех.

И последното нещо, което исках, бе да се появя на сайта му като примамка за някой загубеняк, търсещ материал за чекии в нета.

„Талантите на Бънди“ беше само един от многобройните му сайтове. Флагманският кораб на сбирщината простотии, които прославяха перверзния възглед на Бънди за живота, секса, сексуалността, жените и него самия.

Той обичаше да се хвали с тях и твърдеше, че всеки изразява различна страна от неговата личност — така, както хората носят различни очила в зависимост от настроението си. Само че — също като при очилата — това, което виждаш, е на практика едно и също. Различното е само цветът на рамките им. И личността на Бънди имаше само един нюанс.

Сайтовете му бяха почти неразличими. Да, имената бяха различни. Съдържанието — същото. Повече възможности за продажба на място за реклами.

— Работата с Бънди е — ми бе казала Анна с нейния сънлив, гальовен глас — че макар да не личи на пръв поглед, той донякъде е истински гений.

Не бях съвсем убедена.

Геният на Бънди се изразяваше в сайт, наречен „Секси напъпили девственици“, за да демонстрира пристрастеността си към млади момичета, тъпи момичета, момичета, които дори не осъзнаваха какво им се случва. Друга проявя на въпросния гений бе сайтът, наречен „Карамелени пухкави котенца“ — с него разкриваше готината си романтична страна. А сайтът „Здрасти, маце“ бе израз на закачливата му същност.

Да не забравяме „БП“, което бе съкратено от „Без педали“ — за параноята на Бънди да не бъде помислен от някого за гей. Не беше обичайната хомофобия. А хомофобия, преоблечена като ирония.

Сякаш имаше разлика.

Задължителна част от кредото на хипстъра, на което бе верен Бънди.

Расизмът като социален коментар. Нетолерантността, закачена гордо като бадж е името ти. Мизогинията като избор на начин на живот. Иронията като модно изявление.

Нали знаете как членовете на бандите, които извършват особено гадно убийство, си татуират сълза под окото — предупреждение за своите съперници, че са си спечелили членството в бандата и вече са ХКНСЕ — Хора, е които не се ебаваш.

Е, Бънди нямаше такава татуировка. Имаше обаче поничка е формата на сълза. С ивица розова глазура.

В Русия осъдените членове на криминалните банди, отегчени от престоя си в изолираните килии, запълват времето си, като си татуират цели потоци от сълзи и всякакви други символи на насилие и драма — черепи и ножове, зловещи глави и сцени е разпятия, за да разкажат чрез тях истинската си история.

Е, татуировките на Бънди разказваха историята на неговата личност и това също не бе приятна картинка. Като пародия на боди арт. Пародия на пародията на лош бодиарт. Сякаш Господ бе решил да го използва за пример на ходещ и говорещ глупак, покрит е татуировки, които, ако можеха да изкажат мнението си, щяха да се срамуват да се нарекат е това име.

И да не пропуснем гордостта и радостта на Бънди. Последната татуировка, на едно специално място. Татуировката, която караше хората да мислят, че може би Парис Хилтън все пак не е най-тъпото звено от ДНК веригата, ходещо по планетата. Или пък точно обратното — че този тип е някакъв скрит гений, какъвто Албърт Айнщайн винаги е искал да бъде.

Тя беше тайната на неговия успех е дамите, ако можехме да използваме подобна дума за мизериите, които вършеше.

Но при мен не работеше.

Бънди вече бе решил, че аз съм загубена кауза, и се оглеждаше за нова мръвка. Спря се на момиче, което имаше потенциал, поне според него. Хубаво момиче е леко странен вид, явно хипстърка, е очила е квадратни рамки, черно червило и тениска на „Мейхем“. Опитваше се да бъде блек метълка, но не й се удаваше.

Анна ми каза:

— Само гледай.

И аз видях Бънди в действие. Станах свидетел на истинска рутина. Бе съвсем просто. Осъзнах, че Анна бе права. Толкова просто, че чак гениално.

Бънди каза:

— Обещавам ти, че като видиш моя пенис, ще поискаш да го сложиш в устата си. Гарантирам ти. Давам ти даже двойна гаранция.

Говореше с най-сладкия си глас, мъркащ като на доволен котарак. А за да бъде сигурен, че думите му ще имат ефект, добави и поглед на малко кученце. Защото знаеше, че щом е стигнал дотук, щом те все още стояха до него и слушаха какво им говори, щом се бяха вързали на това, значи имаше шанс и за още и нямаха нужда от много убеждаване.

И Бънди го извади. Остави го да виси от панталоните му пред очите на това хубаво, странно, хипстър момиченце, неуспяващо да изглежда като блек метълка въпреки всичките си старания, за да се убеди то с какво ще си има работа.

Главичката на пениса на Бънди.

Татуирана на върха с думата ИЗЯЖ на върха.

И МЕ — падаща се от вътрешната страна.

Като гъбата в „Алиса в страната на чудесата“, само дето нямаше значение от коя страна ще отхапеш.

Не знаех към кого изпитах повече жал.

Към татуиста, който бе правил тази гадост.

Към момичето, което щеше да си сложи това в устата.

Към Бънди.

Или към родителите му.

Горките му родители.

Родителите му бяха юпита.

Вече го мразите още повече.

Недейте. Нека довърша.

Родителите на Бънди бяха юпита, спечелили парите си по време на банковия бум в дните, когато юпитата, СПИН, Мадона и крекът бяха най-страхотиите неща. Но за това вече се говореше в минало време. Скоро след раждането на Бънди те загубили всичко. Купувайки купища боклуци, от които нямали нужда и определено не искали. Боклуци, които после продали на убийствено ниски цени. За да си купят с парите още боклуци, които с покачването на инфлацията излизали по-скъпо от нешлифован диамант, контрабандно вмъкнат от Сиера Леоне. Така че да, докато растял, Бънди имал донякъде скапан късмет в живота. Това поне ми каза той в последен опит да разиграе картата на съчувствието.

Всичко станало някъде през осемдесетте, но ако питате Бънди, няма да получите повече информация, защото той не обръща внимание на датите, нито на онези малки важни детайли, като кога например е роден. Това бе максималното, което измъкнах от него.

— Беше след осемпистовите касети и преди ерата на сидитата — каза той. — Когато „Полийс“ бяха все още готини и преди да се разпаднат. Някъде след „Трилър“ на Джексън и преди „Пурпурен дъжд“ на Принс. Или пък беше обратно.

Бънди каза, че не помнел, защото тогава бил още бебе. Телевизорът бил пуснат постоянно на МТВ и той се поклащал пред него в бебешкото си кошче, докато родителите му смъркали линии с кока с размера на кубински пури върху масичката за кафе през сребърни сламки с инициалите им.

Но МТВ по онова време било само купища големи бухнали коси и дебели очни линии и било доста трудно да се различат „Дюран Дюран“ от „Каджагугу“ или „Мотли Крю“.

Бънди каза:

— Беше след Марта Куин и преди Джули Браун. Не, чакай… някъде между Адам Къри и Кърт Лодър.

Опитваше се да ме накара да помисля, че страда от синдрома на Аспергер, като продължи да изброява имената на водещи по МТВ в реда, по който са се появявали по телевизията.

Но аз нямах представа за какво говори, защото по моето време те всички вече бях част от миналото, а МС Хамър се опитваше да се завърне на сцената като гангста рапър.

От всичко, което ми каза, установих три неща. Бънди бе много по-стар, отколкото изглеждаше. Прекалено стар, за да изглежда така, както изглеждаше. И определено достатъчно стар, за да знае, че това, което вършеше, беше гигантска простотия.

Родителите на Бънди освен това го бяха дарили със средно име — Роял, мислейки, че така ще дадат някакъв кралски статус на своето първородно дете, но то всъщност навяваше само асоциации за богатия вкус на някой гигантски, скъп сладолед. Една гигантска кутия от марката „Бен и Джери“.

„Чери Гарсия“.

„Чери Гарсия Роял“.

Бънди Роял Тримейн.

И ето ви корена на всичките му проблеми. Чарлз Фостър Кейн си има своята обсесия по майка си. Бънди Роял Тримейн — името си. Дадено му навярно късно вечерта, преди родителите му да отидат на поредния гигантски запой. Когато майка му решила да откаже наркотиците.

Било някъде около шестия месец. Това била нейната голяма идея. Хрумнало й, че навярно диетата й от кокаин и крек, шоколадови десерти, снакс със сирене и червено вино — божоле — не е особено подходяща за здравето на нероденото й бебе.

За родителите на Бънди това бил толкова знаменателен момент, че решили да направят нещо специално, за да го почетат. Кокаинът не помага особено за мисленето, затова се спрели на първото, което чули по телевизията. Вдъхновили се по време на рекламната пауза на документален филм за истински криминални случаи — за някакъв особено противен сериен убиец.

А Тримейн въпреки че звучи като име на лекар от сапунения сериал „Главната болница“, било просто част от сделката.

Сякаш изобщо не осъзнавали, че това ще доведе до гигантска личностна криза в мига, в който тяхното сладко бебенце започне да ходи, да говори, да сере и да мисли самостоятелно.

Да кажем, че Бънди е бил роден с увреждане, щеше да е голямо, много голямо подценяване. Но трябва да призная, че се справяше изумително. Беше постигнал много, имайки предвид обстоятелствата.

Бе почти прочут. Определено известен.

Светът бе в краката му.

А малките мръсници с ниско самочувствие бяха на колене пред него.

Мина по-малко от час, а Бънди вече бе на жертва номер три. Беше вече загрял, така че му трябваха около деветдесет секунди, докато пенисът му провиснеше от панталона му с готова за инспекция татуировка.

От това, което виждах от мястото, на което седяхме с Анна на бара, пенисът на Бънди приличаше на една от онези немски наденици, направени от много бледо месо, поръсено с подправки и увито в плътна, груба обелка — като презерватив от свинска кожа. Кожичката не се яде, не би си и помислил за такова нещо. За да я сготвиш, пускаш наденицата в тенджера с вряща вода, сваляш я и чак тогава ядеш.

Или пък хващаш горещата наденица много внимателно между палците и показалците и на двете си ръце, допираш устните си до дупката на върха и засмукваш; смучеш и смучеш, докато кожичката се отдръпне назад и в устата ти остане само месото.

Пенисът на Бънди приличаше на една от тези наденици. Къс, дебел, набит и блед с широка и плоска главичка като гъба кладница или като книжна шапка, върху която някой е седнал на купон. И имаше надпис ИЗЯЖ МЕ, татуиран с дебел, черен готически шрифт.

Ако това ви звучи неапетитно, като нещо, което не бихте искали да сложите в устата си, то значи сте абсолютно прави.

Не беше от нещата, които аз бих искала да сложа в устата си. Но не спираше нито едно от тези момичета.

Не ги спираше да смъркат кокаин от него. Може би решаваха, че това е по-приемливият компромис. За да не им се налага да разбират дали вкусът на този член бе толкова неприятен, колкото видът му.

Беше ми жал за тях. Не заради компромиса, който бяха направили със себе си. А защото го правеха срещу толкова нищожна награда.

Бяха статистки във филма с главен герой татуирана наденица. И то не много голяма.

Каква е тази работа с мъжете с малки пишки?

Винаги имат нещо за доказване, винаги искат да те убедят колко важна работа са всъщност. Винаги трябва да ти обяснят колко голям е пенисът им. Как жените винаги им повтарят колко е прекрасен и мощен. И номерът им постоянно минава по една-единствена причина.

Защото „голям“ е относително понятие.

След като най-накрая го видите, след всички тези преувеличения, няма начин да не се разочаровате и се мъчите това да не проличи на лицето ви. Защото всъщност „големият“ се оказва не по-голям от коктейлна наденичка с една от онези тънки извити кожички накрая.

А онези, които не искат да ви кажат колко им е голям, онези, които се мислят за умници, се опитват да ви впечатлят по друг начин.

Вадят купища ужасни полароидни снимки, които сами са си направили, докато са чукали гаджето си, и ви убеждават, че това е някакъв арт проект.

Голям мъж. Малка пишка. Нещо за доказване.

Защото всички те работят с това, което всеки в Холивуд, всеки в порноиндустрията знае от години и години, и години.

Всичко изглежда по-голямо на екрана.

Абсолютно всичко.

Независимо дали е Том Круз.

Или седемсантиметров пенис.

Защото независимо какво сте чули, фактите са такива: камерата винаги лъже.

Или пък въпросният тип може да ви покаже снимките, които е направил на случайно самотно момиче, което е забил с най-добрия си приятел в някой бар, наливал го е с питиета, плащайки с кредитната карта на баща си, докато тя се е натряскала до припадък. После двамата са я завлекли в апартамента си, пльоснали са я на дивана и са я изпукали. Първо редувайки се. После едновременно.

Чукали са я, докато и двамата са свършили. Пак едновременно. Убеждавайки се, че го правят, защото са големи мъжкари, а не защото членовете им се търкат един в друг, докато са ги пъхали в устата на едно и също момиче.

Или пък са я чукали, докато тя се е събудила, осъзнала е какво й се случва и е повърнала.

Което се случи първо.

Бънди има сайт и за това. „Какво искат момичетата“.

И тук няма никаква ирония.

Сайтът бе посветен изцяло на личния архив на Бънди от момичета в различна фаза на интоксикация и разсъбличане, поглъщащи члена му или повръщащи около него.

Не можех да си представя този сайт да има друга публика освен самия Бънди. И жените, имащи лошия късмет да присъстват в тези клипчета и снимки, сигурно поглеждат сайта само за да си напомнят нещо изключително важно.

Никога не приемай безплатни питиета от непознати в баровете.

Барът се бе напълнил с хора. Твърдата армия от фенове на Бънди вече бяха разбрали къде е той от джипиес данните на снимките, които бе пуснал в нета преди трийсет минути. Около него бе започнала да се събира тълпа. Нещата излизаха извън контрол.

Бедното момиче смучеше члена на Бънди с хубавата си малка уста, а групичка сеирджии ги бяха заобиколили. По-вечето бяха тип атлетчета, които изглеждаха ужасно не на място в хипстърски бар. Удряха шотове с „Йегермайстер“ и „Джак Даниеле“ и размахваха юмруци във въздуха, крещейки:

БЪНДИ!

БЪНДИ!

БЪНДИ!

Това обаче пречеше на изпълнението му, така че Бънди направи още няколко снимки на жертвата си, качи заснетото в нета, защото само от това се нуждаеше, и прибра малката си наденичка в панталоните.

Метна апарата на врата си, обърна се към Анна и мен и каза: „Хайде, да вървим“.

И се разделихме.