Само една тайна

9

Единственото хубаво на този петък беше, че тази вечер скоро щеше да остане зад гърба ù, помисли си Изабел, докато излизаше от банята.

Съжали поне сто пъти, откакто се съгласи на тази безумна идея. Трябваше да откаже. Беше изцяло против принципите ù. Но Александър я беше хванал неподготвена и сега тя стоеше с прясно епилирани крака и накъдрена коса.

Какво щяха да кажат в „Медпакс“, ако научеха какво е направила? Да, тя можеше да си втълпява колкото си иска, че няма нищо странно в това да излезе с него, че той просто е важен дарител. Но го чувстваше странно. Умееше да намира креативни решения и на най-неочакваните проблеми. Беше използвала собствените си чорапи като турникет, отрязани дръжки от метли – за шини за счупени кости, подкупи – за да се добере до животоспасяващи лекарства. Но такава среща… дали можеше да я причисли към категорията „креативни решения“? Големият проблем, разбира се, се състоеше в това, че една малка частица от нея всъщност я чакаше с нетърпение – помисли си тя, докато се мажеше с благоуханен крем, който твърде рядко имаше причина да използва.

Спомни си как изглеждаше Александър при първите им случайни срещи. Все едно току-що е бил в някакъв свой личен ад. Вече не беше толкова очевидно, но понякога в невероятно сините му очи се долавяше нещо, което я караше да се запита какво всъщност се крие зад фасадата от шеговитост и лекомислие.

Тя свали щипката, която държеше косата ù, и развя къдрици.

Най-хубаво щеше да бъде, ако можеше да отиде на срещата, да осигури стоте хиляди крони и да си тръгне възможно най-бързо.

А още по-хубаво щеше да е, ако знаеше какво да облече.

Погледна притеснено в гардероба. Извади една рокля, която беше купила от разпродажба заради благотворителна вечеря преди няколко години, но така и не беше обличала. Хората ù казваха, че е хубава. Не всеки ден, разбира се, но се случваше. Понякога мъжете се обръщаха след нея, поне когато си пуснеше косата и не беше в твърде лошо настроение. Не биваше да е толкова неуверена за външния си вид. Но голямото ù предимство винаги е бил мозъкът ù. В училище ролята ù беше на високото чудато момиче, което знае френски и датски и лесно поруменява. Е, никой не я тормозеше истински, но тя беше аутсайдер. Така и не беше схванала неуловимите кодове, които правеха някои момичета популярни, а други… ами нещо друго.

След това до известна степен беше намерила себе си, точно навреме за влизането в университета. Хората разцъфват на различна възраст, а на нея просто ù отиваше повече да е зрял лекар, отколкото източена тийнейджърка. Но беше закъсняла леко. Самочувствието по отношение на външния ù вид така и не се беше развило. А още по-лошо стана, когато се влюби в… Тя бързо прогони този спомен.

Погледна умислено червената рокля. Етикетът се люш­каше дразнещо пред очите ù. Беше я купила, понеже отиваше на фигурата ù. Подчертаваше талията и краката и с правилните аксесоари изглеждаше съвсем прилично, по нейно мнение. Но с нея вървяха високи токчета и тя изгуби кураж и бе предпочела по-дискретно облекло и ниски обувки за онази вечеря. Самото събитие мина великолепно и тя осигури нов дарител.

Сега обаче от нея зависеха сто хиляди крони.

Изабел дълго се колеба и накрая реши.

Александър вече чакаше на бара. Изабел видя как очите му леко се разширяват, когато я забеляза, и правят нещо, което той сигурно си въобразяваше, че тя не забелязва. Плъзнаха се по цялото ù тяло за част от секундата, след което се впиха в нейните очи. Той дойде да я посрещне като джентълмен.

– Здравей! – поздрави я тихо.

Тя не вярваше, че е възможно, но Александър беше още по-хубав от последния път. Носеше тесни сиви панталони и тъмно сако върху впито черно поло. Русите му коси блестяха като злато на фона на тъмните дрехи. Макар далеч да не беше моден експерт, дори тя виждаше, че е облечен извънредно стилно. И скъпо.

Отметна коса, помисли си притеснено дали няма червило по зъбите, стисна здраво дамската чанта в едната си ръка и протегна другата към него.

Александър я погледна. Ъгълчетата на устата му се изкривиха, но след това учтиво ù подаде десница и стисна нейната.

– Била ли си тук преди? – попита той.

– Не. Но съм чела за този ресторант. Било невъзможно да резервираш маса.

– Да. Имах чувството, че трябва някак да си повиша акциите. Досегашните ни срещи бяха леко… хм… напрегнати. – Той я покани с жест и тя седна на бар-стола до него. – Шампанско?

Изабел механично прие, макар да беше решила тази вечер да не пие. Но пък една мъничка чаша какво значение имаше?

Получи висока чаша с почти леденостуден „Болинджър“. Чукнаха се и тя отпи. Боже, колко беше вкусно!

– Тук нямат менюта – обясни Александър, след като се настаниха на масата.

Той ù предложи мястото с най-добра гледка към целия ресторант и тя трябваше да си напомня, че това – задължително – е работна среща, нищо повече.

– Съставили са ни специално меню.

Да му се не види!

– Какво има?

– Ами… аз съм вегетарианка – обясни тя притеснено и този път успя да не прозвучи толкова обвинително. – Но няма нищо. Не съм суперстриктна.

Александър се усмихна и Изабел си помисли, че чисто биологично е невъзможно да не се почувстваш привлечена от този мъж. Сякаш съществуваха само два полюса: привлечена от Александър или мъртва. Нямаше значение колко пъти си напомняше какво всъщност мисли за него. Той беше като някаква природна стихия.

– Не го казвай, харесва ми, че си стриктна – промълви той.

В гласа му имаше нотка, от която тя настръхна. Или пък беше заради шампанското. Сервитьорът извади бутилката от кофичката и напълни чашата ù, която някак вече се беше изпразнила.

– Моля, нека Ана да дойде за момент – помоли той сервитьора. – Готвачката. Познавам я – обясни на Изабел, след като сервитьорът се отдалечи.

Естествено, че я познаваше.

Готвачката се оказа млада жена със сериозно лице. Александър се изправи и се ръкува с нея.

– Дамата ми не яде месо – обясни той.

Ана я погледна.

– Риба?

– По-скоро не – смутено отвърна Изабел.

– Няма проблем. Ще се погрижим.

– Благодаря – отговори Изабел.

– Радвам се да те видя, Александър – каза Ана, кимна отсечено и на двамата и си отиде.

Александър седна със самодоволно изражение.

„Не спира да трупа точки“, призна си Изабел. Беше свикнала да изпада в безкрайни дискусии по този въпрос, най-вече с мъже, които държаха да ù обяснят колко греши, но той просто го прие и се нагоди.

– Затова ли ни дадоха маса? Защото познаваш готвачката? – попита тя.

– Ами всъщност съм съпритежател на ресторанта. Но основен собственик и управител е най-добрият ми приятел Ромео. Помогнах му с първоначалния капитал, когато отваряше първия си ресторант. Вече са многобройни по целия свят, а аз продължих да инвестирам. Така винаги получавам маса, което пък е много удобно. Между другото, Ана е една от най-добрите готвачки в света – обясни той, а през това време им донесоха храната.

Миниатюрно количество.

Изабел го изгледа с подозрение. Това шега ли беше? Беше гладна като вълк. Беше работила здраво цялата седмица, навсякъде се движеше с колелото. И току-що беше изпила две чаши шампанско на празен стомах. Ако се наложеше да се задоволи с толкова ядене, щеше да извърши убийство.

– Ще донесат дванайсет ястия – обясни той весело. – Обещавам ти, Изабел, няма да си тръгнеш гладна оттук.

– Щом казваш – отвърна тя, не съвсем убедена.

Лапна един малък залък. Вкусовете бяха невероятни – солено и кисело, крехко и хрупкаво.

– Защо ли ми се струва, че не ми вярваш? – попита той.

Колкото и да беше повлияна от феромоните и алкохола, мозъкът на Изабел все още работеше на пълни обороти, тъй че, да, той беше напълно прав – тя не му вярваше ни най-малко. Беше любезен и полагаше усилия да ù се хареса, но доверието изискваше нещо повече от това.

Тя остави приборите и вдигна чашата.

– Трябва ли да отговоря?

– И то точно на мен, който съм толкова благонадежден.

– Живееш в Ню Йорк, нали? – смени тя темата точно когато донесоха още храна.

Ястията приличаха на миниатюрни модернистични произведения на изкуството. Тя дори не можеше да определи повечето съставки, само слушаше поетичните описания и после ядеше и пиеше – вече малко по-предпазливо, – и се наслаждаваше.

– Да, от няколко години.

Тя знаеше къде живее, безброй статии в жълтата преса надничаха в скъпия апартамент в Манхатън, където шведът живееше сред принцове и милиардери. Трудно ù беше дори да си представи подобно богатство.

– С какво се занимаваш в Ню Йорк?

Тя го гледаше, докато ù сипваха зелена супа от прозрачна купа.

– С нищо особено.

– Не работиш ли?

Александър я гледа дълго време. Въртеше чашата в ръката си.

– Официалната версия е, че купонясвам денонощно, пия твърде много и спя твърде малко.

Изабел се сети за последните клюки, които беше чела. Не беше могла да се въздържи. Шведка, живееща в Ню Йорк, беше описала в блога си страстната си нощ с него. Текстът беше поместен в няколко шведски клюкарски вестника и Изабел, колкото и да е срамно, си беше купила един брой. Не влезе в блога, но статията не беше особено доброжелателна и тя се почувства омърсена, докато я четеше. Питаше се как ли се чувстваш, след като те изложат на показ по този начин. Но няма как да задаваш такива въпроси на човек, с когото не желаеш да се сближаваш, с когото знаеш, че не бива да стигаш по-далеч от една вечеря.

– А не е ли вярно? – поинтересува се тя.

На лицето му за миг се изписа сериозност и още нещо, но той бързо възвърна обичайната си ослепителна усмивка. Сви рамене.

– Може и да е – рече само и Изабел разбра, че я лъже.

Значи Александър предпочиташе тя – жена, която той съвсем очевидно искаше да впечатли, – да го смята за някакъв повърхностен нехранимайко, пред това да ù каже с какво са изпълнени дните му. Явно не само на нея ù беше трудно да се доверява.

Остави лъжицата и взе да го разучава с възможно най-обективен поглед. Александър, разбира се, имаше и други страни, освен онези, които беше забелязала отначало. Все пак повечето хора са многопластови. Той беше грижовен към нея, беше мил със сервитьорките и до този момент не си бе позволил погледът му да шари към други жени в ресторанта. Това определено му печелеше червена точка в тефтера ù.

– И какво, наистина ли си граф? – полюбопитства тя, докато лапваше една малка пържена кнедла.

Може би Александър нямаше кой знае колко страни. Може би не беше нищо повече от това, което се виждаше на повърхността: мъж, получил всичко наготово, който не мисли за нищо друго, освен за собствените си удоволствия. Тя почти се надяваше да е така. Щеше да е по-лесно да го отхвърли, ако е едноизмерен.

Той направи гримаса:

– Мразя да ме наричат граф. Никога не използвам тази титла.

Тя натопи последната хапка от кнедлата в соса с подправки. Разбира се, и в това се усещаше самомнение. Само човек, роден с подобни привилегии, може да ги отхвърля с лека ръка. Но тя реши да не казва нищо.

– Разкажи ми за работата си в Лекари без граници – подкани я той.

– Какво искаш да знаеш?

Тя остави приборите си в чинията. Беше загубила бройката на ястията, но се надяваше да има и десерт.

– Всичко, което би искала да ми разкажеш.

Той я обработваше, усещаше се, обръщаше ù внимание, за да я поласкае, но това нямаше никакво значение. Изабел беше тук по работа, а може би пък и самата тя лекичко го обработваше.

– Работя в екип със старши лекари с опит в полевата работа. Екипът е за спешни случаи. Пътуваме при извънредни ситуации без предупреждение.

– Къде например?

– Навсякъде, където се наложи. При войни или природни бедствия. Азия. Африка. Преди няколко месеца над Тихия океан се изви ужасяващ ураган. Пътуваме до такива места, след като се случи нещо подобно. Навсякъде, където имат нужда от нас.

Помисли си за Сирия, където беше твърде опасно да работят, за бежанския поток и лагерите. Светът беше несигурно място за твърде много хора.

Той я гледаше с внимание, но тя се поколеба. Винаги ù беше трудно да постига равновесие в такива моменти. Колко да разкаже? Някои хора понасяха тежко тези истории. Същевременно ù се искаше да сподели.

– Работата за Лекари без граници съдържа няколко неща. Отчасти самата работа на терен, разбира се. Често ние пристигаме първи, понякога на места, където няма абсолютно никакви медицински грижи. Виждаш неща, които…

Тя замълча.

– Които?

– Които не би трябвало да съществуват. И не говоря само за нещата, които си причиняваме на война. Болестите. Деца, които умират от изтощение, от глад.

– Звучи ужасяващо.

– Така е. Кара те да се съмняваш в целия свят.

– Миналия път спомена, че издържаш само защото понякога нещата се оправят.

Тя се зарадва, че е запомнил. Някои хора просто потъваха в тези злини, но за нея най-хубавите спомени бяха от най-страшните места на света.

– Точно това е невероятното. Само тогава се чувствам наистина ценна като лекар. Да видя как недохранено дете започва да се смее отново. Да излекувам малария – болест, която всъщност се лекува изключително лесно. Парадоксът е огромен. На колене си, вечно се страхуваш, плачеш почти без спиране, чувстваш се безсилен, а същевременно усещаш, че живееш живота си възможно най-пълноценно.

Очите му излъчваха топлота и тя се взря в тях. Беше прекрасен слушател.

– Звучи много тежко – отбеляза той.

– Тежко е. Към края на всяка мисия си напълно изчерпан. Правиш грешки, прекрачваш граници само защото си уморен. И да кажем, три деца умират, деца, за които ти си носел отговорност, а после влизаш във фейсбук и виждаш как някой се оплаква от времето… и тогава губиш самоконтрол.

Той не каза нищо, само облегна брадичка на дланта си и продължи да я гледа с внимание. Имаше най-красивите ръце, които беше виждала, големи със златисти косъмчета. Тя винаги си беше падала по ръце, още помнеше как заучаваше латинските имена: carpus, metacarpus, digiti manus. Китка, предкитка, пръсти.

– И на терен хората се сближават – продължи и усети, че е снишила глас и сякаш се е попривела към него. – Както никога у дома. Невероятно е.

Тя замълча. Обикновено не споделяше чак толкова.

– Каза, че в Лекари без граници имате и други задължения, освен самата работа – припомни ù той.

– Другото е да разказваш видяното – обясни тя, докато им носеха десертите.

Тя избра една малка чашка и взе лъжицата. Естествено, вкусът беше божествен. Кисели горски плодове, карамелизиран вкус. Някакви солени ядки. Въздъхна с наслада.

– Лекари без граници не вземат страна в конфликтите. Ние не сме въоръжени, стоим далеч от военните. Но разказваме всичко, на което сме станали свидетели. Ние сме гласът на слабите и се опълчваме на насилниците. Затова, след като се прибера от мисия, една от задачите ми е да разказвам какво съм видяла и чула. Някои от лекарите водят блогове, други пишат статии или книги.

– Да, четох някои статии и блогове. Няма как да не се впечатлиш.

Тя пусна десертната лъжица. Не знаеше как да приеме информацията, че Александър си е направил труда да научи за работата ù преди срещата.

– Това, което най-силно те поразява там, е колко всъщност си приличаме всички хора. Бабите и дядовците се грижат за внуците си, родителите се безпокоят за образованието и бъдещето на децата си, хората се влюбват. Всичко е еднакво където и да живееш.

– Никакви разлики ли няма?

– Има, разбира се. Например често жените, които срещам, страшно ме съжаляват.

– Защо?

– Защото нямам съпруг. В началото будеше толкова въпроси и съмнения, че напоследък им казвам – да, веднага щом се прибера у дома, ще се омъжа и ще си родя деца. Иначе не мога да работя, цялото внимание пада върху горката неомъжена бездетна лекарка.

Александър се засмя.

– Честна дума. Даже веднъж цяла група селянки тръгна да ми търси мъж. Едва се измъкнах.

Той пак се засмя и отпи от чашата си.

– Ами фамилията ти? Не е шведска.

– Баща ми беше датчанин.

Строг студен мъж, който в редките случаи, когато се прибереше у дома, я питаше само за оценките ù. С него се разговаряше за политика, бизнес и международни отношения. И не беше позволено мнението ти да се различава от неговото.

– А по майчина линия имам френска жилка – продължи тя. – Но и двете ми баби бяха шведки. Така че съм смесица от френска, датска и шведска кръв.

Той се усмихна:

– Не е лоша смесица.

– Достатъчно приказвах за себе си – опомни се тя. – Сега е твой ред.

– Какво искаш да знаеш?

В интерес на истината най-любопитно ù беше дали Александър е необвързан, но тя се задоволи със:

– Как така дружеството ти е решило да дава пари точно на „Медпакс“?

Той вдигна рамене:

– Нямам представа. Даваме пари за какво ли не. Сигурно е имало някаква данъчна причина.

Ето пак. Повърхностната и себична страна, която тя презираше. Беше почти приятно да си припомня, че Александър не е мъж, когото може да уважава.

– Мислех, че не одобряваш благотворителната работа.

– Няма такова нещо. Откъде накъде?

– Каза, че е безсмислено.

– Не съм против хората, които се опитват да направят света по-добър, просто се питам дали е възможно. Хората по природа са егоистични и водени от собствените си интереси.

– За себе си ли говориш? – не се сдържа тя.

– Трудих се здраво, за да придобия тези пороци. И си ги харесвам. Смятам, че с повечето хора е така.

– И все пак смяташ тази вечер да дадеш сто хиляди крони на „Медпакс“?

– Исках да прекарам една вечер с красива жена. Сделката си е чисто егоистична.

Тя си спомни всички неземно красиви жени, с които го бяха свързвали. Неизброими, първо тази дума ù хрумваше. Даже май имаше и песен за него, написана от някаква поп­звезда.

– В такъв случай мисля, че за сто хиляди крони можеше да получиш нещо повече – рече тя иронично.

Той се изсмя:

– Ох, Изабел, сега вече се шегуваш. Позволи ми да ти направя комплимент, подозрителна докторке. Първия път, когато те видях, те сметнах за хубава. Тази вечер изглеждаш невероятно. Косата, роклята… ти несъмнено си най-красивата жена тук. Освен това, като слушам за теб и посветеността ти на каузата… Повярвай ми, тази среща си струваше всяка крона.

Тя поклати глава. Наистина го биваше в тези работи.

Когато Изабел беше на двайсет години и започна да учи медицина, с нея стана нещо. В университета беше някак пї на място, отколкото в гимназията, и се чувстваше по-щастлива, по-хубава и по-самоуверена от когато и да било. Няколко прекрасни месеца сякаш се носеше в облаците. Уроците, новооткритата свобода, новите приятели. Всичко беше по-лесно.

И след това се влюби. Бурно и неудържимо, в по-възрастен мъж. Той беше всичко, за което си беше фантазирала, а тя беше толкова неопитна. Срамежлива и несвикнала мъжете да я забелязват, болезнено доверчива. Затова му беше позволила да приближи твърде много и всичко завърши с пълна катастрофа.

До ден днешен Изабел изпитваше дълбока благодарност, че след това все пак успя да завърши образованието си. Научи много от това преживяване. Сега обаче беше на трийсет и една, а не наивна студентка, готова да даде сърцето си. Можеше да различи привличането от чувствата, а животът я беше научил от какво се нуждае и какво цени. Доброта, преданост и благонадеждност – това бяха първите три точки в списъка ù. Тя погледна Александър изпитателно, предположи, че неговият списък изглежда доста различно.

Той се надвеси през масата.

– Не на такава реакция се надявах. Нещо глупаво ли казах?

Тя поклати глава:

– Извинявай, отнесох се. Благодаря за комплимента.

– Къде се отнесе?

Тя сведе очи към черното кафе в чашата си.

– Няма значение.

Наистина нямаше.

Когато излязоха на „Вестманагатан“, вече наближаваше полунощ.

– Можеш ли да ходиш? – погледна той обувките ù.

– Да, а и с удоволствие ще повървя.

– Преведох парите – съобщи той и показа телефона си, докато пресичаха „Уденплан“.

– Благодаря.

Тя оцени високо това, че той го направи незабавно, че не я остави да се пита и тревожи. Би трябвало да изпитва облекчение, помисли си, докато вървяха надолу по „Свеавеген“. Трябваше да се радва, че се е свършило, че е успяла. Трябваше просто да не обръща внимание на факта, че той явно е приключил с флиртуването за тази вечер. Тя стъпи леко накриво, залитна на някаква неравност в асфалта и ръката на Александър светкавично се протегна и я улови.

– Внимателно – каза и я пусна също толкова бързо.

Изабел не можеше да го предотврати – настроението ù спадаше все повече. Нелепо. Но може би все пак се беше надявала Александър да предложи по едно питие. Може би дори сама би го направила, ако не беше решила да се държи твърде дистанцирано и сега нямаше как. Огледа се. Не че точно тук имаше кой знае колко заведения. Тя потрепери. Когато излизаше, беше топло и слънчево, истинска пролетна вечер. Усети колко тънки всъщност са дрехите ù. Щеше да се принуди да вземе такси. Свиха по „Свеавеген“ в мълчание. Трябваше да се прибере веднага, реши го твърдо. Да пие чай и после да продължи истинския си живот. Какво беше очаквала? Не беше негов тип, а и не му беше дала ни най-малък повод да смята, че проявява интерес към него. Не, не проявяваше интерес.

– Мисля, че… – започна тя.

– Била ли си тук? – попита той едновременно с нея.

Изабел вдигна очи към фасадата, на която светеше неонова табела. „Ла Хабана“, прочете тя и в същия момент се отвори врата и на улицата отекна музика. Жена в тясна рокля и с развети коси и мъж с разкопчана риза излязоха засмени. Мъжът придърпа жената към себе си и я целуна.

Изабел извърна поглед.

– Какво е това място?

Досега не беше забелязвала това заведение, неоновите табели бяха с букви в стила на петдесетте години.

– Кубински нощен клуб. Ходила ли си в Куба?

– Не. Но ти, разбира се, си ходил?

Направо го виждаше: Александър със златната си красота, под палми, с пура в уста, запотен, загорял на слънцето.

Той я погледна с развеселено изражение.

– Там имат денга – заяви тя.

Той се ухили.

– Възможно е. Но имат и най-хубавите напитки и най-добрата музика в света.

Силната музика отново се чу, когато вратата се отвори.

– Салса – констатира Александър с изражение на познавач и хвана вратата, преди да се е затворила.

Задържа я. Страстните ритми звучаха привлекателно.

– Ще влезем ли? – попита той и в погледа му определено се долавяше нещо опасно.

Сякаш я изпитваше дали ще се осмели да влезе, да пробва нещо нетипично. Тя се колебаеше. Беше нелепо. Целият ù живот се състоеше в това да прави нетипични и опасни неща. И все пак. Да отиде в нощен клуб с Александър де ла Грип? Беше на път да откаже напълно автоматично. Не помнеше откога не е танцувала. И то салса. Не трябва ли да знаеш стъпките? Да имаш поне някакво чувство за ритъм?

В този момент обаче Александър вдигна вежди, сякаш я подканяше да не бъде толкова скована. И точно тук и сега, на улицата пред леко старомодния нощен клуб, Изабел почувства, че иска повече от всичко друго на света да престане да бъде разумна, да направи нещо лудо и импулсивно. Да го изненада.

„Един път – помисли си тя. – Никой няма да разбере.“

Тя вдигна брадичка, срещна погледа му.

– Точно това смятах да предложа – заяви.

И мина покрай него все едно цял живот е ходила по задушни нощни клубове с мъже с опасни погледи.

Александър протегна ръка точно когато тя минаваше. Сключи я около лакътя ù и Изабел примигна. Когато рамото ù се потърка в гърдите му, усети аромата на афтършейва му. Александър се наведе към нея и устата му докосна косата и ухото ù.

– Браво, Изабел! – прошепна той, пусна вратата и я по­следва вътре.