Само една тайна

45

Джина седеше пред кухненската маса у дома и учеше. Както всяка събота, баща ù играеше шах в хола с приятел. Амир се беше затворил в стаята си. Джина чуваше някаква компютърна игра. Тя самата никога не бе имала търпение за такива игри, намираше ги за загуба на време, но Амир ги харесваше, играеше с часове. Пропъди безпокойството за брат си, за това, че все седеше на едно място, че не помръдваше от компютъра, че нямаше приятели. Тази седмица тя щеше да се яви на последния изпит за семестъра, сериозен изпит, но беше научила всичко и сега само преговаряше.

Беше истински шведски летен ден, толкова различен от спомените на Джина от детството с обгорялата земя и влажната горещина. Пристигна в Швеция на единайсет години, но си спомняше детството съвсем смътно и непълно. Винаги се беше питала дали нещо не ù e наред, щом помни толкова малко, но после учиха за това на един семинар по психиатрия. Как деца, преживели ужасни неща, после потискат спомените. Дали нейното детство е било ужасно? Тя си спомняше миризми и усещания. Понякога се сещаше и за звука от животинските крясъци и женските гласове, но нищо повече. Заслуша се през отворения прозорец. Тенста беше като ООН в миниатюра. Като се съсредоточеше, Джина успяваше да различи дори диалекта на жените, които се смееха долу на двора. Не помнеше смях в детството си. Никога ли не се бяха смели, или просто тя беше забравила?

Погледна записките си. Вече ги знаеше кажи-речи наизуст, но реши да ги мине още един път. Винаги отговаряше правилно на изпитните въпроси и смяташе всичко под сто процента за провал. Състудентите ù щяха да излизат през уикенда, цяла седмица го обсъждаха. Някой я беше поканил, винаги бяха мили и ù предлагаха да иде с тях. Тя обаче обикновено отказваше. Не можеше да си го позволи. Нито като време, нито финансово. Беше направила избор и харченето на пари за неща, които не са жизненонеобходими, ù беше непознато. А пък и можеше да използва времето за учене. Само така щеше да постигне бъдещето, което си беше набелязала, а и не го намираше за саможертва, ни най-малко.

Понякога обаче, днес например, една малка частица от нея копнееше да се поотпусне малко.

– Добре ли върви?

Баща ù подаде глава през открехнатата врата.

Джина кимна и посегна към тетрадката, та баща ù да не види, че се е заблеяла. Беше преповторила наум разговора с Питър десетки пъти. Той изглеждаше толкова измъчен и тя наистина беше останала поразена от разказа му. Беше си взела отпуск от работата, за да може да учи за изпитите, затова не се бяха виждали от няколко дни. Питаше се как ли се чувства той.

Баща ù извади кана с някаква напитка от хладилника.

– Трябва да излезеш, поне за малко – рече той, целуна я по главата и се върна към шахматната дъска.

„Той има право“, помисли си тя и присви очи срещу слънцето. Ако не друго, то поне за да си набави витамин „D“. Пропъди мислите. Обикновено не ù беше толкова трудно да се съсредоточи, никога не се разсейваше, докато учи. Когато другите се оплакваха, че прекарват твърде много време в интернет, пред телевизора или с телефона, тя не ги разбираше. В нейния свят нямаше място за мързел и немара. Човек решаваше и нямаше какво повече да се обсъжда. Прелисти записките, които преговаряше, впи очи в тях. Десет секунди след това мислите ù пак бяха поели в друга посока.

Изправи се, закрачи нервно, отиде до прозореца.

– Джина?

Пак беше баща ù. Тя се обърна.

– Да?

– На телефона. – Той ù подаде нейния мобилен.

Тя го взе със сбърчено чело.

– Кой се обажда? – попита учудено.

Той не звънеше почти никога и в никакъв случай през уикендите. Баща ù обаче просто ù подаде телефона, имаше вид, че иска да каже нещо, но после поклати глава и излезе от стаята.

– Ало? – обади се Джина колебливо.

Странно колко много мисли успяха да минат през главата ù за тези кратки секунди. Дали беше някой, който им мисли злото? Рядко ги тормозеха, те не привличаха вниманието към себе си, баща ù беше уважаван в квартала. Но все пак… Мразеше изненадите, тъй като те рядко бяха хубави. Макар че може би пък някой се нуждаеше от чистачка или сервитьорка в последната минута? Повечето студентски приеми бяха свършили, но кой знае.

– Здравей, Джина! Питър е.

– Питър? – Тя позна гласа му веднага, въпреки че никога не бяха говорили по телефона. – Станало ли е нещо?

Колкото и да е странно, първата ù мисъл беше, че всъщност е делничен ден и тя е забравила да отиде на работа. Но ако е така, защо пък точно Питър ще се обажда? Тя дори не знаеше, че той ù има номера. Ползваше предплатена карта, не беше регистрирана никъде.

– Да е станало ли? – учуди се той. – Какво например?

– В офиса, имам предвид. – Идиотски въпрос, сама го усети. – Не знам какви ги говоря. Просто се изненадах.

– Това не е ли твоят номер? – попита той притеснено. – Баща ти вдигна…

Джина се усмихна.

– Телефонът е мой, но татко е бил най-близо, затова е вдигнал.

Тя все още не разбираше защо се обажда. Двамата никога не говореха по телефона. Да не би да се нуждаеше от чистачка? Мълчаха толкова дълго, че тя се уплаши да не би да е затворил. Може би беше звъннал по грешка. Макар че нямаше представа как е възможно.

– Откъде имаш номера ми? – попита тя.

– От Наталия.

Разбира се.

Ново дълго мълчание.

– Къде си? – попита Джина в момента, в който Питър заяви:

– Днес времето е много хубаво.

– Да – съгласи се тя едновременно с неговия отговор:

– В колата.

Пак мъчителна тишина. Сега обаче се чу тихото мъркане на мерцедеса.

– Сигурен ли си, че нищо не се е случило? – настоя тя.

– Джина, наистина ще разбера, ако не можеш. Или не искаш. А и баща ти прозвуча сърдито. И сигурно искаш да бъдеш със семейството си. И вероятно нямаш време. И може би ме мразиш, след като чу онази история. Сещаш се.

– Не те мразя.

Тя почака. Сърцето ù затуптя малко по-бързо.

– Искаш ли да се поразходиш с мен? – попита той накрая.

Макар да беше започнала да се надява точно на този въпрос, той ù се видя толкова разтърсващ, че загуби ума и дума.

Пътуванията с колата можеше да обясни с факта, че Питър просто е мил.

Но не и това. Беше нова крачка. В нова посока. Ако се съгласеше, щеше да поеме риск. А тя ненавиждаше рисковете точно толкова, колкото ненавиждаше и разочарованията.

После обаче пак погледна през прозореца. Видя лятото навън. Беше съсредоточена, знаеше какво иска от живота, беше подредена и умна. Но беше също и млада. И харесваше Питър. А и двамата трябваше да поговорят.

За онова, което той ù каза. И за други неща.

– Да – каза тя просто и усети, че от този момент нещата се променят.

Но за пръв път, откакто бе избягала като ужасено дете с баща си и брат си и си бе обещала не само да оцелее, но и никога повече да не бъде зависима от никого, бил той трафикант на хора или шведските миграционни служби, да, за пръв път щеше да направи нещо импулсивно и единствено за себе си. Щеше да направи онова, за което всички говореха, но което тя самата никога не беше пробвала. Щеше да живее в настоящето.

– Да, с удоволствие ще се разходя с теб. Ще дойдеш ли да ме вземеш?

Докато чакаше отговора на Джина, Питър така стискаше телефона, че се наложи да избърше потта от дисплея, преди да затвори. След това го захвърли на седалката до себе си. Въздъхна облекчено. Най-сетне се беше осмелил да ù се обади и тя се беше съгласила. Реши да зареже климатика, свали прозореца и остави летния въздух да милва лицето му, което цъфна в усмивка. Джина се беше съгласила и не го мразеше, и искаше да го види. Точно сега имаше чувството, че сам може да премести цяла планина.

Когато спря пред входа ù и слезе от колата, я видя как приближава. Зърна я през мръсното стъкло на входната врата и за миг го обхвана паника. Как щяха да се поздравят? Искаше му се да е смел, но не се престрашаваше да прегърне това идеално човешко същество.

Джина излезе и му се усмихна. Питър пъхна ръце в джобовете.

– Какво ще кажеш за Юргорден?

Тя кимна.

Паркираха пред „Юргодсбрун“ и бавно поеха пеш по моста. Наоколо беше пълно с народ и беше неизбежно Питър да се натъкне на познати. Висшите класи ходеха на разходка точно на Юргорден. Той поздрави една позната двойка. Спряха се да побъбрят, ръкуваха се с Джина, погледнаха я с любопитство, продължиха по пътя си, като си шепнеха оживено. Случката се повтори. И още веднъж. Всеки път Джина ставаше все по-мълчалива.

– Нещо не е наред ли? – попита той накрая.

Тя поклати глава, но между очите ù се беше появила бръчка на притеснение.

– Джина?

Тя скръсти ръце и отмести поглед към върховете на дърветата.

– Живея в Стокхолм от над десет години. За пръв път идвам на Юргорден. Красиво е, много красиво.

– Но?

– Чувствам се не на място. И приятелите ти. Да, мили са, но не забелязваш ли как ме гледат? Знаеш ли, сервирала съм на партита, по които са ходили. И сега не ме разпознават. Мисля да се прибирам вкъщи.

Изпълни го отчаяние. И срам, като видя нейната несигурност. Той я беше подложил на това. Искаше единствено да ù предложи един хубав, приятен ден, но се беше провалил. Тя беше права, а той беше идиот.

– Прости ми – промърмори. – Не се сетих, че може да се получи така. Прости ми, Джина.

Питър прокара пръсти през косата си, усети как сълзите изгарят гърлото му. Каквото и да направеше, все излизаше погрешно. Трябваше да се досети. Трябваше да я закриля, да се постави на нейно място.

– Вината не е твоя – увери го тя.

– Моля те, Джина, не си отивай.

На практика той я умоляваше. Тя прехапа устни.

– Може да отидем някъде другаде? – предложи тя колебливо.

Той изпита такова облекчение, че гласът му потрепери:

– Къде ти се ходи?

– Ако изберем от моите места, ти пък ще се почувстваш като аутсайдер. Какво ще кажеш за Сьодер?

– Никога не съм бил в Сьодер.

Погледът му изведнъж се развесели.

– В такъв случай предлагам разходка в Танто.

Питър откри пътя до Сьодермалм, като следваше табелите и ползваше джипиес. Паркира на улица, за която даже не беше чувал, и си помисли, че той, в ръчно шитото си сако и скъпи дрехи, вероятно ще се чувства не по-малко идиотски тук, в Сьодермалм с миниатюрните му кафененца и тълпи от хипстъри, отколкото в предградието на Джина. Но слънцето грееше, никой от сьодермалмците не го зяпаше и Джина вече нямаше вид, че се чувства неловко, затова той усети как настроението му се покачва. След като слязоха до блещукащата вода и тънката ù ръка докосна неговата, той си свали сакото, нави ръкавите на ризата и реши да се наслади на тази събота, която се очертаваше най-хубавата в живота му.

– Чакаш ли стажа с нетърпение? – попита той.

В колата бяха обсъждали следващия семестър, през който Джина за пръв път щеше да практикува в болница.

– Казват, че тогава започваш да се чувстваш като лекар, така че наистина чакам с нетърпение. Но чух, че е страшно трудно.

Той се усмихна – знаеше, че тя обича предизвикателствата.

– А ще правиш ли нещо приятно през лятото? – поинтересува се той.

Лятото беше дошло толкова бързо, той не беше планирал никаква почивка и го болеше при мисълта, че двамата може би няма да се видят цяло лято. И че наесен Джина ще бъде заета с новия си вълнуващ живот.

Тя поклати глава.

– Ще си стоя вкъщи. Трябва да поработя и да спестявам, колкото мога. Нали знаеш…

Той знаеше. И макар да беше дълбоко егоистично от негова страна, се зарадва, че тя няма да изчезне напълно от живота му, поне не още.

Купиха си сладолед. Джина избираше дълго и старателно между различните видове, той взе един от другите, по които я видя, че въздиша, и каза прямо:

– Ако не ми позволиш да платя, няма да мога да се погледна в огледалото.

Тя кимна в знак, че този път ще приеме, и след това двамата седнаха на брега. Ядяха сладоледите в мълчание. Питър никога не говореше с пълна уста, а Джина седеше с изправен гръб и поглед, вперен във водата, и той беше доволен, повече от доволен, просто да гледа красивия ù профил.

– Твоят хубав ли беше? – попита тя.

Той ù даде остатъка от зеления сладолед, който беше взел само заради нея. Тя ядеше бавно и с наслада и той се запита колко често си купува сладолед или нещо друго само за себе си.

– Как е брат ти? – попита. – Ще прави ли нещо през лятото?

– Не.

– Мислиш ли, че водата е студена? – смени бързо темата той.

Знаеше, че има хора, за които лятото не означава ваканция и почивка, но досега не беше общувал с някой, който не може да си позволи планове за лятото. Не беше нещо, с което се гордееше.

Малки деца се плискаха в плиткото малко по-нататък, едно куче плуваше с топка в устата, но водата едва ли беше много топла.

– Не знам – отговори тя и си избърса устата със салфетка. – Никога не плувам.

– Дори в училище? – попита той смаяно. – През лятната ваканция?

Той беше прекарвал летата си на яхти из Стокхолмския архипелаг или в Средиземно море. Два пъти беше пътувал до Карибите с приятели, беше прекарвал дълги почивки във вили на архипелага със семейни приятели, негови и на Луиз. Но все пак нали беше безплатно да плуваш в Швеция? Май. Боже, нямаше ни най-малка представа!

– Ходих на уроци по плуване – каза тя спокойно. – Когато пристигнахме тук, не можех да плувам. Татко много държеше да се науча, беше чел, че в Швеция се случва деца да се удавят. Но никога не съм се къпала на открито. В морето и езерата.

Тя сбърчи малкото си носле и попита скептично:

– Изглежда страшно студено. Какви ги вършиш?

– Ще си натопя краката – заяви Питър решително, докато си събуваше обувките и чорапите и ги оставяше до себе си на затоплените от слънцето камъни.

Той си нави крачолите и извървя няколкото крачки до водата. Натопи единия крак. Леденостудена вода. В никакъв случай повече от дванайсет-тринайсет градуса.

– Вие, шведите, с вашата обсебеност от водата… – изсмя се Джина.

– Не искаш ли да пробваш? След известно време става приятно.

– Всички така казват. По мое мнение грешат.

– Ела де! Или си пъзла? – подкачи я той, сигурен, че Джина никога не би позволила някой да мисли, че има нещо, което не смее да извърши.

След известно колебание тя си свали обувките и разкри изящни ходила и лакирани нокти. Винаги беше толкова скромно и прилично облечена, едноцветна пола и блуза или, както този ден, светла рокля и тънки платнени обувки, че лъскавите светлолилави нокти изглеждаха като върха на непристойността. Питър не искаше да я зяпа, но краката ù бяха страшно хубави. Фини и елегантни с малко по-светли пети и най-тънките глезени, които беше виждал.

Сведе очи. Скалата, на която стояха, не беше стръмна, но той все пак ù подаде ръка, когато тя внимателно запристъпва надолу. Полата ù се вдигна от вятъра, тя бързо я оправи и после хвана ръката му. Държеше я здраво, докато тя потапяше единия си крак, и усети вълна от радост да го залива от точката, където ръцете им се срещнаха.

Хватката ù се засили.

– Ох, леденостудено е! – изчурулика тя.

– Ела – посочи той едно заливче с плаж малко по-нататък. – Да отидем там.

Накрая и двамата стояха в бистра вода до глезените. Дребни рибки се шмугваха около краката им и той видя щастливата ù усмивка.

– Свикнах – каза тя след малко. – Или може би загубих усещане в краката.

– Някой ден ще те заведа да се изкъпем в морето – каза той и се надяваше, че така ще стане.

Може би трябваше да покани цялото ù семейство. Можеше да наеме лодка. Да му се не види, можеше да купи лодка и да ги разходи из архипелага.

– Май бих предпочела да се въздържа от подобно преживяване – промърмори тя. – Може ли вече да излезем?

Питър постла сакото си на доста отъпканата трева, примамила весели компании, излезли на пикник. Тя седна близо до него върху сакото и двамата изпънаха крака, за да изсъхнат на слънце. Искаше му се да се престраши пак да я хване за ръка, но нямаше конкретна причина, затова се сдържа.

Тя размърда пръстите на краката си.

– След това е най-приятно – установи тя.

– Вярно е.

Седяха мълчаливо, чакаха слънцето да ги изсуши и затопли.

– Онова, което ми разказа. За Каролина – заговори тя тихо, докато късаше тревичка от земята.

Боже, започва се!

– Да?

– Затова ли постоянно се самонаказваш?

– Аз… – започна той, но спря, понеже нямаше ни най-малка представа какво да каже.

Така ли беше? Самонаказваше ли се? И ако да, да не би да не беше заслужено?

– Съсипах живота ù – промълви той.

Джина го погледна.

– Дали наистина? Целият ù живот ли? Аз съм виждала Каролина. Опознах и теб. От вас двамата не Каролина е тази, която се държи като жив труп.

– Сякаш нямам право да продължа напред.

– Хм. Само защото сякаш е така, не означава, че в действителност е така.

– На колко си години, казваш?

Тя се усмихна.

– Мисля, че трябва да се прибирам, обещах да сготвя вечеря.

Изправиха се, събраха си нещата и тръгнаха обратно към колата.

Вървяха по тесния чакълен път покрай водата и си бъбреха.

– Чакай – каза Джина изведнъж.

Тя спря до едно дърво, облегна се на ствола, вдигна единия си крак, за да извади камъче от подметката си. Без да се замисли, без да го е планирал, Питър протегна ръка към нея. Той нежно погали бузата ù с кокалчетата си. Леко като морски бриз, готов Джина да му се нахвърли, задето си позволява подобни волности, на които няма никакво право. Но тя не го стори. Пусна крака си, изправи се и го погледна. Питър направи крачка към нея, към това благоуханно гордо същество с изправен гръб, което дотолкова заемаше мислите му, че рядко се случваше да не мисли за него, облегна ръка на ствола над главата ù. Тя се озова между него и дървото и гърдите ù почти докосваха неговите, когато той облегна длан на грубия ствол. Питър почака, даде ù достатъчно време да се изплъзне, ако пожелае. Но Джина не помръдваше. Той се наведе към нея бавно и устните му докоснаха нейните, леко, въпросително. Тя затвори очи и остана съвсем неподвижна, облегнала гръб на дървото и вдигнала брадичка. И Питър се престраши. Целуна я отново, този път малко по-дълго. И после пак. Сега целувката продължи дълго.

Целувам Джина.

Той разтвори устни, плъзна върха на езика си по устата ù, предпазливо, въпросително. Тя все още стоеше неподвижно с отпуснати ръце. Той леко задълбочи целувката. От нея се отрони въздишка и той премести ръката си от ствола на дървото върху рамото ù, придърпа я внимателно към себе си, почувства гърдите ù върху своите, устата ù, притисната към неговата. Не можа да се сдържи, издиша, прозвуча като стон, и после тя най-сетне отвърна на целувката му, мек, предпазлив език докосна неговия. Беше нежна целувка, най-деликатната, най-интимната целувка в целия му живот. Сякаш целувката с Джина му позволяваше да започне на чисто.

Когато се отделиха, той я пусна незабавно. Сърцето му биеше бясно сякаш бе тичал нагоре по стръмен склон.

– Извинявай – прошепна.

Тя докосваше с дългите си тънки пръсти устата си, сякаш в опит да разбере какво се е случило току-що.

– Защо ми се извиняваш?

– Не биваше… Знаеш ли на колко години съм? И баща ти…

Все казваше погрешните неща, сам го чуваше. Но от развода насам не беше лягал с жена, а и преди това не му се случваше кой знае колко често. Луиз никога не поемаше инициативата, а той не беше мъж, който се осмелява да има мнение дали ще правят секс, или не. Понасяше липсата на физическа близост като наказание, което е заслужил стократно. И сега не знаеше какво да прави, какво да каже.

– Знам на колко години си – отвърна тя. – Тъй като го изтъкваш всеки път, когато се виждаме. Но аз не съм дете. Целувката беше прекрасна.

Той не смееше да каже нищо повече, страхуваше се с някоя фраза да не изтрие тази усмивка, този поглед. Стисна сакото си в едната ръка, подаде ù другата и когато тя я пое, двамата тръгнаха ръка за ръка покрай блещукащата вода и Питър почувства нещо, което не беше изпитвал от над двайсет години.

Почувства, че дори той има право на малко щастие.