Само една тайна

60

Вечерта Том и Александър излязоха за малко от хотела и отидоха да ядат в града. Александър искаше да отседне в същия хотел като Изабел, там, където са я видели за последно, но Том изсъска кратки фрази за безопасност и рискове и избра друг, а Александър реши, че не си заслужава да води битки и за това.

Луц беше оставил цялата си документация на Том и беше заминал. За Ирак или Сирия, или някое друго приятно местенце, поне така можеше да се предположи.

Седнаха и отвориха менютата. Навсякъде гъмжеше от деца, мършави деца, които се въртяха около масите и зяпаха клиентите – местни богаташи и чужденци – със зорки погледи. Отиваха при клиентите, просеха или предлагаха стоки, щом персоналът и охранителите им обърнеха гръб.

Плодове, излъскване на обувките. Масаж.

Едно малко мръсно момченце приближи до тяхната маса и веднага беше прогонено. То погледна Александър умолително, но избяга под шамарите на сервитьора.

Поръчаха храна. Александър прие каквото му посочи Том, без да протестира.

– Точно сега няма да ти дойде добре да се натровиш – обясни Том мрачно и настоя за неотворени бутилки с вода. – И избягвай леда.

Александър тропаше нетърпеливо с пръсти по покривката. Не искаше да седи в ресторант и да си бъбри за местната кухня. Искаше да върши нещо. Мърлявото момченце пак дойде при тях. Беше дръгливо и дрехите му бяха на парцали. Погледът му се спря върху Александър.

– Господине? – прошепна то на френски.

Том поклати предупредително глава, докато си отчупваше парчета хляб, пъхаше ги в уста и дъвчеше.

– Не му давай нищо, после няма да се отървем от тях.

Александър демонстративно извади една монета и я подаде на момчето. Том изви очи към небето и се протегна към бирената си бутилка.

– Твоя работа.

Момчето взе монетата, но остана до масата. Размърда устни. Дръпна Александър за ръката.

– Докторе – прошепна то.

Александър се вторачи в момчето.

– Какво?

– Господине – повтори то и се заозърта с уплашен вид. Сервитьорът приближаваше с тежка стъпка. – Вие търсите доктор Изабел. Аз я видях.

Том надигаше бутилката и гледаше детето кръвнишки. Сервитьорът беше почти при тях.

Момчето остана до масата с непокорно изражение. От време на време очите му се плъзгаха по храната в чиниите им. Кога последно беше яло?

– Как се казваш? – попита Александър, като подаваше на детето парче от чесновия хляб, който им бяха донесли към яхнията.

Отпрати сервитьора решително.

Момчето взе хляба и го скри в джоба си.

– Мариус – отвърна то почти беззвучно.

Александър подскочи.

– Знам кой си! Познаваш я, нали?

Момчето кимна:

– Да, от болницата.

– Знам кое е това момче – обясни Александър на Том. – Изабел ми е разказвала за него.

Том се обърна към Мариус с крайно скептичен вид:

– Какво си видял? – попита на френски и изгледа детето от глава до пети.

– Видях как отведоха доктор Изабел. Там пътят е тесен. В кола. Бях там, вървях към болницата. Тя крещеше.

Том бързо погледна Александър и той се застави, с цялата сила на волята си, да стои мирно и да мълчи. Нищо добро нямаше да излезе, ако покажеше гнева си, безсилието си. Том пак погледна Мариус, все още с колебание. Този мъж сигурно и при раждането си е изпитал подозрение.

– Знаеш ли кои са? Към кой клан принадлежат?

– Да, господине. – Мариус посочи бузата си. – Имаха рисунка на лицето.

– Татуировка?

– Да, господине.

– Окей – каза решително Том. – Ще го вземем с нас в хотела и ще видим дали може да ни посочи мястото на картата.

– Така. Имаме свидетел, който потвърждава, че е отвлечена – каза Том, след като Мариус им показа откъде бяха отвели Изабел.

Разговаряха тихо. Мариус спеше на дивана в заключената стая на Александър, тъй като Том не искаше да пускат момчето да си върви.

– Стига да може да се вярва на хлапето. Не бива да изключваме, че някой го е изпратил, за да ни даде грешна информация.

– Наистина ли е вероятно?

– Не. Но няма да поемаме никакви рискове.

– А какво ще правим с него?

Том поклати глава:

– Още не мога да го пусна да си върви.

– Тоест ще го отвлечем?

– Наричай го както искаш – отвърна той, без да вдига поглед от картата на Чад. – Така. Вероятно знаем къде я държат и кои са. Но не знаем защо – дали пари, или политика. Или и двете. Това, което трябва да направим сега, е да се приберем у дома, да информираме полицията, че шведски гражданин е в плен, и да оставим Външно министерство да поеме оттам. Но подозирам, че не това искаш.

Александър мълчеше. Нямаше да си тръгне от Чад без Изабел. Това беше.

– Ако ще я освобождаваме, ще струва скъпо – продължи Том. – Хора и пари. И още нищо не е сигурно. Имаме само думата на просячето.

– Изглежда честен.

– Да.

– Говорù конкретно. Какво ти трябва?

– Трябва да поставя под наблюдение онова село в пустинята, което посочи хлапето. Да се убедя, че тя наистина е там. Да сформирам екип. Един разузнавач, един снайперист, шестима, които да я измъкнат, общо осем души. Оръжия. Две-три коли. – Том сбърчи чело, съсредоточен. – Плюс хеликоптер, може би. За мен.

– Може ли да се уреди оттук?

– Всичко може да се уреди. Всичко се върти около едно.

– Пари?

Том кимна.

Александър се усмихна безрадостно:

– Имам пари. Действай.

Том погледна часовника на китката си.

– Започвам веднага. Дръж хлапето под око.

Том изчезна, а Александър остана на стола, докато нощ­та се спускаше над Нджамена и нелепо скъпия хотел.

– Обадих се тук-там – каза Том, когато се срещнаха на обяд на другия ден.

Молитвата от минарето ехтеше между къщите, Александър беше спал неспокойно, а Мариус не отвори очи в продължение на дванайсет часа на дивана, изяде цялата храна, която му дадоха, и след това, без да протестира, седна с дистанционното пред включения телевизор.

– Идват насам от различни части на Африка. Носят оръжия, превозни средства и всякакво друго оборудване, което може да ни потрябва.

– Наемници?

Том вдигна рамене:

– Не са симпатяги, но ще свършат каквото трябва, стига да им се плати. Сега с теб отиваме да купим сакове. Утре ще ходим в банката да теглим долари и евро.

– А сега какво? – попита Александър, след като излязоха от банката на другия ден.

– Забързваме крачка – отвърна Том.

Всеки носеше по един черен кожен сак, пълен с пари в брой. Двама от наемниците на Том, които пристигнаха сутринта, мълчаливи и сдържани, ги придружаваха. „Да носиш толкова много пари в тази страна означава почти сигурна смърт, затова ни трябват бодигардове“, беше обяснил Том лаконично.

Бързо отидоха в хотела и оставиха саковете на масата в стаята на Том.

– А сега какво правим? – попита Александър нетърпеливо, докато Том спускаше завесите и залостваше вратите.

Всичко вървеше толкова ужасно бавно.

Изабел я нямаше вече шест денонощия, а от похитителите ù не се чуваше и дума. Дали изобщо беше жива? Възможно ли е да е умряла, без той да го почувства? Отказваше да го повярва, повтаряше си думите на Том: „Каквото и да става, за тях тя означава пари“.

Том решително поклати глава, докато опразваше джобовете си на масата. Разпръсна монети, електроника и банкноти и започна да ги подрежда.

– От тук нататък няма никакво ние. Не мога да влача цивилен с мен.

Аха, така значи!

– Окей – каза Александър, скръсти ръце и облегна рамо на стената, докато Том преглеждаше оборудването си, сгъваше карти и подреждаше всичко в една чанта.

– Трябва да намеря FOB. Някъде, където можем да се срещаме. Да простреляме оръжията, да тренираме, да планираме.

Александър кимна. Forward Operating Base, звучеше логично.

– Отлично. Някъде в пустинята може би? – каза отзивчиво.

Том сви очи срещу него с подозрение.

– Трябва да се кача на хеликоптера. Ще обсъждаме тактиката. Много ще е тежко.

– Окей, звучи добре.

Том затвори рязко ципа на чантата.

– Ще останем два, може би три дни в пустинята. Във възможно най-лоши условия. Ще спим под колите. Ще ядем пясък и ще пием замърсена вода. Ще чакаме.

– Разбирам.

Том въздъхна тежко. Смачка някакво насекомо на врата си.

– Смяташ да дойдеш, нали?

– Да.

– Ти си абсолютна напаст.

– Нищо подобно. Аз съм от помощ.

– Ще се справиш ли? Да знаеш, че тя страда, докато ние тренираме и планираме? Че може би я измъчват, че може би в крайна сметка единственото, което ще намерим, е мъртвото ù изнасилено тяло? Че ти ще трябва да разпознаеш малкото, което е останало от нея?

Александър знаеше, че думите на Том са съзнателно брутални. Той събра сили. Да не мисли за това.

– Ще се справя – отвърна.

– Бил си парашутист?

– Командир на взвод. При това много добър.

– В такъв случай може да пътуваш с разузнавачите. Ще ти намерим оръжие.

– Окей. Какво правим с Мариус?

– Остава с нас, докато приключим мисията. Точка. Не вярвам на никого, това е единственият начин да оцелееш тук. Хлапето идва с нас и аз ще го държа под око, докато не стане твърде късно да предупреди противниците. След това може да си върви. Той е улично дете, никой няма да се тревожи за него. Отивам да посрещна останалите. Сега пристигат. Майка ù жива ли е?

– Да.

– Как е моминското ù име?

– Бланш Пелетие.

– Французойка?

– Да.

– И слушай… – Том погледна Александър с черните си очи.

– Да?

– Не е зле да вдигаш проклетия телефон от време на време – изсъска той и затвори вратата след себе си.

Александър дори не беше чул позвъняване, но се оказа, че е пропуснал обаждания от Лейла, Дейвид и Наталия.

Първо се обади на Лейла, но тя знаеше по-малко и от него. Веднага щом затвори, се позвъни отново. Дейвид Хамар.

– Сестра ти се тревожи – каза Дейвид кратко, когато Александър вдигна, и след това му даде Наталия:

– Дейвид крие нещо от мен, така че явно е сериозно. Това, с което си се захванал. Казвала ли съм ти колко мразя да се държат с мен като с глупачка?

– Съжалявам. Но положението е лошо. Изабел изчезна.

– Наистина ли си в Африка? С Том Лексингтън?

– Да – отвърна той и знаеше, че сестра му е твърде умна, за да не разбира колко лошо може да свърши всичко това. – Наталия? – Той преглътна. – Ако… Ако с мен стане нещо, а тя оживее… Може ли да кажеш на Изабел, че… Знаеш.

– Александър, ще ù го кажеш сам.

– Тя е отвлечена, дявол да го вземе!

Но Наталия го познаваше твърде добре, нямаше да се остави да я разсее с пристъпи на раздразнение.

– Чух. Напиши ù го или нещо такова. Не може да заминеш и може би да умреш, без да си ù казал със свои думи какво изпитваш. Разбираш го, нали?

– Нямам намерение да умирам.

– Никой никога няма намерение да умира.

– Нали познаваш приятеля ми Ромео Роци? Ако ти пратя номера му, можеш ли да му се обадиш да обясниш?

– Разбира се. Питър също е тук. Чакай.

И преди Александър да смогне да каже, че изобщо не му се говори с Питър, брат му се обади:

– Току-що научих. Как се чувстваш?

Последното, което Александър очакваше, беше да му стане толкова приятно да чуе гласа на Питър. Големият му брат. Сякаш ги виждаше пред себе си – брат си и сестра си, и Дейвид, заедно, притеснени за него. Нищо чудно това да е най-ироничният момент в целия му живот. Да осъзнае колко много означават те за него едва сега, когато бе изправен пред най-опасния момент в живота си. Беше някак сигурен, че ще оживее, не това го безпокоеше, и усещаше, че всички от другата страна го знаят.

– Добре съм – отвърна.

„Като изключим, че отивам на война в пустинята и може би съм изгубил единствената жена, която някога съм обичал.“

– Мога ли да помогна с нещо?

– След това ще трябва да се измъкнем оттук. Медицински оборудван самолет би ни дошъл добре.

– Ще се погрижа, имаш думата ми.

И Александър знаеше, без сянка на съмнение, че Питър ще спази обещанието си.

– Ще ти изпратя есемес с всички подробности, за които се сетя.

– Ще се погрижа за всичко – повтори Питър и после замълча. – Обичам те – рече накрая с леко заекване, думи­те имаха необичаен вкус в устата му. – Искам да го знаеш. Това е.

Гърлото на Александър се стегна.

Ако успееше да се сдържи да не се набутва между шамарите твърде много, Том и останалите щяха да го покриват. Не страхът за собствения му живот го караше почти да рухне от тревога. Не това превръщаше този телефонен разговор в сбогуване. Той знаеше какво означава снимката на Изабел, знаеше защо Том поиска да е черно-бяла. Просто е по-лесно да идентифицираш измъчвано или мъртво тяло по този начин. По-лесно е да видиш отвъд смазаната плът и подутините в червено и синьо, и зелено на снимка в сивата скђла.

С други думи, рискът мисията им да не успее беше огро­мен.

И ако Изабел умреше… Ако я изгубеше…

– Трябва да вървя – каза само и затвори, нямаше сили да слуша повече съчувствието на близките си.

Пое си дъх с хриптене. Разтърка лице. Усети пясък и пот, и набола брада.

Ако Изабел умреше… Тогава той щеше да се прибере у дома, това беше.

– Александър? – чу се гласът на Том иззад вратата.

Колко ли дълго е стоял там и е тропал? Александър отвори и срещна проницателен поглед. Стегна се. Нямаше да умре и нямаше да се пречупи. Щеше да напише писмо на Изабел, да изпрати на Наталия номера на Ромео и да предаде на Питър какво трябва да подготви. Имаше план.

– Добре съм. Какво правим сега?

Том изви устни в гримаса, която Александър взе за най-близкия заместител на усмивка, познат на Том Лексингтън.

– Сега отиваме в ада.