Само една тайна

64

Александър се помъчи да фокусира погледа си. Тревожното лице на Изабел се люшкаше над него. Беше цялата в бинтове и синини, но жива. Той беше спасил Изабел. Това би трябвало да му даде червена точка, когато се пресмятат греховете му. Гърлото му гореше, но трябваше да го каже, преди да е станало твърде късно. Около него се носеше бучене. Споходи го смътно усещане, че би трябвало да може да идентифицира звука. Гръмотевици?

– Обичам те – изграчи той пресипнало.

Болеше го, като говореше. Но болеше и когато не говореше, затова продължи:

– Знаеш го, нали?

Струваше му се толкова важно Изабел да го знае. Че я обича. Че тя е най-хубавото нещо в целия му живот.

– Да, Александър.

Блажено студена ръка докосна челото му. Искаше да ù каже, че ръцете ù са най-хладните, най-нежните на света. Мигаше бавно. Нейното лице се люлееше, люлееше.

– Обичам те – промълви отново. – Обичам те.

– Каза го вече двайсет пъти. Ако не се успокоиш, ще ти спра морфина. И тогава вече ще боли наистина здравата.

– Аха, затова ли се чувствам толкова добре? Мислех, че е любов, а се оказа морфин. – Той изви устни. – Обичам морфин.

Ъгълчетата на устата на Изабел трепнаха и Александър вече знаеше, че би направил абсолютно всичко за тази усмивка.

– Мисля, че малко ме простреляха – продължи. – Може би трябва да помолим някой да погледне? Ако не е зает.

– Имаш сериозна огнестрелна рана – обясни тя. – Извадих куршума и те заших.

Пак го погали по челото. Той трябваше да намери начин да я накара да продължи така, беше толкова приятно.

– Кървях като прасе – промърмори.

– Да – кимна тя.

Лицето ù се изплъзна от погледа му.

– Закърпи ли ме?

Лицето ù се върна. Над нея светна лампа и тя заприлича на ангел. Неговият ангел.

– Да – отвърна. – Лежи мирно, ще ти направя още една инжекция.

Той послушно застана неподвижно. Нещо го прободе.

– Щом се е наложило ти да ме кърпиш, значи съм бил суперзле.

– Да, Алекс, така беше.

Лампата угасна и земята взе да се тресе.

– Къде сме?

– След малко кацаме на Арланда.

– Изабел? Искам да ми отговориш честно.

Тя кимна.

– Ще оживея ли?

Очите ù бяха влажни.

– Да.

– А ти добре ли си?

– Да. Само драскотини.

– Нищо повече?

– Не, честна дума.

– Да ти разкажа ли нещо? Което не съм казвал на никой друг?

Тя кимна.

– Обичам те.

Тя се наведе, докосна с меки устни неговата уста и прошепна:

– И аз те обичам.

– Е, какво ще кажеш? Ще живеем ли щастливо до края на дните си?

– Мисля, че е крайно време.

Александър затвори очи. Помисли си, че трябваше да ù каже, че я обича. Но реши, че ще има предостатъчно време в бъдеще. До края на живота си, по-точно казано.