Само една тайна

18

Накъдето и да погледнеше напоследък, Питър виждаше хора, които работят. Преди не бе виждал света по този начин. Хора, които работеха в павилиони, в ресторанти и на гишета. Които сервираха, чистеха и се грижеха за нуждите на другите.

Той сложи длан върху бюрото си, взря се в опакото на ръката и се опита да си припомни колко чистене и ръчен труд е извършвала тя. Бяха израснали, той, брат му и сестра му, с прислуга и той винаги го беше приемал за даденост. Напоследък обаче все по-често се замисляше за тези хора, чието съществуване толкова се различаваше от неговото. Като цяло в последно време сякаш виждаше живота по различен начин. Сякаш се бе вдигнал някакъв филтър и светът бе придобил нови очертания и се бе населил с хора, които той досега не беше забелязвал. Често ги разглеждаше. Някои изглеждаха щастливи и доволни, докато други определено бяха потиснати. На какво се дължеше? Защо някои хора бяха доволни от живота си, а други – точно обратното? Къде се криеше разликата?

Питър гледаше как Джина чисти с прахосмукачката скъпите килими в офиса. Тя беше от онези хора, които работеха здраво и незабележимо. Дали беше от доволните, или от недоволните?

Не ù беше казвал и дума. Не и от онази вечер миналата седмица, когато си тръгнаха заедно от офиса и той я заприказва. Дори не помнеше какво ù беше казал, а тя го беше изгледала все едно е кръгъл идиот.

Питър стана от стола. Джина не вдигна поглед, когато той бутна вратата. Глухото бръмчене от мотора на прахосмукачката заглъхна. Той беше ужасно уморен. Не можеше да спи, не можеше да се прибере у дома, да си легне в леглото, не и нощем. Мислите не спираха да го измъчват. Имаше време, когато се притесняваше, че не изпитва почти никакви чувства. Напоследък, за съжаление, само това правеше – чувстваше.

Отпусна се на малкото канапенце в кабинета си. Чуваше слабия звук от прахосмукачката. Облегна се назад. Само щеше да затвори очи за малко.

– Ехо?

Питър се събуди и се надигна, напълно дезориентиран. Мигна, опита да се отърси от съня. Видя Джина на прага и бързо сложи ръка на устата си, уплашен да не би да е хъркал или да се е лигавил. Изражението на Джина беше бдително. Очите ù се плъзнаха по лицето му сякаш търсеха следи от… нещо.

– Всичко наред ли е? – попита тя, докато навиваше слушалките на телефона си и ги прибираше в джоба на престилката.

– Да, извинявай – промърмори Питър и си нагласи ризата и вратовръзката. Нямаше представа колко време е спал. – Колко е часът?

– Осем.

Той се изправи, чувстваше се глупаво. И беше смазан от умора.

Бързо отстъпи назад.

Сигурно бяха останали само те двамата. Дали не я е уплашил?

– Извинявай, Джина – повтори. – Имам проблеми със съня, нямах намерение да заспивам. Извинявай.

– След малко си отивам – каза тя. – Само трябва да хапна нещо. Ако искате, тръгвайте. Аз мога да включа алармата.

Джина се дръпна от вратата и на Питър му се стори естествено да я придружи до кухненския бокс. Той си наля чаша вода, докато тя ядеше от кръгла пластмасова кутия. Миришеше на нещо доста пикантно, цветът му беше ярък. Червата му изкъркориха, но се надяваше тя да не е чула. Стояха в мълчание, докато той си пиеше водата.

– Защо не можете да спите? – попита тя накрая, избърса си устата и затвори кутията.

– От известно време е така.

– И баща ми има такива проблеми.

Питър се поусмихна.

– На колко години е баща ти?

– Не знам. Към четирийсет. Или петдесет. А вие?

– Трийсет и шест.

Той не смееше да пита за нейната възраст, но изглеждаше млада. Шведският ù беше перфектен, но все пак се долавяше слаб акцент, който не можеше да определи точно. Запита се откъде ли е. Дали би било расистко да я попита? Нямаше представа, не помнеше да е водил по-дълъг разговор с цветнокож човек. Позволено ли беше да кажеш „цветнокож“? Той взе да се поти от ужас да не го вземе за расист. Беше израснал с предразсъдъците на баща си. А баща му мразеше всички – чужденци, чернокожи, феминистки. Питър никога не се беше замислял за това, колкото и да беше дразнещо, просто си мълчеше и не обръщаше внимание. Днес обаче всичко беше различно и той изпитваше искрено любопитство как изглежда страната, в която е отраснала Джина. Единственият предмет, който обичаше в училище, беше географията, може би защото не се занимаваха само с букви и цифри, а и с картинки и разкази. Но той не се осмели да попита, не посмя да наруши редкия момент, в който не усещаше презрение от нейна страна.

– Как така не знаеш възрастта на баща си, ако нямаш нищо против, че питам?

След като се задоволи само с този въпрос, той затаи дъх с надеждата тя да не го нахока.

Джина завъртя кранчето, извади препарата и изми съдовете.

– И татко не знае. В нашата родина това не се смята за важно. Аз съм от Сомалия. Там човек не се определя според възрастта, нито пък от делата, а от семейството.

Питър изплакна чашата си и я избърса. Запита се дали наистина е по-добре да те преценяват според това какво е семейството ти.

– Ти сама с баща си ли си?

– Имам и малък брат – отвърна тя, но тонът ù се промени.

Не харесваше тази тема, личеше си ясно. Но той не искаше да спират, жадуваше за разговори, които не се въртят около работата.

– И аз имам малък брат.

Тя се усмихна леко, но не отговори.

Какъв беше идиот! Много добре знаеше, че тя е говорила стотици пъти с Александър.

Джина подсуши кутията си, хвърли хартията, избърса плота и Питър осъзна, че иска да си върви. Погледна часовника, наближаваше девет. Къде беше отлетяло времето?

– Къде живееш? – попита я.

Тя го изгледа, сякаш се канеше да го пита „Защо?“, но просто отвърна:

– В Тенста.

– Имаш ли кола?

Тя му хвърли ироничен поглед:

– Дали имам кола?

– Извинявай. Но как ще се прибереш?

Тенста беше на пътя към Гюлгарн, той беше минавал оттам стотици пъти, но беше далеч. Нямаше представа как се стига дотам без автомобил. Влак? Автобус? Вече беше доста късно. Дали не беше опасно?

– Ще се прибера точно както всяка вечер в последните години – отвърна Джина и обичайното презрение се върна в гласа ù. – Нарича се обществен транспорт.

Тя се зае да сгъва престилката и погледът му се плъзна по тънката ù талия.

– Вие ще работите ли още? Можете ли да включите алармата? Баща ми ме чака и закъснявам.

– Разбира се – отвърна той, засрамен, че може би я е забавил. – Тръгвай.

Десет минути по-късно Питър изгаси лампите. Включи алармената система и слезе с асансьора. Когато излезе, Джина стоеше на тротоара и говореше по телефона. Тя затвори, въздъхна дълбоко и тогава го забеляза.

– Всичко наред ли е? – попита той.

Тя сбърчи чело.

– Баща ми се обади. Влаковете до Тенста са спрени. Някой е пуснал фойерверки в тунелите, задимено е и не знам как ще се прибера. – Тя се почеса уморено по челото. – Не са осигурили допълнителни автобуси. И на татко не му е добре, така че не са вечеряли, а и трябва да уча. – Тя поклати глава. – Да му се не види!

Той отвори уста да ù каже, че винаги може да хване такси, но се спря точно навреме.

– Мога да те закарам – предложи вместо това.

Беше импулсивно, но веднага щом го каза, почувства, че така е редно. Все пак той имаше кола. Всеки ден отиваше с нея на работа с намерението след това да отиде да играе тенис, но така и не го направи нито един път. Пък и никой не го чакаше у дома.

– Че защо? – На лицето ù се четеше подозрение.

– Виждам, че се тревожиш за баща си. Ще стигнем бързо.

Тя сякаш се колебаеше. Палтото ù изглеждаше доста тънко и се беше увила здравата. Той предпазливо сведе поглед и видя, че носи тънки платнени обувки на бос крак.

– Ще си бъдеш вкъщи след четвърт час – заубеждава я той. – Колата ми е зад ъгъла и ще те закарам до вратата ви.

Джина притеснено прехапа устни, но Питър усети, че ще склони. Тя кимна леко.

– Благодаря, би било чудесно.

Изминаха краткото разстояние до улицата, където беше паркиран автомобилът му. Питър извади ключовете и щракна копчето. Дори и да се бе впечатлила от лъскавата светлосива спортна кола, чисто нов „Мерцедес“, Джина не каза нищо. Той ù отвори вратата и тя се настани на предната седалка.

Питър запали двигателя и потегли.

– Музика? – предложи.

Тя сви рамене и той се спря нерешително. Не искаше да я кара да търпи нещо, за което беше твърде учтива да каже, че не понася.

– Намери която станция пожелаеш – рече той, за да разреши дилемата, и видя с крайчеца на окото дългите нежни пръсти на Джина да се плъзват по копчето.

Тя избра някаква частна радиостанция и в колата се разнесе мека мелодия от осемдесетте. Той се запита дали тя изобщо е била родена през осемдесетте.

– Харесваш ли си работата? – попита я и сам се погнуси от въпроса си, та тя беше чистачка. Естествено, че не ù харесваше.

– Става. Работата е тежка, но поне съм самостоятелна. – Тя беше свела поглед към коленете си.

– Каза, че като се прибереш, трябва да учиш?

– Да.

Питър почака, но тя не каза нищо повече. Той сви при „Нортул“, спря мигача и продължи на север.

– Медицина – каза Джина след малко. – В КИ. „Каролинска Инститютет“.

– Готино ли е?

Той самият беше мразел училището и танцуващите букви, и това постоянно да разочарова баща си, постоянно да го сравняват с брилянтните му брат и сестра. Наталия с математическите способности и Александър с харизмата. И двамата бяха прескочили по един клас, докато той трябваше да се бори с всички сили само за да мине в следващия и да не повтаря.

– Още съм само втори семестър, но винаги съм мечтала да стана лекар и много ми харесва.

– Личи си по гласа ти. Но как успяваш и да чистиш едновременно?

Той познаваше хора, които учеха за лекари – зубреха кажи-речи денонощно, доколкото си спомняше.

– Налага се. Не искам да тегля студентски заеми, а семейството ми се нуждае от парите.

Изведнъж неговите собствени проблеми му се сториха незначителни. Тя издържаше баща и малък брат?! И едновременно учеше медицина?

– На колко години си, Джина, ако мога да попитам?

– На двайсет и две.

Опита да си припомни какво правеше той самият през пролетта на двайсет и втората си година. Купонясваше. Ходеше на ски. Получи един милион в акции като подарък за рождения си ден.

– Свийте тук – посочи тя една отбивка.

Той пое през Тенста с помощта на инструкциите ù. Спря където му показа тя и удържа на импулса да излезе и да отиде да ù отвори вратата. Усети, че това ще я притесни.

След като слезе, тя се наведе през прозореца.

– Много благодаря, че ме докарахте.

Той видя, че се чувства неудобно. Ситуацията наистина беше необичайна.

– Няма за какво – отвърна искрено.

Тя му се усмихна бързо и си отиде. Питър почака, докато я видя да отваря вратата и да се скрива в сивия блок. Не си тръгна веднага, за да опита да види на кой етаж ще се качи. Но не светна нито една лампа.