Само една тайна

48

Джина гледаше през прозореца на метрото. Прелитаха стени и перони. Хора се качваха и слизаха. Играеха си с телефоните или просто седяха и зяпаха в празното пространство. Тя обичаше да пътува с метрото, харесваше ù как свързва целия град и всички квартали. Човек можеше да пътува от Тенста до „Т-сентрален“, да смени влака, да стигне до Йостермалм и по този начин да се качи в един свят и да слезе в съвсем друг.

Беше допуснала ужасна грешка, като се забърка с Питър. Тя, която никога не правеше нищо необмислено, непланирано, неанализирано, се беше оставила на течението. Беше си въобразявала, че умее да контролира емоциите си. Мислеше си, че след като двамата са толкова различни във всяко отношение, няма как да почувства каквото и да било. Е, явно беше сгрешила, тъй като той я целуна и оттогава в нея бушуваше буря.

Стисна кожената си чанта. Прибираше се след изпита. Беше рядък лукс да се прибере у дома посред бял ден. Чантата ù беше пълна с учебници и синия бележник формат А4, който си беше купила в университета и бе запълнила с подробни записки. И чантата си беше купила със собствени пари. Толкова се гордееше с нея и онова, което символизираше. Но сега я виждаше със съвсем други очи. Виждаше колко е проста, опърпана и евтина.

Мразеше този факт.

Питър я беше целунал. Истинска целувка. Още ù беше трудно да го повярва. Несъзнателно докосна устните си с пръсти. Искаше ù се да не ù беше харесало толкова много. Да не ù беше повлияло така.

Когато прегледа още веднъж въпросите след изпита, се вцепени от потрес. Беше пропуснала една подточка. Нямаше да има сто процента. Не можеше да обясни ужаса, който изпита при тази мисъл. Всички изпити досега беше вземала, без да изгуби и една точка. По всяка задача и всеки въпрос в целия курс по медицина беше постигала перфектен резултат. А сега щеше да изгуби поне една точка. Защото не беше съсредоточена. Защото беше излязла да се забавлява, вместо да се концентрира. Беше непоносимо. Буквално ù беше невъзможно да го понесе.

Слезе в Тенста, мина през запуснатите подземни коридори, качи се по стълбите към центъра на предградието, вървя пеш до вкъщи в топлината, под слънцето. Трябваше да престане с това. С всичко. Чистенето в офиса беше само временна работа, заместваше някого, скоро щеше да напусне. И тогава станалото между нея и Питър щеше да остане в миналото, сякаш изобщо не се е случвало.

Дори нямаше да е трудно, мъчеше се да се убеди тя. Беше преживявала какво ли не. Това тук нищо не беше.

– Ехо! Прибрах се – извика, като отвори вратата.

Откъм кухнята долитаха гласове. Татко и Амир. В първия момент ù се стори, че се карат, толкова силно говореха. После обаче ги чу да се смеят. Нима в дома им толкова рядко се разнасяше смях, че тя не можа да го разпознае?

И след това се чу тих глас, който тя веднага позна.

Питър.

Забърза към кухнята с неприятно усещане в цялото тяло. Това не беше добре. Видя първо брат си. Лицето на Амир грееше по начин, който не беше виждала преди или поне от много отдавна. Той говореше на висок глас, жестикулираше с дългите си ръце и се смееше.

– Какво става тук?

Усещаше как погледът на Питър я изгаря, но избягваше да се обръща към него.

Какво става?

– Имаме гости – каза баща ù.

– Виждам – отвърна тя и най-после погледна към Питър.

Загорял на слънцето. Висок и едър в малката кухничка.

– Кога си дошъл?

– Исках да те изненадам. – Той се усмихна широко.

Косата му беше леко разрошена и ръкавите на ризата му бяха навити. Сакото беше метнато на облегалката на стола. На пода беше оставен сак и в него се виждаха бутилки с вода и спортни дрехи.

– Купил ми е футболни обувки! На мен! И врата, истинска врата! Само ще се преоблече и ще идем да ритаме!

Амир почти крещеше от вълнение. Носеше екип и футболни обувки и те бяха толкова лъскави и нови, че заслепяваха.

Баща им се засмя, когато Питър вдигна една мрежа със също толкова лъскави топки и оранжеви конуси, за да я покаже.

Погледът на Джина шареше между тях – Питър, баща ù и брат ù. „Трима срещу един“, помисли си. Само тя ли виждаше опасността тук?

Питър излезе. Джина си наля чаша вода, отпи, взираше се в баща си и брат си, без да пророни и дума, и чакаше Питър да се върне преоблечен.

– Искаш ли да дойдеш с нас? – предложи той, все така широко усмихнат.

Джина поклати глава. Питър поведе навън Амир, дърдорещ щастливо. Пътната врата се затръшна зад тях.

Баща ù не каза нищо, събра си вестниците и се премести в хола, където се настани на креслото.

Джина седна край кухненската маса. Чакаше и тропаше с пръсти. В гърдите ù вреше и кипеше.

Когато се върнаха, Амир беше зачервен и потен. Питър се смееше и приказваше на висок глас за свободни удари и игра в атака.

Амир отиде да се изкъпе. Питър стоеше прав, усмихнат, облегнал бедро на пейката в кухнята. Косата му беше още по-разрошена, а кожата – леко поруменяла. Изглеждаше доволен, докато пиеше вода от синя пластмасова бутилка.

Бял мъж, център на вниманието.

Джина стискаше чашата си. Раздразнението я заливаше на вълни.

– Питър, какво правиш тук?

– Играя футбол – сви рамене той и си избърса челото. – Беше много весело. Трябваше да дойдеш с нас.

Тя скръсти ръце. Той или се преструваше, че не забелязва колко е ядосана, или наистина не го виждаше.

– Явно си решил да озариш предградията с присъствието си и да раздадеш малко подаяния – заяви тя сковано. – Да насочиш вниманието към себе си. Може би да поуспокоиш съвестта на висшите класи?

– Неее, беше просто импулс – отвърна той. – Спомних си, че искаш Амир да излиза. Не видя ли колко беше щастлив? Мислех, че и ти ще се зарадваш. – Той се взря в лицето ù. – Ядосана ли си?

Смаяният му тон не я омилостиви.

– И какво ще стане после? Когато ти омръзне? Какво, мислиш, ще стане тогава? Когато не можем да си позволим да му купим нови обувки, след като тези му умалеят?

Питър сбърчи чело.

– Не мислех…

– Именно – прекъсна го тя още по-раздразнено. – Не мислиш, понеже не ти се налага да мислиш. Животът ти е лесен. Правиш каквото искаш, без да се налага да мислиш. Возиш чистачката в скъпия си автомобил. Купуваш играчки на самотно момче. Като някакъв шибан Дядо Коледа.

– Ама…

– Отиде твърде далеч. Първо трябваше да ме питаш. Как мислиш, че ще свърши това? Виждаш как живеем. Натрисаш се тук с богаташките си дрехи и нелепите си подаръци. Сигурно струват повече от храната ни за един месец. Как мислиш, че се чувстваме? Или смяташ, че нямаме капка гордост?

– Наистина не съм искал…

Чуха Амир да вика да му занесат хавлия и Питър млъкна. Почакаха, докато бащата на Джина говореше тихо зад вратата. После настъпи тишина.

Питър сниши глас.

– Не ми хрумна, че може да се ядосаш. И още не разбирам къде съм сбъркал. Исках единствено да направя нещо за някого.

– Но защо, Питър? Защо смяташ, че трябва да правиш нещо за някого от семейството ми? Защо смяташ, че имаш това право? Аз ли съм ти дала това право?

– Не.

Лицето му беше помрачняло. Толкоз по-добре – и без това тази история не можеше да доведе до нищо добро. Животът не е приказка. Бяха бягали по целия път до Швеция. Държава, за която дотогава дори не беше чувала. Бяха изоставили гроба на майка ù, всичко, което притежаваха, освен дрехите на гърба си и по една малка чанта за всеки, бяха бягали седмици наред. Беше живяла в бежански лагер. Беше видяла как семейството ù се разпада, беше слушала как баща ù плаче нощем, беше наблюдавала как брат ù се променя, губи надежда, губи интерес към околния свят. Беше вложила всичко от себе си, за да ги сплоти отново, знаеше, че се нуждаят от нейната сила и упоритост, че са зависими от нея. Нищо добро нямаше да излезе от това да се надяват, да вярват, че на някого другиго – обществото, хора от един друг свят – може да се разчита. Тежък труд, реалистични очаквания и нейната собствена интелигентност – това беше единственият път.

– Имаш лошо мнение за мен – промълви той.

Беше оставил шишето и бе пъхнал ръце в джобовете на лъскавия си анцуг.

– Така ли? Какво съм аз за теб, Питър? Всички ние? Да не мислеше, че ще бъда благодарна, задето си се изръсил за неща, каквито ние никога не бихме могли да си позволим? Че това, от което се нуждаем, са малко нови джунджурии?

По лицето му пробяга тръпка.

– Не си справедлива.

– Ами не знаеше ли? Животът е несправедлив. Май не ти е ясно.

Не беше съзнавала, че му е чак толкова ядосана. Всичко се изля. Знаеше, че сега разваля всичко, че звучи нелогично, че реагира твърде остро. Но сякаш някой друг взе контрол над нея и говореше от нейно име. Болеше я да е в такова подчинено положение. Да седи в кухнята си и да ù се напомнят разликите. Да бъде повлияна до такава степен. Питър я беше накарал да загуби концентрация в последно време, беше я накарал да мисли за него, вместо за себе си и за бъдещето, което трябваше да осигури на семейството си.

– Между нас не може да има нищо повече – каза тя и чувстваше, че е взела твърдо решение.

Когато се принудеше да гледа обективно – а тя трябваше да бъде обективна, не да гледа през розови очила, – Питър де ла Грип беше просто един бял мъж сред други бели мъже. Сякаш бяха от различни планети, толкова несходни бяха животите им. Когато беше с Питър, тя се превръщаше в нещо, което не искаше да бъде. Искаше да бъде силна. Независима. Знаеше добре какво е да е зависима. Беше изпитвала такива страх и безпомощност, че ù стигаше за цял живот, че и отгоре. Не можеше да позволи това да се повтори.

– Нямах никакви задни мисли – смотолеви той.

Тя се усмихна подигравателно.

– Сериозно? Никакви задни мисли? Знаеш ли, малко ми е трудно да го повярвам. Искаш да кажеш, че нямаш желание да спиш с мен? Че не търсиш секс, когато идваш тук да носиш радост? Малко се съмнявам, че съм се объркала.

Беше отишла твърде далеч. Джина сама го чу и го прочете в очите му.

Питър разпери ръце. На лицето му не беше останала и следа от смеха.

– Какво искаш да кажа? Че не съм разбрал правилно отношенията ни? Явно е така.

– Черно момиче… Какво си въобразяваше? Да си поиграеш малко вълнуващи игрички с боклуците от предградията, преди да минеш на някоя руса мацка?

Питър доби вид сякаш го е ударила. Джина почти се надяваше сега той да направи нещо прибързано, нещо, с което да докаже, че е права, че той е лош човек.

Видя го как се мъчи да преглътне тези думи. Не, определено не беше човек, който може да ги спечели на своя страна.

– Не мога да моля за извинение за това, което съм – рече той накрая. – Дойдох, за да дам на брат ти нещо, което не е получавал отдавна, и го направих, защото мислех, че ще се зарадваш. Това беше единствената ми задна мисъл. Амир се смя през цялото време, освен това се запознахме с едно момче на неговата възраст. Уговориха се утре пак да се видят. Това е всичко.

– Но ти не разбираш нашия свят! Как може да не виждаш огромните разлики?

– Виждам ги, разбира се.

– Как може да не разбираш трудностите?

– Само че сега ти правиш разделение между хората. Не аз.

Тя вдигна поглед към тавана.

– Толкова наивно звучиш, че трябва да се срамуваш. Да не би ти да не правиш разделение? Между хората от твоята класа и от моята?

– Старая се – отвърна той. – Не си ли личи?

– Нищо, което правиш, не играе никаква роля. Съжалявам, че се оставих да бъда въвлечена в това.

Лицето на Питър беше празно, изглеждаше уморен.

– Какво искаш да кажа? Да направя?

– Нищо. Ще се върнеш към нормалния си живот, естествено.

– И какво, сега просто да изчезна? Играеше ли си с мен? Не разбирам.

Тя знаеше, че той си мисли за целувката. Онази проклета целувка.

– Върви си, Питър.

Той отвори уста да каже още нещо. Но после я затвори. Толкова по-добре.

– Джина… – промълви накрая умолително.

Тя поклати глава. Гордостта надделя. Така беше най-добре.

И той си отиде. Мина покрай нея. Взе си сака. Забрави бутилката. Тихо затвори входната врата зад гърба си.

Тя мигаше объркано. Беше се държала злобно. Беше изрекла непростими думи. Той не повиши глас нито веднъж. Не затръшна вратата. Отиде си тихо. Може би беше изпитал облекчение, че тя стори онова, което и двамата знаеха, че трябва да се случи.

Джина си пое дъх разтреперана. Вдигна очи. Баща ù и Амир стояха на прага и я гледаха.

– Какво стана?

– Няма да го виждам повече – обясни тя решително.

Погледът ù се спря върху Амир:

– Нито пък ти.

Брат ù само поклати глава. Завъртя се кръгом, прибра се в стаята си и затръшна вратата.

– Знаеш, че постъпих правилно.

– Той е добър човек, Джина.

– И въз основа на какво поставяш тази оценка?

– Недей да ми се тросваш така. Той се държеше учтиво и уважително. Беше мил с брат ти. Говори с мен като с равен. Наистина се старае.

– Прекали.

– Знаеш, че ти имам пълно доверие. – Баща ù поклати глава. – Но този път смятам, че сгреши. – Той бавно се отдръпна от нея. – Питър е добър човек.