Само една тайна

52

– Днес ще се виждам с Наталия и с майка ми – направи гримаса Александър.

Изабел седеше срещу него с чаша кафе. Изражението ù беше блажено и той се питаше дали изобщо е физически възможно да се откъсне от нея. Не знаеше как да се справи с тези непривични чувства, които от време на време го връхлитаха, когато я погледнеше. Онова, което беше изпитал в този апартамент… Онова, което Изабел му заповяда, и онова, което споделиха заедно… Беше уникално преживяване. През тези дни се сближиха толкова много. Той я гледаше как разсеяно чете заглавията във вестника. Беше облякла обикновена фланелка. Гримът беше измит, а секси роклята – старателно сгъната и прибрана. Така май я харесваше повече.

– А аз съм изостанала ужасно с документацията – каза тя, вдигна очи и завъртя един кичур коса около пръста си.

Очите ù бяха усмихнати и от това сърцето му трепна. С тази жена беше правил неща, които никога не беше пробвал преди. Странно, колко здраво свързан се чувстваше сега с нея.

Стана от масата, изми си чашата и ù сипа още кафе от каната.

– После ще ти се обадя – обеща ù.

Изабел вдигна очи към него и той се наведе и я целуна. Тя го прегърна и той силно я дръпна към себе си. Боже, не искаше да излиза, искаше просто да стои тук и да я целува, да вдишва аромата ù, да се опива от близостта ù.

– Ще се чуем – промълви тя с уста на шията му.

Отиде пеш до „Фотографиска“, пристигна рано, седна на маса с гледка и веднага потъна в мисли за секс и Изабел. Разсеяно въртеше телефона в ръцете си. Половин час откакто се разделиха. Дали вече можеше да ù пише?

– Леле, колко сериозен изглеждаш! – възкликна Наталия.

Александър вдигна поглед. Беше толкова дълбоко потънал в мисли, че дори не забеляза кога е дошла сестра му.

Той се изправи, прегърна я и после ù държа стола, докато седне.

– Дейвид ме докара. Мама каза, че ще паркира и ей сега ще дойде.

– Ще паркира? Дори не знаех, че кара кола.

– Нали ти казах, че е променена. Кара кола под наем, гледа Моли, държи се учтиво с Дейвид.

– Вярно? – попита той дълбоко скептично. – Учтива е с Дейвид? С архиврага?

– Старае се.

– Наистина? – Той я изгледа развеселено. – Така. А да разбирам ли, че си казала на любящата ни майка, че вече поддържаш връзка с биологичния си баща?

Наталия пусна дамската чанта в скута си със смутено изражение.

– Не съвсем. Мама не знае, че общувам с него. Не още. Моля те, не ù казвай.

– О, моля ти се, сякаш изобщо бих ù казал нещо.

Тя присви очи срещу него:

– Наистина ли си ù толкова сърдит?

– Просто не разбирам защо вечно я защитаваш. Защо ти не ù се сърдиш? Винаги се е държала с теб като с отпадък.

Наталия взе менюто и му хвърли кос поглед.

– Сближаваме се. Тя е баба на детето ми. И знам, че иска да оправи отношенията си и с теб.

Александър едва не изстена на висок глас.

– Какво търси толкова дълго в Швеция, между другото? Няма ли да си върви във Франция?

– Не го е казвала, но мисля, че Стокхолм ù липсва. Ние ù липсваме. Спомена, че ù се ще да си купи жилище тук, за да може да идва по-често. Сама. Моля те, не можеш ли поне да се опиташ? Мъничко?

„Така става, като се задържиш твърде дълго в Швеция. Семейството повишава очакванията си към теб.“ Той погледна през големия прозорец на ресторанта. „Фотографиска“ гледаше към морето и той виждаше и Юргорден, и „Гамла стан“ отвъд водата.

– Може ли да не говорим за мама? – помоли той.

– Разбира се. – Наталия се усмихна невинно. – Как върви с Изабел?

Трябваше да се досети, че тя ще подхване тази тема.

– Защо питаш?

Тя го изгледа, златистите очи, които виждаха всичко, го изучаваха внимателно.

– Нали бяхте заедно в Сконе. И на сватбата изглеждахте много интимни. Не само аз го забелязах. Заедно ли сте, или не?

Това беше въпросът.

Заедно ли бяха? Той и Изабел? Александър нямаше представа, знаеше само, че това, което изпитваше към нея, започваше да прилича на мания. Сутринта едва стана от леглото, не можеше да мисли за друго, освен за нейното тяло и лунички, и смях.

– Е, сватбата беше преди цяла вечност – отвърна той небрежно, все едно не беше прекарал всяка минута оттогава насам в мисли за Изабел. – Между другото, чувала ли си се с Аса? Изпрати ми сума ти снимки с палми и плажове.

– Да, да, двамата с Майкъл явно са най-щастливата двойка на света. Кой би повярвал? Но ако обичаш, не сменяй темата. Заедно ли сте с Изабел, или не?

– Познаваш ме, звучи ли ти много вероятно? – каза той с насилена нехайност, докато пулсът му се усили твърде много.

Тя дълго го гледа в очите.

– Надявам се разбираш, че заслужаваш да бъдеш обичан. Наистина – продума тя тихо.

– Защо го казваш? Знам, че цял куп жени ме обичат – засмя се той.

Никога не му беше хрумвало, че Наталия мисли така – че той не се смята за достоен да бъде обичан. Или пък тя беше права? Дали той изобщо искаше любов?

Сведе поглед. Не му се говореше за това, не и със сестра му. Беше твърде лично. Наталия само щеше да почне да му опява да се престраши и да си живее живота, и други подобни дивотии, които не му се слушаха. Не сега. Беше твърде рано, а той – твърде объркан.

Изглежда тя долови нещо в погледа му, защото остави въпроса и само каза меко:

– Никога не си оставал толкова дълго в Швеция. Явно се чувстваш добре в апартамента.

И той осъзна, че дори не я е канил в новия си дом. Милата Наталия, която му беше най-вярна в целия свят.

– Не знам. Животът ми е най-вече в Ню Йорк.

Боже, той самият вече почти не го вярваше!

– Живот? Имаш предвид купоните и статиите по вестниците, в които попадаш, за да дразниш мама и татко?

Той махна с ръка.

– Вече съм друг човек.

– Ти си умен, Александър. Не искаш ли да направиш нещо повече с живота си? Заради самия теб?

Да, така и не беше казал на Наталия, че всъщност работи. Защо? Ставаше му все по-трудно да види логиката в това си решение. Бяха толкова близки, би било естествено да ù довери тайната си. А и тя беше умна, със сигурност можеше да му даде добри идеи. Но преди време той беше започнал да се дистанцира и след това беше най-лесно просто да продължи така. Може би все пак трябваше да говори с нея? Да ù разкаже какво е изградил в Ню Йорк. Беше дълбоко егоистично да я държи настрана. И какво толкова, ако тя изпиташе такава гордост, че кажеше на майка им и после всички научеха, че той вече не се крие зад никого. Нямаше нищо против да изгуби репутацията си на плейбой и нехранимайко. Какво толкова? Нима не бе достатъчно силен да носи очаквания на плещите си? Той прогони вълната от паника, когато думи като „отговорност“ и „сериозност“ затанцуваха пред очите му.

– Сигурно ще остана цяло лято – отговори той накрая.

Все още не можеше дори да си помисли да замине за Ню Йорк. Искаше да бъде там, където е Изабел, беше просто. Макар да не говореха за бъдещето, поне не за общо такова. Той отвори менюто, престори се, че го чете, но дори не го виждаше. Вчера беше толкова хубаво. Пръстите му още ухаеха на Изабел, той още усещаше чувството да се движи вътре в нея. Виждаше лицето ù навсякъде. Но дали не прибързваха? Дали той не се замесваше в нещо твърде сложно? И какво искаше Изабел от него? Нима жена като нея би могла да приема мъж като него сериозно? За дълго? Дали изобщо той ставаше за нещо повече от секс?

– Ето я мама – прекъсна размислите му Наталия и помаха. – Моля те – прошепна му.

Александър въздъхна, но доби възможно най-любезна физиономия. Подозираше, че този обяд е част от кампанията на Наталия да го сближи с Ебба, и той щеше да се постарае да сдържа враждебността си, доколкото е възможно.

Майка им вървеше към тях, заобикаляше елегантно столовете в помещението, облечена в пастелни цветове, слаба и хладна. Като малък Александър смяташе майка си за най-красива на света. Днес виждаше само студенината и самомнението, които красотата не успяваше да скрие. И се радваше, че тя вече не е достатъчно важен човек в живота му, за да може да го нарани.

Това не разбираха хората, когато говореха за близостта и интимността като за нещо желано. Само когато те е грижа, може да бъдеш наранен. Само ако обичаш, изоставянето може да те съсипе напълно.

Той се изправи, кимна леко на майка си и после ù държа стола, без да предложи прегръдка или целувка по бузата, или дори ръкостискане. Да, щеше да се насили заради Нат, но всичко си имаше граници.

– Благодаря.

Ебба седна, без да коментира липсата му на сърдечност, сякаш държеше да не му разваля настроението. Е, това беше нещо ново.

– Май не съм идвала тук досега – отбеляза тя.

– Не, предполагам, че обикновено не стъпваш в тази част на града.

Наталия го изгледа укорително. Ебба само се усмихна и разстла салфетката в скута си. Като че ли беше направила нещо с лицето си. Беше по-гладко от обикновено, нито една бръчица, въпреки че вече наближаваше шейсетте.

– Не съм чак толкова неосведомена, колкото си мислиш – подхвърли тя дружелюбно.

– Но мамо, дори аз съм била във „Фотографиска“.

– Както и да е, изглежда приятно и се радвам, че Наталия го предложи. Винаги съм обичала да пробвам нови неща.

Той се зачуди дали е чул правилно.

– И се радвам, че тримата се събрахме.

– Питър беше зает – каза Наталия бързо.

Слава богу, поне това! Александър не знаеше дали би изтърпял обяд едновременно и с брат си, и с майка си, без да се пръсне. Питър изобщо поддържаше ли контакт с майка им, или това беше някоя от фантазиите на Наталия? Той погледна с крайчеца на окото сестра си и майка си, които тихо обсъждаха какво да поръчат. Трябваше да признае, че щеше да е малко странно, ако Питър беше в хладни отношения с цялото семейство. Едно беше той самият да не търпи брат си, но чак майка му да се отдръпне от него, би било безсърдечно дори за нея.

– Чух, че общуваш с дъщерята на Бланш Сьоренсен – каза Ебба, докато сервитьорът поставяше вода и хляб на масата.

Александър изгледа сестра си кръвнишки.

Наталия обаче поклати глава и той прочете по устните ù: „Дума не съм казала.“

– Срещали сме се няколко пъти.

– Симпатична ли е?

– Престани, мамо – каза той остро.

– Просто водя разговор, забранено ли е?

– Да, когато е за неща, които не те засягат.

Ебба примигна и той видя очите ù да се навлажняват.

– Не разбирам защо вечно си ми толкова сърдит – пророни тя и Александър усети, че наистина го мисли, че Ебба наистина не разбира.

Този гняв, който изпитваше към нея, беше толкова безсмислен. Тя си беше такава. И той си беше такъв. Може би беше твърде късно. Може би винаги е било.

– Моля те – обади се Наталия и го погледна умолително.

Той затвори уста, затропа с пръсти и отмести поглед. Знаеше, че съсипва обяда, който е чакала с нетърпение. Но нима Нат не бе наясно, че той винаги постъпва така? Не я беше карал да кани майка им. Ако останеше разочарована, сама си беше виновна.

Поне на теория.

Той ù кимна.

Може да не обичаше майка си, но заради Наталия можеше поне да престане да я мрази.

Може би.

– Ще поръчваме ли? – погледна го Ебба умолително.

Светлото лице, което някога бе обичал безгранично, го гледаше с молба в погледа. Не беше чак толкова гладко, сега забеляза. Бръчиците около очите и устата все пак разкриваха възрастта ù. Беше го изоставяла, отново и отново. Беше го манипулирала, беше го лъгала, винаги беше поставяла себе си над нуждите на собствените си деца. Но тя беше просто човек. Дори тя.

Той леко, за миг, я потупа по ръката.

– Да поръчаме, мамо.

Той се усмихна на Наталия, която няколко пъти мигна объркано.

„Благодаря“, размърда устни беззвучно.

И изведнъж му се стори, че някаква тежест се е вдигнала от плещите му.