Само една тайна

31

– Заминавам – съобщи Изабел на шефа на клиниката, както и на главния лекар в частния здравен център, където работеше.

Това беше последният ù ден преди пътуването. Попълни и подписа всички картони, довърши всички задачи и разпрати всички електронни рецепти. Подаде ръка на Вероника.

– Чакаме те с нетърпение да се прибереш – прегърна я Вероника. – И късмет в Чад!

Изабел се качи на колелото и завъртя педалите. Слънцето топлеше гърба ù и на половината път тя спря и свали тънката си жилетка. Когато пристигна, заключи велосипеда пред „Медпакс“ и се качи горе.

– Здравей, Аста, как е алергията?

В отговор Аста кихна. Очите ù бяха червени и подути.

– Кажи, ако ти трябва рецепта. Лейла тук ли е?

Аста пак кихна и посочи към конферентната зала.

– Днес ще сме само двете – каза Лейла. – Останалите се обадиха един по един да кажат, че са заети. Предполагам, че хубавото време и петъчният ден играят роля. Госпожа фон Фершен щяла да играе бридж, а Аста така се е надрусала с противоалергични, че няма с какво да допринесе. Как беше курсът?

Изабел остави купчината документи на масата и си наля вода.

– Теоретичен. Само повторения на неща, които вече знам. Предполагам, че има и полезни части, но щом не ни достигат пари, би трябвало да си подреждаме приоритетите по-разумно.

Тя добрe знаеше колко са скъпи дори двудневните курсове. Наистина заможните изпращаха хората си на практически курсове. Цяла седмица с ролеви игри и реалистични упражнения. Слава Богу, че поне това ù се беше разминало! Беше се сблъскала с реализма по други начини.

– Как ти се стори? Трудно ли беше?

– Не – отвърна тя кратко.

Може би лъжеше. Може би Лейла го разбираше.

Лейла я наблюдаваше, така че тя пак надигна чашата, после я погледна през масата и събра сили за въпроса, който беше сигурна, че ще ù зададе.

– Александър дойде ли?

– Отби се за малко.

И тогава Лейла направи онова, което Изабел ненавиждаше. Тя зачака. Изабел го беше виждала и преди. Как тази жена успяваше да накара хората да се разприказват! Мълчеше, просто я гледаше и чакаше сама да заговори, да обясни или някакви други психоложки глупости, които Изабел не можеше да изтърпи точно сега. Идваше ù да затропа с пръсти по масата, но се въздържа. Едва преди седмица Лейла я беше подканила да отиде на сватбата и да се позабавлява. Колко наивна е била да повярва, че ще може да се справи с онова, което последва!

Лейла я изучаваше съсредоточено.

– Говори ли ти се за това?

Изабел поклати глава. Не се сърдеше на Лейла, а на себе си. Задето въпреки наранената си гордост не бе могла да не забележи как изглежда Александър. Задето Александър, въпреки че беше брадясал и махмурлия и явно спеше с всяка известна силиконова кифла, изпречила се на пътя му, все още я привличаше. Беше толкова унизително да осъзнае, че толкова се вълнува от подобен мъж, че най-хубавият секс в живота ù е бил с мъж, който за нея символизира всичко, което винаги е презирала. „Но той има и други страни, Изабел, знаеш го и точно затова боли толкова.“

– Не бих казала – сви рамене тя. – Няма за какво да говоря, тъй като между нас няма нищо.

До известна степен се радваше, че той бе постъпил по този начин. Така беше по-лесно да го преодолее. Когато се държеше като плейбой, какъвто тя знаеше, че е.

– Щом казваш – въздъхна Лейла скептично. – Просто се чудех дали знаеш защо така внезапно е излетял за Ню Йорк.

Тонът ù беше безгрижен, но Изабел знаеше, че Лейла се е заела с едно от любимите си занимания – да си вре носа в чужди работи.

– Сега там ли е?

Сама не знаеше защо се почувства толкова наранена от тази новина.

– Обадих му се, отговори ми оттам. Явно беше потиснат. А ти заприличваш на изоставено пале при всяко споменаване на името му. Сигурна ли си, че всичко е наред?

Изабел погледна през прозореца. Пестяха от чистачки и на слънчевите лъчи танцуваха прашинки.

– Като изключим, че след малко отивам при мама на официална вечеря, всичко е под контрол.

Не беше успяла да измисли добро извинение вчера, когато майка ù се обади и не толкова я покани, колкото ù нареди да дойде. Сега ù оставаше само да стисне зъби.

– Между другото, знаеше ли, че тя се познава с майката на Александър?

Ох, толкова беше трудно да произнесе името му небрежно, особено пред Лейла, която и без това сякаш умееше да чете мисли!

– Не. Но не се изненадвам. Ебба де ла Грип и Бланш се движат в еднакви кръгове. Не я познавам, само Евгений. Даже не знаех, че Александър му е племенник. Вие, шведите, всички ми изглеждате еднакво, едва ви различавам.

– Евгений е наполовина руснак, аз съм четвърт французойка и четвърт датчанка, тъй че не ме брой.

– Добре де, европейците. Но да не искаш да кажеш, че Ебба ще идва при майка ти довечера?

– Не, не, просто се сетих. Ще идват стари приятели на майка ми. Обещах да ù помогна със сервирането.

Успя да се сдържи да не направи гримаса и да се покаже нелоялна към майка си.

Само че вече знаеше точно какво ще чуе.

„Дъщеря ми все още си подрежда живота.“

„Тази конструкция ù е от баща ù, в моето семейство всички жени са слаби и деликатни.“

„Преди ядеше месо, не знам какво ù щукна.“

– Можеше да откажеш – предположи Лейла.

Изабел я изгледа развеселено:

– Да, нали?

Имаше време да се прибере вкъщи и да се изкъпе, след което да поеме с велосипеда към апартамента на майка си на „Карлаплан“. Ако си представеше, че просто работи на терен, ако не пиеше, преглъщаше всички забележки и не позволеше да бъде провокирана да започне някакъв конфликт за хуманитарна дейност, феминизъм или политика, щеше да успее да се измъкне към десет часа.

След като се сбогува с Лейла и кихащата Аста, Изабел заслиза по стълбите. Вдигна поглед, докато си слагаше каската. Дърветата цъфтяха в бяло и розово, въздухът беше хладен и ухаеше приятно. След два дни щеше да замени цялата тази свежест и прохлада с нещо съвсем различно. Със задушаващата жега, насекомите на дъждовния сезон и типичния червен пейзаж на Чад.

Евтин дълъг полет, прехвърляне през нощта в Адис Абеба и накрая щеше да се озове в една от най-бедните страни в света. Чакаха я лишения, смърт и почти непоносима жега. Щеше да работи денонощно, да преглежда поне по стотина тежко болни пациенти на ден, въоръжена единствено със стетоскоп, да премине през всички емоционални крайности между дива радост и бездънна мъка и да изпитва благодарност всяка минута, че поне не е болна от холера.

Яхна велосипеда и хвърли поглед назад, преди да тръгне. Питаше се какво ли разкрива за нея фактът, че няма търпение да замине.