Само една тайна

62

Александър и снайперистът, който пристигна заедно с останалите от екипа на Том, слязоха от тъмнозеления лендроувър на уреченото място в пустинята. Снайперистът се представи като Кил Бил, изглеждаше на не повече от двайсет и две години и косата му беше бялоруса. Не говореше много, но Том каза, че е един от десетте най-добри снайперисти в света, а Александър не се интересуваше от друго.

След като слязоха от колата, пропълзяха под прикритието на нощта последните петстотин метра до хълмовете, от които щяха да наблюдават селото в пустинята.

Ако забележеха Изабел, Том и останалите от екипа щяха да нападнат в рамките на четирийсет и осем часа. Това беше минималното време, достатъчно да се подготвят и да координират атаката.

Александър и Кил Бил се спотаиха зад хълмовете. Придърпаха над себе си камуфлажната палатка, извадиха мощни бинокли за нощно виждане, локализираха селото и започнаха наблюдението. Докато мразовитата пустинна нощ преминаваше в оранжево разсъмване, Александър предаваше на Том по радиостанцията малкото, което виждаше.

Когато слънцето изгря, селото се размърда. Кучетата се пробуждаха, от една от колибите се вдигна пушек, излязоха хора. Александър броеше. Отново и отново. Жени. Деца. Млади мъже. Старци.

Том и екипът му легионери се намираха на разстояние двайсет километра. Приемаха цялата информация и Александър предполагаше, че чертаят модели в пясъка и разработват различни сценарии, докато чакат. „В това отношение войната прилича на покера – мислеше си той. – Колкото повече знаеш за противника, толкова по-добре.“

– Но не можем да нападнем селото, ако не сме сигурни, че я държат в плен там – каза Том мрачно.

Александър беше длъжен да се съгласи. Неохотно.

– Как е Мариус?

– Хлапето ли? Нищо му няма.

Александър искаше да попита още нещо, но Том изчезна, затова той прие цигарата, която Кил Бил му подаде, запали я и издуха дима.

Часовете минаваха, слънцето изгаряше, насекомите ги лазеха. Пиеха топла вода, която имаше вкус на химикали, но поне отмиваше пясъка от зъбите.

Александър слушаше разговорите в слушалките. Водеха се на отсечен жаргонен английски със силен акцент и вплетени отделни френски фрази.

Изведнъж в обсега на бинокъла му се появиха двама войници от селото, облечени в камуфлажни дрехи и с автомати в ръце. Вървяха към най-далечната колиба. Александър ги следеше с бинокъла. Отвориха вратата и потънаха в ниската глинена колиба. Той чакаше. За пръв път около тази постройка имаше някакво движение. Вратата се отвори отново и двамата мъже излязоха. Между тях имаше нещо.

– Тя ли е? – попита Кил Бил, който гледаше през мерника от друг ъгъл.

Александър искаше да му каже да свали снайпера, да не рискува Изабел да пострада при кръстосан огън, но в същия момент я видя. Червена коса. Дълъг кафтан, подобен на носените от повечето селяни, неописуемо мръсен. Тя висеше безжизнено между тях, краката ù се влачеха по земята.

– Тя е – потвърди той. – Жива ли е?

И в този момент я видя да се закашля, да се надига. Един от мъжете я разтърси и след това и тримата хлътнаха в друга колиба. Александър стисна зъби и докладва по радиостанцията.

– Тук е. Държат я в най-северната колиба.

Десет минути след това мъжете пак се появиха, помъкнали Изабел. Отвориха вратата на далечната колиба, влязоха и после излязоха без нея.

През остатъка от деня Александър се взираше в къщата, където се намираше Изабел. Никой не влизаше и излизаше. Дали имаше храна? Вода? Той и преди знаеше, че ще бъде трудно, но това не беше трудно, беше непоносимо. Дали в момента тя лежеше вътре и умираше?

– Трябва да поспиш няколко часа – обади се снайперистът безстрастно.

Александър кимна.

– Как върви? – чу гласа на Том по радиостанцията.

– Нищо ново – отговори той.

Опитваше се да скрие емоциите си, трябваше да се довери на Том, знаеше, че имат само един шанс и е наложително да се възползват от него максимално. Но това чакане беше най-ужасното преживяване в живота му. Не беше и предполагал, че може да съществуват подобни страх и тревога.

– Трябва ни още ден – обясни Том. – Гледай да се държиш. Яж. Спи. Когато започнем, вие с Кил Бил ще бъдете нашите очи. Ние ще се движим на тъмно. Бил ще ни прикрива, когато е необходимо. Ти трябва да ни водиш. Трябва да съм сигурен, че ще се справиш.

– Ще се справя.

Беше го правил десетки пъти през военната си служба. Бе лежал в готовност дни наред при най-екстремни условия. Тогава беше просто приключение, възможност да се почувства наистина добър в нещо. Сега изведнъж се оказа въпрос на живот и смърт.

Когато се събуди, още беше нощ. Снайперистът го почака да нагласи бинокъла, след което нахлупи качулката над главата си и незабавно заспа.

– Влизаме в най-тъмния час. – Гласът на Том по радиостанцията беше напълно спокоен, все едно четеше от опаковка на прах за пране. – С уреди за нощно виждане. Нощните битки, освен това в населено място, са невероятно сложни, трябва да очакваме цивилни жертви. Няма да бъде като по филмите, никаква стрелба от хеликоптери, никакви експлодиращи врати. Влизаме, откриваме огън, извеждаме я. Ако всичко мине по план, тя ще е навън след по-малко от минута. След това идва хеликоптерът и се оттегляме веднага.

Гласът на Том беше съвсем бодър. Спеше ли изобщо този човек?

– Обикновено минава ли по план?

Радиостанцията изпращя.

– Никога. Няма наръчници за освобождаване на заложници. Но имаме резервни планове. Две коли ни чакат. Подготвена носилка. Всички знаят задачите си. За това сме тренирани.

– Как ще влезете в колибата?

– Не сте видели нищо, което да говори, че е минирано, така че ще влезем през вратата. Но трябва да знаем колко тежи тя.

Александър се замисли за извивките на тялото ù. Изабел беше много висока за жена, но сега му се видя измършавяла.

– Седемдесет и пет, може би седемдесет кила, защо?

– Приготвяме инжекция. Може да се наложи да ù дадем болкоуспокояващо, а не искаме да я убием с твърде много морфин. Идваме утре през нощта. След по-малко от двайсет часа.

Радиостанцията заглъхна. Александър извади телефона си. Погледна таймера, който отчиташе колко време Изабел е прекарала в плен. Наближаваха двеста часа.