35
На другата сутрин Юго я чакаше пред къщата. Той хвърли фаса си на улицата и Изабел го видя как угасва в червения пясък. Селото се състоеше от прости бетонни двуетажни къщи и от множество малки глинени къщурки. Мършави животни и бъхтещи се до припадък хора съжителстваха тук с една от най-големите популации от насекоми в света. В столицата Нджамена, където живееха почти всички чужденци, имаше университет, луксозен хотел и търговски център, но тук, в Масакори, човек сякаш се връщаше стотици години назад във времето. Почти нямаше магазини, а течащата вода беше извънредно оскъдна. Местните здравни грижи се извършваха от лечители, които лекуваха пациентите си с народни церове – в най-добрия случай неефективни, а в най-лошия смъртоносни.
– Bonjour le docteur!6 – поздрави шофьорът и ù отвори вратата.
Тя седна в колата и Юго насочи трополящия и дрънчащ джип извън Масакори. Тази сутрин имаха късмет. Пътят не беше отнесен от наводнение и не се наложи да минат през нито една блокада.
Изабел гледаше през сваления прозорец. Колата подскачаше и тя се подпираше с ръка на тавана.
– Единият от кислородните апарати предаде Богу дух – съобщи Идрис вместо добър ден, когато тя пристигна в болницата.
– Merde!7
Знаеха, че е въпрос на време апаратът да се предаде, но отчаяно се нуждаеха от него.
– Ще бъде приоритет, когато говоря с Лейла – обеща тя, но се запита дали това ще изиграе някаква роля.
Колко струваше един кислороден апарат? И дори „Медпакс“ някак да успееше да си го позволи, как щяха да го докарат дотук?
– Визитация? – попита тя.
Идрис взе бележника си и двамата заедно се приготвиха за сутрешната визитация.
– Docteur!8
Изабел се обърна по посока на вика, усмихна се и коленичи. Разтвори широко ръце:
– Мариус!
Беше се питала дали ще го види отново, всеки ден го търсеше с поглед, попита персонала и Идрис за него. Най-сетне! Тя го прегърна, усети колко е слаб – мършаво момчешко телце, изпъкнали кости и никакви подкожни тлъстини. Тя мигна, за да прогони напиращите сълзи, този път си позволи да изпита облекчение и благодарност.
Боях се, че си умрял.
Задържа в прегръдката си детето малко по-дълго, отколкото може би трябваше, сякаш се опита да му прехвърли от собствената си енергия.
След това го побутна лекичко на една ръка разстояние, огледа го, забеляза ясния поглед и свежия цвят на кожата. Беше недохранен и имаше онова изтормозено изражение, което почти винаги се виждаше у бездомните сираци, но иначе изглеждаше здрав.
– Добре ли се чувстваш? – попита тя, знаеше, че Идрис е нетърпелив да продължат.
Той имаше над сто пациенти на легло и се нуждаеше от нея. За външен човек можеше да изглежда безсърдечно да бързаш твърде много, за да прегърнеш малко момченце, но тя знаеше истината. Идрис винаги преценяваше всички за и против и сто болни деца тежаха повече от едно момче.
Мариус вдигна ръка и показа съвсем малка раничка.
Тя я погледна.
– Можеш ли да ме почакаш? Стой тук и след малко ще ти сложа лепенка. Освен това ти нося подарък.
Разбира се, това беше против всички правила, против всички етични принципи. Да се сближаваш с местното население, да раздаваш подаръци. Всички знаеха, че води до усложнения.
– Чакай ме – повтори тя, погали го по бузата, изправи се и забърза след Идрис.
Визитацията отне няколко часа и едва дълго след пладне Изабел намери време да намине в лекарската стая. Мариус седеше под една маса и си играеше с камъчета. Той се изправи, когато тя дойде, погледна я с бдителните си очи, сякаш искаше да се увери, че не е заплаха, след което раменете му се отпуснаха и той се усмихна криво. Прегърна го още веднъж.
– Ял ли си нещо? – попита и погледна омалелите му панталони и изтънелия потник.
Мариус кимна, но тя знаеше, че може би просто иска да я успокои. Вярата му в другите хора кажи-речи не съществуваше. Така става, когато водиш живот без капчица безопасност и сигурност. Тя беше срещала много улични деца през живота си, беше виждала малки деца да умират от глад, беше виждала четири-петгодишни да трябва да се справят сами на света, беше виждала недохранени осем-деветгодишни да продават мършавите си тела за храна и наркотици. Това беше действителността, с която трябваше да свикват лекарите на терен, ако искаха да си вършат работата добре. Но за нея Мариус беше по-различен. Сама не знаеше защо се привърза към него. Понякога просто става така.
Отвори найлоновата торбичка, която държеше в заключено чекмедже в лекарската стая. Всяка сутрин я носеше със себе си, всяка вечер я връщаше обратно в селото, пазеше я все едно съдържа злато. Подаде на Мариус снакса. Беше изключително непрактичен подарък, заемаше място в багажа и изобщо не беше хранителен, но си заслужаваше заради радостта на Мариус. Подаде му и малък шоколадов десерт, това поне съдържаше мазнини и минерали, помисли си тя с надеждата, че той ще успее да го запази за себе си. Беше купила десет и смяташе да му ги дава един по един.
– Къде живееш сега? – попита го, докато промиваше раната на ръката му и я превързваше.
Той само сви рамене в отговор. Започна да яде снакса, парченце по парченце, дъвчеше дълго и със затворени очи. Тя си помисли, че трябва да се връща в отделението, и усети как гърлото я стяга. Как може животът да е толкова несправедлив? Тя не го разбираше.
– Мариус?
– Да?
Той я погледна с онзи умен поглед, който винаги я пробождаше като нож в сърцето. Беше толкова мил и нежен, от онези момченца, които предпочитат да играят и мечтаят, отколкото да се бият и карат. Дете, което би могло да се развие и да стигне далеч, ако изобщо съществуваше някаква справедливост на този свят. Вместо това то живееше на улицата, тя виждаше страха и самотата дълбоко в очите му и сърцето ù се свиваше всеки път.
– Ще бъда тук, не изчезвай.
– Добре.
Надяваше се той да се върне в болницата, за да може тя да го храни и да го държи под око поне през малкото седмици, които щеше да прекара тук.
Един притеснен глас я извика:
– Докторе?
Знаеше, че трябва да бърза, че почивката е лукс, на който тук не може да се отдава. Изправи се. Последното, което чу, беше шумоленето на пликчето снакс и тихото дъвчене на Мариус.
След дългия следобед в болницата я чакаше друсането с джипа до селото и после обичайната яхния.
Изабел се изми бързо. В Масакори живееха почти само мюсюлмани. Бяха толкова чистоплътни, че тя винаги се чувстваше някак мръсна, затова гледаше да търка ръце, крака и лице колкото може по-често. Облече чист пуловер, среса си косата и си изми зъбите, преди пак да седне пред лаптопа.
Тъй като спалнята ù се състоеше единствено от кораво легло, табуретка и мрежа против комари, тя предпочиташе да седи в хола. Готвачката стоеше пред къщата и пушеше. Димът проникваше през мрежата. Отвън се чуваха гласове, отделни викове, но иначе цареше тишина.
Александър позвъни и тя веднага прие обаждането.
– Здравей! – каза му.
Той изглеждаше дразнещо свеж, като че ли току-що се е къпал. Тя виждаше скъпи мебели и големи прозорци зад него: светло и чисто, и западно.
– Как се чувстваш? – попита той и усмивката му беше заразителна.
– Добре – отвърна тя искрено. Денят беше уморителен, също и емоционален, но кога ли не беше такъв? – И днес никой не умря, тъй че съм супер.
Беше тук вече от седмица. След три седмици щеше да я смени един белгийски лекар. Само още няколко такива дни и това щеше да се превърне в най-успешния ù престой тук.
– Само че изгубихме един от кислородните си апарати – добави тя.
– Важни ли са?
– Да, жизнено. Разчитаме на тях в много случаи, апаратите се използват лесно, няма нужда от някакво специално обучение. Те са най-добрите ни приятели тук. Много деца ще умрат заради тази загуба.
– Ужасно!
– Да. Вбесяващо е.
– Мога ли да помогна някак?
– Да ти се намира някой апарат в апартамента?
– Мога да погледна в килера, но май не.
Тя се засмя, наведе се по-близо до екрана и облегна брадичка на дланта си. Виждаше блестящи чисти плотове и купа с лъскави зелени ябълки. Значи той седеше в кухнята си.
– Кажи ми какво яде днес.
– За храна ли ти се говори?
– Честно мога да заявя, че около деветдесет процента от свободното си време прекарвам във фантазии за ядене.
– Палачинки с ягоди и кленов сироп.
– Американски? Боже, колко са вкусни! Разказвай още.
– Вчера ядох пица. Парче в любимата ми пицария, малко и уютно заведенийце. Седнах с приятеля си Ромео в парка да я изям. Беше покрита с парченца моцарела.
Изабел изстена.
– Знаеш ли кое ми липсва най-много?
– Иска ми се да съм аз, но подозирам, че е нещо за ядене. Кажи.
– Кафето. Горещо черно прясно кафе. С бял хляб. Тук няма хляб.
Александър се засмя. Очите му проблеснаха и тя знаеше, че си мисли как ù беше приготвил храна онази нощ. Когато се кикотеха в кухнята му. Когато се любиха.
– Какво прави снощи? – попита тя и се вгледа внимателно в лицето му. – Излезе ли някъде? – Нямаше право да го разпитва, но не се сдържа.
Той поклати глава:
– Не. Мъча се да наваксам с работата. Даже реших да си взема малко почивка от купоните.
– Така ли? Защо?
Тя нави една къдрица около пръста си, сама се мъчеше да се убеди, че гъделичкането в тялото ù се дължи на умора или стрес, или нещо друго, не на пробуждащата се надежда, на чувството, че нищо не е приключило, а напротив – започва отначало. Предната вечер той ù звучеше съвсем искрено и тя реши да повярва, че е казал истината, че не е спал с онази уличница.
– Реших, че е крайно време.
Александър видя как Изабел се усмихва и разбра, че е бил на кръстопът, когато е взел решението драстично да намали пиенето. Мисълта му хрумна, докато тичаше в Сентрал Парк сутринта. Просто ей така. И той реши. За свое собствено добро. От миналото лято насам сякаш живееше в преддверието на ада. Преди не беше анализирал ситуацията, но когато най-сетне се замисли, видя всичко съвсем ясно.
Миналото лято беше открил необоримо доказателство, че майка му е изневерявала на баща му. Далеч преди това вече подозираше, че Ебба е от хората, които са склонни към такива прегрешения, а той през целия си живот бе ненавиждал неверността. Едно е да спиш с омъжени жени, съвсем друго е ти да си изневеряващият, а той никога не бе предавал никого по този начин. Въпреки това изпитваше ужас да не би всъщност да прилича на невярната Ебба, да е наследил същите черти от своята красива повърхностна майка. След като стана ясно, че Нат се е появила след подобна изневяра, драматичните разкрития започнаха да излизат едно подир друго, удар подир удар, и той взе да губи опората, на която дотогава мислеше, че здраво е стъпил.
Това беше очевидното обяснение, което бе готов да даде на малкото хора, за които истински го беше грижа. Наталия. Ромео. Може би Аса. Може би Изабел, ако тя някога попиташе защо той се държи по този начин, с всички тези жени и алкохол. Обаче съществуваше и другото обяснение. Детството. Никога не беше вярвал, че е възможно да потискаш спомените. Но беше извършил и преживял неща, които бе заровил толкова дълбоко, че ги мислеше за изчезнали завинаги.
И тогава, на онова парти в Бастад, бяха изплували на повърхността. И днес го виждаше. Как срещна там жени, които не бе виждал отдавна, как общува твърде много със семейството, как нещата излязоха от контрол и това даде началото на плъзването му към ръба. И преди пиеше и купонясваше, затова за външния наблюдател едва ли се забелязваше някаква разлика. Но след като се прибра в Ню Йорк, той се хвърли в пагубен кръговрат. По-унищожителен от когато и да било и той добре знаеше, че потъва, при това бързо.
Сега обаче нещо се случи. Истината беше, че той порасна. Можеше да избере да продължи напред. Искаше го. Да, заради себе си, но и когато видя предпазливата усмивка на Изабел, когато видя, че не е изгубил доверието ù, разбра, че си струва. Чувството беше фантастично.
– Трябва да приключваме – върна го тя в действителността.
Картината пак беше започнала да насича.
– Утре ще ти се обадя – обеща Александър и осъзна, че вече е започнал да брои часовете, докато се чуят и видят отново.
Когато затвориха, той взе една ябълка и слънчевите си очила от кухненския плот. Пъхна кредитната си карта в джоба, слезе долу, поздрави портиера, извади телефона и се обади на Ромео.
– Какво правиш?
– Карам се с един от готвачите. Проклети примадони!
– Ти си примадоната. Искаш ли да дойдеш с мен на шопинг?
– Какво ще пазаруваш?
Александър се замисли за подаръците, които беше правил на жените през годините. Цветя, разбира се. Бижута и украшения. Дрехи, пътувания. Беше използвал кредитната си карта за какво ли не. Но едно нещо не беше купувал за никоя жена.
– Ще пазарувам кислородни апарати.
– Неделя е. Не са ли затворени кислородните магазини?
– Затова съм взел голямата кредитна карта. Идваш ли?
– Говориш като променен.
– Защото съм променен.
6 Здравейте, докторе! (фр.) – Бел. ред.
7 Мамка му! (фр.) – Бел. ред.
8 Докторе! (фр.) – Бел. ред.