Само една тайна

19

Александър помаха на Наталия, която го чакаше с бебешката количка при „Юргордсбрун“. Тя му махна и когато стигна до тях, той прегърна сестра си силно.

– Всичко наред ли е, сестричке?

Наталия отметна тъмната коса от лицето си и му се усмихна.

– Радвам се, че се обади. Дейвид е в офиса за няколко часа и е приятно да изляза.

– Значи имаш време за мен само когато Дейвид е зает с друго?

– О, моля те, Алекс! Ти предлагаш да се видим само когато ти трябва нещо, така че няма как да ме накараш да изпитам вина.

Александър се усмихна широко. Наталия имаше право – той се нуждаеше от услуга. Погледна към количката, в която Моли спеше кротко.

– Сладка е – отбеляза, при това съвсем искрено. – Не че е толкова странно, все пак е твоя дъщеря.

Винаги беше знаел, че Нат ще стане добра майка – освен всичко останало, тя беше коренно противоположна на тяхната собствена майка във всяко отношение. Той я прегърна с една ръка и когато тя се облегна на гърдите му, най-неочаквано гърлото го сви. Толкова много я обичаше, а така не умееше да го показва. Ако я нямаше Наталия…

Прегърна я малко по-силно. Докато растяха, за него Наталия представляваше всичко топло и сигурно, и уютно. Тя винаги се опитваше да го закриля, когато бяха малки, утешаваше го, когато беше тъжен, и играеше с него, когато беше самотен. Да, тя също беше дете, затова нямаше как да предотврати много неща, но Александър беше напълно убеден, че малкото му положителни страни са изградени от Наталия. Без нея празнотата у него щеше да е далеч по-голяма.

Сестра му се усмихна и се наведе към количката да завие дъщеря си. Той наблюдаваше спокойните ù движения. Бяха толкова близки, докато растяха, но Александър подозираше, че тя не е имала представа какво преживяваше той през тийнейджърските си години. Какво беше сторил и какво му бяха сторили. Как би реагирала, ако научи? Нат го защитаваше, когато бяха малки, но той беше скрил от нея някои от най-лошите неща.

Тя вдигна очи и го погледна за миг. Какво би казала за работата му в Ню Йорк? Тя се тревожеше за разпътния му живот, за скандалите, за липсата на цели и смисъл. Сигурно го подозираше в какви ли не злоупотреби. Няколко пъти за малко да ù разкаже – последното, което искаше, бе тя да страда заради него. Но проблемът беше, че той познаваше сестра си. Ако кажеше на Наталия, тя щеше да му опява да сподели и с майка им, и с Питър. И след това всички щяха да научат, а той щеше да стои… беззащитен. Обикновено се стараеше да не мисли за това, но понякога, както в момента, съвестта го глождеше. Беше по-лесно семейството да си мисли, че той просто купонясва – щом нямаха очаквания, нямаше да останат разочаровани. Но той не биваше да крие тайни от Наталия, трябваше да бъде по-внимателен към нея. Странното беше, че разказа на Изабел. Едва се познаваха и все пак той ù каза всичко.

– Какво има? – попита Наталия с усмивка.

– Когато срещна Дейвид, веднага ли разбра, че той е мъжът?

– Не. След това винаги си въобразяваш, че е било така, но не. Отне дълго време. Защо питаш? Да не си срещнал някого?

Той се засмя и поклати глава.

– Просто ми е интересно. Вярно е, никога не съм бил най-добрият брат на света и да, обадих се, защото ми трябва помощта ти. Но се надявам да знаеш, че се радвам за теб. Че си имаш Дейвид и Моли. Ти, скъпа сестричке, си най-любимият ми човек.

– Като изключим всички гаджета, за които чета ежедневно? – взе да го закача тя, но той видя в погледа ù колко е щастлива. Явно трябваше по-често да ù казва колко много означава за него.

– Като изключим тях, разбира се. Виж, отворили са павилионите. Да те черпя един сладолед?

Разходиха се покрай „Юргордсканален“, всеки със сладолед в ръка.

– Харесва ли ти новият апартамент? – попита Наталия, след като Моли заспа в количката.

Той кимна.

– Всичко е боядисано в бяло и е много скандинавско. Никакви семейни скъпоценности. Харесва ми.

След като дизайнерите си свършиха работата, Александър прекара последните дни да направи всичко по свой вкус. Купи кристали и порцелан. Свещници и спално бельо. И през цялото време си представяше как Изабел му идва на гости, как я развежда из жилището.

Стига да не го беше зарязала, разбира се.

Изабел беше оставила след себе си единствено кратка бележка, когато той, изпълнен с очакване, слезе за закуска и за планираната им разходка. Отначало си помисли, че това е някаква глупава шега, но след като тя не вдигна телефона, а само му прати есемес с извинение, че вече била във влака, той се принуди да признае, че наистина е избягала.

При това с помощта на Евгений, този престъпник, който я закарал до гарата. Александър не помнеше кога последно са го зарязвали по такъв начин.

В Сконе вече не беше весело без Изабел, тъй че той се прибра у дома, за да обмисли следващата си стъпка. Беше му трудно да повярва, че е сбъркал за химията помежду им. Ако някой драснеше кибритена клечка, всичко щеше да пламне. Но в нея имаше и нещо друго, което още не беше дешифрирал. От време на време го виждаше да проблясва, чуваше го в тона ù, в някоя недовършена дума, все едно се е изтървала. Не, нещо друго я беше подплашило в Сконе и Александър беше готов да заложи всичките си акции, че то беше някакво сложно чувство.

Значи, само трябваше да измисли правилна стратегия. Вече беше планирал следващата си атака и тук идваше ролята на Наталия.

– Можеш ли да ми направиш една услуга? Можеш ли да говориш с Аса? Искам да доведа една гостенка на мегасватбата ù с Майкъл.

Наталия го изгледа с подозрение и той си припомни, че все пак това е един от най-острите умове във финансовия свят, независимо дали е млада майка, или не.

– Не можеш ли сам да я попиташ?

Той изстена.

– Говорила ли си с Аса напоследък?

Наталия изхвърли опаковката от сладоледа и въздъхна.

– Вярно, че е малко трудна за изтърпяване – призна тя.

Да бе, малко! Ако под „малко“ се разбира „ужасяващо много“. Не смееше да рискува, по-добре да помоли Наталия. Аса не би отказала нищо на Наталия.

– Никога не съм я виждала такава – продължи Наталия. – Кой би помислил, че снежната царица ще се превърне в най-откачената булка на света? Но тъй като аз съм толкова добър човек, а ти ми купи сладолед, ще я попитам. Майкъл има близо две хиляди роднини, така че Аса сигурно ще се зарадва да има още някой и друг гост от нейна страна. Коя е тя? Нова приятелка? Нали не е онази отвратителна блогърка?

Александър се загледа във водата. Беше му малко странно да говори с Наталия за Изабел, сякаш искаше да я запази само за себе си. Обикновено нямаше проблеми да обсъжда увлеченията си. Даже обичаше да забавлява и Наталия, и Аса с истории за похожденията си. Но това беше по-различно, по-лично.

– Една лекарка, която срещнах. Работи за Лекари без граници. И за организация, наречена „Медпакс“.

Наталия закри очите си от яркото слънце.

– Да не говориш за Изабел Сьоренсен?

– Познаваш ли я?

– Не точно. Но сме се виждали. Тя откри, че съм бременна.

– Така ли?

Не го беше споменавала. Но пък, разбира се, доктор Сьоренсен никога не би нарушила лекарската тайна. Нищо чудно Изабел да е лекувала всичките му познати, без и веднъж да ги назове пред него. Впечатляващо. И леко дразнещо.

– Откъде се познавате? Да не сте се видели в Бастад?

– Да, и там. Засичахме се няколко пъти – отговори той уклончиво.

Само че трябваше да се досети, че сестра му ще изкопчи цялата налична информация.

– Колко пъти? Заедно ли сте?

– Бяхме в Сконе. При Евгений.

Тя спря и го изгледа ококорено.

– Шегуваш ли се? Евгений се е запознал с нея? Никога не си представял никое от момичетата си на семейството.

– Тя не е мое момиче. Моля те, не прави голям въпрос.

Наталия изглеждаше сякаш ще се пръсне от любопитство, но накрая каза само:

– Ще говоря с Аса.

– Благодаря ти.

– Чувал ли си се с Питър?

– Не.

– Струва ми се страшно потиснат.

– Сигурно – сви рамене Александър без ни най-малък интерес.

Не му пукаше, ако ще Питър да е депресиран до края на живота си. Никое наказание не беше достатъчно жестоко за него.

– Евгений ще идва. И мама.

– Без татко?

– Да.

– Е, поне за нещо можем да бъдем благодарни. Но ти как се чувстваш? Мама ще дойде за сватбата на Аса, а не дойде на твоята?

– Не искам да се карам с нея. Дъщеря ми трябва да има баба. Искам тишина и спокойствие, стигат ни толкова кавги. Остави ме да избягвам конфликтите, теб това не те засяга.

Той понечи да възрази, да каже, че Наталия е твърде добра и че Ебба не заслужава прошка, но замълча.

– Алекс, има още нещо, за което искам да поговорим – започна тя нерешително и прехапа долната си устна. – Срещнах баща си.

Той се закова на място. Миналото лято се разкри, че Густав не е баща на Наталия. Избягваха да обсъждат темата и Александър осъзна, че дори не я е питал.

– Значи си го намерила най-после? Кой е той?

– Живее в Упсала. Професор е по математика в университета.

– Не се изненадвам, че си дъщеря на математически гений.

– Той няма други деца. Дори не знаеше за мен. – Погледът ù беше тъжен. – Мама не му е казала.

„Ебба трябва да отговоря за много прегрешения“, помисли си той.

– Видяхте ли се?

– Пихме кафе. Чувството беше изключително странно. Изглежда досущ като мен, подобни очи, същият цвят на косата. Много си допаднахме.

Тя изглеждаше сериозна и той си помисли колко вълнуващо е това – Наталия беше открила важна частица от самата себе си.

И тогава тя изведнъж проблесна като свръхнова, както грейваше винаги, когато забележеше Дейвид. Александър вдигна очи към небето.

– Сега се дръж прилично – прошепна му тя.

Александър се обърна и изчака Дейвид Хамар да ги настигне. Поздравиха се учтиво и Дейвид го изгледа със синьо-сивите си очи, сякаш го съдеше, преценяваше и за част от секундата установяваше, че малкият брат не се е променил, поне не към по-добро. Александър можеше да опише отношенията със зет си в най-добрия случай като неутрални. Не хладни, но определено не и сърдечни. Беше развил неприязън към Дейвид миналото лято, преди двамата с Наталия да станат двойка официално, и макар в момента да беше видно, че Дейвид прави сестра му по-щастлива от когато и да било, му се струваше въпрос на принцип да се държи дистанцирано с него. Освен това Александър беше убеден, че сериозният, издигнал се със собствени сили Дейвид Хамар няма високо мнение за него и начина му на живот. Но и двамата обичаха Наталия, така че по някакво негласно споразумение се държаха учтиво и цивилизовано един с друг.

Дейвид се надвеси над количката и погледна дъщеря си, която похъркваше тихичко. И преди той беше човек, с когото трябва да се съобразяваш, един от най-безскрупулните бизнесмени, които Александър бе срещал. Сега, като млад баща, беше направо респектиращ, страшен като мечок гризли.

– Александър си е купил апартамент в Стокхолм – обясни Наталия и погледна брат си предупредително. – Ако още си тук, когато Дейвид излезе в отпуск по бащинство, може двамата да си пообщувате малко повече?

Да бе, разбира се! А може и адът да замръзне.

Дейвид каза небрежно:

– Можем да поговорим, като му дойде времето.

Александър изтълкува от този отговор, че Дейвид има не по-голямо желание да си общуват, отколкото да му извадят всички зъби без упойка. Така че се ухили, тупна зет си силно по гърба и каза:

– Ще чакам с нетърпение – след което се сбогува и тръгна към новия си дом.

Преди обаче да стигне до вратата на апартамента си, получи есемес от Наталия, че ще може да заведе Изабел на сватбата.

Седна на новия си диван, кръстоса ръце на тила си и заобмисля следващата стъпка.

Сега оставаше да убеди Изабел.