Само една тайна

12

Изабел гледаше през прозореца на влака. Бяха подминали южните предградия на Стокхолм и гледката предлагаше все повече зеленина и по-малко бетон. Лейла, която беше промърморила нещо за други ангажименти, замина за Сконе още вчера. Изабел не беше сигурна колко хора ще се съберат, Лейла даде дразнещо смътен отговор, но поне ù стана ясно, че събитието ще е необичайно мащабно. Тя погледна поканата – използваше я да си отбелязва страниците на книгата, която се мъчеше да чете по пътя. Първо възможност за разходка и общуване на поляната и в парка около замъка, после официално откриване и накрая лекции в различни зали в замъка. Също така щеше да има връч­ване на някакви новоучредени културни награди. Между ангажиментите гостите можеха да се разхождат свободно из парка и да видят изложба с инсталации на млади художници. А перлата в короната щеше да бъде балът вечерта, на който бяха поканени само избрани гости, сред които Изабел и Лейла. Домакинът, ако беше разбрала правилно, бил някакъв ексцентрик, а темата на цялото прекарване беше наречена „Кръговратът на живота: изкуство, благотворителност и светът, в който всички ние живеем“. Изабел не можеше да реши дали това е отблъскващо претенциозно или невинно симпатично.

Телефонът ù звънна точно когато минаваха през Линшьопинг. Тя отговори.

– Здравей, мамо!

– Трябва ми помощ да окача една полица в дневната. Нали си свободна тази събота и неделя? Иска ми се да се отбиеш.

– Пътувам за Сконе.

През седмицата ù беше казала за събитието, но Бланш имаше навик да забравя всичко, което не я засяга пряко.

– Какво ще правиш там?

– Двете с Лейла ще говорим за „Медпакс“.

– Помня, когато аз ходех по тези събития. Бях звезда. Приласкавах колкото дарители пожелаех.

Вярно беше. Майка ù беше легендарна в това отношение. Забавна, умна и красива. Не случайно златната ера на майка ù и на „Медпакс“ бяха съвпаднали.

– Ще ми идват гости за Възнесение – продължи тя. – Затова окачвам полици и сменям мебелировката. Като се прибереш, трябва да ми помогнеш да преместя един диван. Не е зле да дойдеш и на празника. Да ми помогнеш за храната.

Майка ù винаги приемаше за очевидно, че тя ще си промени плановете заради нея. Но Изабел сама я беше научила така. През първите десет години от живота си беше живяла с баба си. Майка ù работеше в Париж и ги посещаваше само от време на време. Когато баба ù почина, майка ù се прибра в Швеция, но Изабел винаги се бе бояла да не ù омръзне да стои при нея. В продължение на дълги години единственото ù желание беше майка ù да се нуждае от нея, да иска помощта ù, тъй че докато растеше, Изабел правеше всичко по силите си да ù угажда. С годините майка ù свикна, че каквото и да пожелае, дъщеря ù ще го изпълни. Освен когато става дума за работата. Това бе единственият фронт, на който Изабел не се предаде и продължи борбата независимо от цената, която трябваше да плати под формата на критики и недоволство.

– Тогава ще бъда в Чад – отвърна.

– Не си ми казала.

Изабел притисна основата на носа си с два пръста. Още две минути и след това щеше да ù затвори.

– Реши се съвсем наскоро. Тази седмица научих точната дата.

– Защо ще ходиш? Лейла не може ли да прати някой друг?

– Свен се отказа. По семейни причини.

– Днешните лекари са такива женчовци! Е, и ти ще свършиш работа. Предпочитам да пътуваш за „Медпакс“, отколкото за Лекари без граници. Но, Изабел, казвам го само за твое добро. Наистина трябва да помислиш за бъдещето си. Една мисия на терен е полезна за сивито ти, но ти се увли­чаш. Всички други ще те изпреварят. На твоята възраст вече бях започнала да пиша дисертацията си.

Изабел се загледа през прозореца. Понякога тези разговори бяха толкова еднакви, та ù се струваше, че вече ги е водила стотици пъти. Предполагаше, че съществува някакъв психологически термин за отношенията с майка ù, но когато си засегната страна, е трудно да анализираш. Най-трудно ù беше да разбере как другите хора могат да я виждат като толкова преуспяла, докато собствената ù майка намираше единствено недостатъци, които да критикува.

– Мамо, трябва да си прегледам записките.

– Не се тревожи за мен, свикнала съм да се справям сама. И баща ти все беше зает. Просто дъщерите на всичките ми приятелки им помагат. Не разбирам защо на теб ти е толкова трудно да ми обърнеш внимание поне мъничко. Помисли си. По-добре не раждай деца, всичките са егоисти.

Изабел въздъхна дълбоко. Поне никой не можеше да обвини Бланш, че прекалява с грижите за добруването на дъщеря си. Или че я притиска за внуци.

– Ще ти звънна, като се прибера. Ще гледам някоя вечер да се отбия. Сега трябва да затварям – прекъсна Изабел разговора, преди да е изтърсила нещо, за което после да съжалява.

Тя отиде във вагон-ресторанта, купи си кафе и пак седна. Пейзажът навън започна бавно да се променя от борови гори и диви поляни към широколистни дървета и жълти ниви с рапица. Пролетта в Сконе винаги идваше три седмици по-рано.

Тя изпи кафето, изхвърли картонената чашка и затвори очи за момент. Александър не се беше обаждал повече. Това вероятно означаваше, че между тях всичко е приключило. Не че беше започвало. Вечерята, танците, посещението му в кабинета ù, всичко беше толкова… готино. Боже, кога за последно се беше забавлявала така?!

Само че той не ù се обади повече. Пак погледна телефона си. Намери номера му. Толкова лесно беше да му драсне ред-два. Но бързо го прибра в чантата си. Ако изобщо не ù пукаше за Александър, тогава би могла и да се свърже с него. Да се осмели да го попита иска ли да излязат на по питие. Но тя мисли за него през цялата седмица, натъжи се, когато той не ù се обади. Това беше недвусмислен знак, че трябва да се отдръпне. Не можеше да си позволи чувства към мъж като Александър. Той беше твърде страстен, твърде непредвидим. Притежаваше потенциала да пробуди у нея неща, които тя не беше убедена, че иска някога отново да изпита.

Извади бележките си. Отвори ги решително. Един уикенд в замъка беше точно онова, от което се нуждаеше, за да пропъди нежеланите чувства. Скоро щяха да се уталожат. Дори си беше купила бална рокля. Щеше да се забавлява. Ето това беше добър план – най-умното, което можеше да предприеме.

Когато таксито остави Изабел пред замъка малко след обяд – при вида му дъхът ù секна, никога не си бе представяла, че в Швеция може да има такива замъци, – я посрещна любезно усмихнат служител, който я попита за името и после се погрижи да я отведат в стаята ù в една от кулите.

– Мисля, че е станала грешка – възкликна Изабел, когато прекрачи прага.

Младата жена, облечена в костюм от седемнадесети век, която я въведе – студентка по история в университета в Лунд, както обясни, – погледна бележника си:

– Изабел Сьоренсен, нали?

– Да.

– Настанена сте тук. Нарича се „Кралската стая“, тъй като няколко шведски кралици са спали тук. Закуската се сервира между седем и десет в трапезарията на първия етаж.

– Ама… – заекна Изабел, но жената вече се беше отдалечила.

Изабел пристъпи в стаята. Големи ориенталски килими в пастелни цветове заглушаваха стъпките ù. Огромното легло с балдахин насред стаята беше покрито с червени и розови платове, тапетите сякаш бяха боядисани с чисто злато. Навсякъде бяха поставени вази с рози, а бризът през открехнатия прозорец леко поклащаше бродираните завеси. „Разкошна“ беше слаба дума за тази стая.

След като се настани набързо, Изабел слезе по стръмната вита стълба. Всяко стъпало беше излъскано в средата, явно през вековете хиляди крака са минавали по същия път като нея. Навън, на застлания с камъни двор, гъмжеше от народ, затова тя отиде да се разходи отвъд рова, спря за малко, за да надзърне в него, и после видя Лейла да приближава, хваната под ръка с някакъв възрастен мъж. Лейла, както обикновено, беше облечена в черно. Мъжът носеше виненочервен костюм с шарена жилетка и ярка врато­връзка.

– Изабел! Нека ти представя нашия домакин – извика Лейла.

– Евгений Толстой. Виждали сме се преди – усмихна се той, след като се ръкуваха.

Острият му поглед се плъзна по лицето ù.

– Простете, не си спомням – отвърна тя, понеже ù се струваше познат, но не можеше да се сети откъде.

В този момент обаче надойдоха още хора и вниманието на Евгений се отклони, преди да успее да отговори.

Лейла го пусна и тръгна с Изабел.

– Ела – подкани я, – искам да видя изложбата, преди да е станало твърде наблъскано.

Излязоха на зелената трева, където вече се бяха събрали много хора. Изабел различи между дърветата езеро с лебеди и патици. Иззад полюшващ се плат хора разглеждаха картините, които висяха на тънки стоманени жици, все едно се рееха безтегловно във въздуха. Сюрреалистични картини, невероятно красиви.

– Евгений колекционира произведения на изкуството цял живот. Казва, че това момче е гений – каза Лейла, впила поглед в картина на огромна птица, чиито криле се разклоняваха като клони на дърво. „Идентичност и аутсайдерство“, помисли си Изабел. – Бил само на осемнайсет. Избягал от Русия. Какви работи само правят с хората в онази страна! Евгений, естествено, особено се грижи за хомосексуалистите. И за всички други, които не се вписват в рамките на нормалното.

– Евгений гей ли е? – поинтересува се Изабел. Двамата с Лейла изглеждаха доста закачливи. – Мислех, че вие двамата…

Лейла сви рамене.

– Познаваме се отдавна. Той е ренесансова личност и с него имаме специална връзка. Играем табла, когато намерим време. Обсъждаме история и политика. Той е роднина на старото руско царско семейство. Моите родители пък са имали роднини, близки до персийския трон. Ние, старите аристократи, имаме много общо помежду си.

– Табла, казваш?

– Всъщност това е персийска игра. Най-старата в света. Него много го бива.

– После ще си поговорим – погледна Изабел часовника. – Искам да разгледам замъка. Ти идваш ли?

– Естествено. Навъртат се и много репортери. Това е един от най-старите частни замъци в Швеция и никога досега не е отварял врати, така че журналистите са любопитни. Трябва да се погрижим „Медпакс“ да си направи голяма реклама.

– Идеално е да ни видят в подобна компания. Уредила си го чудесно, Лейла.

– Стаята ти хубава ли е?

– Не бях виждала нещо подобно. Чак помислих, че са се объркали.

– Надали. Ти си важен гост.

– Нима?

– Ами не разбираш ли, че… – започна Лейла, но я прекъсна някакъв журналист, който явно я познаваше. – Ще те настигна – подвикна тя и се обърна към журналиста.

Изабел първо отиде да разгледа залата, където щяха да се четат лекциите. Ръкува се с няколко други лектори, поздрави познат професор от „Каролинска Инститютет“, с когото беше разговаряла много пъти и който щеше да открие събитието с първата лекция. Тя дълбоко го уважаваше, а той все се мъчеше да я привлече да отиде да работи за него. След като се разделиха, разгледа с ококорени очи помещението, в което щяха да разговарят. Беше не по-малко разкошно от нейната стая. Златоткани гоблени, антикварни мебели и редици столове, тапицирани със синьо кадифе. Лесно можеше да си представи насядали по столовете благородни дами в кринолини, шепнещи си иззад ветрилата.

Изабел извади записките си, реши да прегледа речта си още един път. Радваше се, че дойде, радваше се, че може да се съсредоточи върху нещо друго. Точно от това се нуждаеше, за да остави мислите за Александър където им е мястото – в миналото.