Само една тайна

13

Александър се качи по едно от задните стълбища към стаята на етажа, където Изабел щеше да чете лекцията си. Той беше пристигнал в замъка предишната вечер, но двамата още не се бяха виждали. Първата му задача, като пристигна, бе да се погрижи Изабел да получи любимата му стая в кулата. След това пи коняк с вуйчо си и неколцина други гости, между тях и Лейла. А когато всички останали отидоха да си легнат, двамата с Евгений пиха руска водка до късно през нощта. Разговаряха за семейството – тема, която Александър ненавиждаше, – и за стопанисването на замъка, а после слушаха някаква ужасна музика, която вуйчо му на все по-завален руски настояваше да нарича „твоето културно наследство“.

Сутринта Александър потича около езерото, изкъпа се и след това гледаше най-вече да не се пречка на персонала, който вдигаше шатрата за партито, нареждаше масите и довършваше останалите приготовления. Забеляза Изабел, когато пристигна, но тя изглеждаше напрегната и той реши да почака въпреки нетърпението си.

Отвори една от многото скрити врати в замъка и бързо прекоси стаите. Бяха измити и подредени и той се зачуди каква ли сметка ще получи този път. Идеята беше имотът да се самоиздържа, но стопанисването на замък с подобни размери му костваше колосални суми и тъй като можеше да си го позволи, Александър плащаше сметките, които Евгений му изпращаше. Той направи път на двама мъже, които се мъчеха да пренесат огромна маса, а след това едва не се сблъска с три от ловните кучета на Евгений, които търчаха напред-назад и лаеха развълнувано. По принцип Александър не би и доближил подобно събитие. Но когато се досети, че именно тук ще идва Изабел, изкушението се оказа твърде голямо. Той подмина стаята, където Евгений държеше руски произведения на изкуството и където снощи бяха пили водка.

Евгений и сестра му Ебба имаха руска жилка. Прабабата на Александър била дъщеря на велика княгиня, прадядо му – един от първите олигарси. Дъщеря им, бабата на Александър, се омъжила за шведски благородник, а след това дъщеря им Ебба се омъжила за Густав де ла Грип и по този начин затвърдила мястото си в шведската аристокрация.

Докато Ебба се гордееше с шведското си потекло, Евгений беше взел моминското име на майка си – Толстой, и с всяка изминала година все повече заприличваше на руснак. Освен това той беше човек с много специален вкус – Александър въздъхна при вида на нещо, подобно на ледена скулптура, което работниците изнасяха навън. Партитата на Евгений в този замък обикновено се определяха като „легендарни“ и „граничещи с незаконното“. На Нова година 2013 например фойерверките бяха поизлезли от контрол. Говореше се, че експлозиите се виждали чак в Лунд. Което може и само по себе си да не е било чак такъв проблем, ако един от гостите на Евгений (млад руски моден дизайнер) малко след полунощ не бе задигнал една от най-мощните ракети и не бе успял не само да улучи, ами и да запали средновековна камбанария в съседния имот. Камбанарията, която била свидетел още на управлението на крале като Магнус Ериксон и Густав Васа, изгоряла до основи. Наложи се Александър да плати за реставрацията и освен това да направи значително дарение на засегнатото дружество. След този случай Евгений известно време кротуваше.

В началото на миналата есен обаче в Ню Йорк пристигна сметка за дванадесет пауна и три дузини бели гълъби. Когато Александър се обади на Евгений, за да попита какво, по дяволите, ще прави с близо петдесет птици, вуйчо му безгрижно отговори, че птиците се чувстват отлично и че той точно в момента прави нова цветна градина долу при езерото. „Мечти, Александър, човек трябва да има мечти. Представи си колко разкошно ще се получи.“ За жалост, оказа се, че проектът на Евгений за градината съдържа основно растения от любимата диета на пауните (те обожаваха ароматните растения), и почти веднага след като Александър плати и тази сметка, пауните изгълтаха и последната лавандула. Изглежда след това гадините изпаднаха в любовно настроение, поради което сега паркът гъмжеше от раздразнителни пауни, които нападаха всичко и всички.

Александър спря за момент да поздрави стар познат. Както обикновено, Евгений беше поканил извънредно пъстра компания. Представители на местната аристокрация, разбира се (поне онези, които все още му говореха след гафа с фойерверките). Неколцина от наистина баснословно богатите млади хора, почти всичките познати на Александър, дошли с частни самолети от Ню Йорк, Лондон и Москва, за да купонясват една вечер, преди да заминат някъде другаде като прекомерно лъскав рояк скакалци. Доста от ЛГБТ-дружките на Евгений също присъстваха и внасяха оживление, меко казано. Когато продължи разходката си, Александър се натъкна на неколцина от по-общителните настоящи и бивши шведски министри, които нямаха нищо против да ги поканят на богата трапеза в луксозна обстановка. И разбира се, имаше шепа хора, които щяха да говорят за благотворителната дейност. В интерес на истината, гостите представляваха безумна смесица, но Евгений беше експерт по събирането на подобни разнородни компании. Александър мина покрай една от кухните, взе чаша шампанско, пресуши я, взе още една и тръгна към залата, изпълнен с нетърпение най-сетне да види Изабел.

Той се настани най-отзад, докато ехтяха аплодисментите при откриването. Първият говорител беше професор по международно здраве, чиято реч той вече беше гледал в Ютюб миналия уикенд. След ръкопляскането излязоха Изабел и Лейла. Изабел носеше сива рокля с бели маншети и яка. Слънцето грееше и косата ù, събрана на кок ниско на тила, светеше във всички нюанси на оранжевото. Помещението беше пълно с хора, той седеше най-отзад, а тя изглеж­даше съсредоточена, така че не го забеляза.

Първа се представи Лейла, обясни за ролята си в „Медпакс“ и дейността им през последните години. След това даде думата на Изабел и седна на първия ред. Изабел излезе напред и сякаш заплени цялата публика.

– Името ми е Изабел Сьоренсен. Аз съм лекар, специалист по обща медицина. Майка ми и дядо ми основаха „Медпакс“. Поканиха ме тук, за да разкажа за работата си като лекар в полеви болници.

Тя направи пауза и се усмихна. „Тази жена има усмивка, за която всеки мъж би тръгнал на война“, помисли си Александър.

– И за да ви убедя да ми дадете страшно много пари, разбира се – добави Изабел с пламъчета в очите.

Публиката се засмя – изглежда ги беше спечелила с шегата си. Тя направи крачка напред, застана по-близо до слушателите си, плъзна поглед по лицата им.

– Виждала съм много деца да умират. Но видях още повече да оцеляват. „Медпакс“ управлява детска болница в Чад и аз самата скоро заминавам там. „Медпакс“ също така финансира програми за ваксиниране, участва в национални кампании за народно здраве и спомага за оцеляването на гладуващи деца. Разказвам ви това, тъй като е най-лесно да изпиташ чувство на безнадеждност.

Тя замълча, почака думите ù да окажат нужното влияние. От публиката не се чуваше нито звук.

– Но всеки, който – също като мен – е виждал какви резултати могат да дадат относително малки усилия, би престанал да се колебае. Вие, които седите тук днес, можете да промените всичко. Всеки един от вас може да спаси човешки живот.

Тя имаше прекрасен глас. Александър не беше единственият, привлечен в магнитното ù поле. Публиката беше запленена. Никой не си играеше с телефона, никой не се прозяваше. Изабел ги омагьоса, накара ги да слушат с насълзени очи, докато разказваше за децата, които е срещала, а после ги разсмя с историята как тя и две медицински сестри веднъж организирали – за всеобща радост – спа процедури, състоящи се от кофи с кал и тубичка лосион. Беше страхотна. Дори той, който вече бе дал толкова много пари на „Медпакс“, че банкерите му започнаха да пращат имейли, имаше желание да даде още. Тази нужда да я впечатли, да я накара да го уважава… Някой би могъл да каже, че наистина го е оплела в мрежите си. Той гледаше тази корава самоуверена жена. Дори и да го бе оплела, не виждаше нищо толкова лошо в това. Просто беше необичайно.

След известно време напрежението спадна, както става винаги при подобни презентации. Изабел знаеше, че обикновено никой не забелязва, но тя винаги беше страшно нервна в началото. Когато дишането ù се успокоеше, започваше да гледа публиката, докато говореше и жестикулираше. Искаше да покани слушателите в своя свят, да ги накара да разберат колко важни са за каузата ù. А и може би частица от нея – нещо, което никога не би признала, – обичаше да стои под светлината на прожекторите. При тази мисъл тя се усмихна и в същия миг видя Александър на най-задния ред. Той седеше под огромен портрет на дебел мъж, яхнал дребен кон. Тя изпусна нишката на мисълта си. Как се беше озовал тук?

Изабел хвърли поглед на часовника. Разказа за доктор Идрис, който така нежно се грижел за децата в болницата, за майка си, която се осмелила да не се подчини на лекарите и да отиде в болницата, разказа и за Зара, шестнайсетгодишното момиче, чиято малария излекували и което сега пътувало по селата и обяснявало на всички колко е важно да използват мрежа против комари. Приключи точно навреме и предизвика бурни овации. Лейла ръкопляскаше силно с гордо изражение. Александър се изправи на крака и аплодира чак докато Изабел излезе през една странична врата, водена от експедитивен асистент. Най-после можеше да диша свободно. Чу как представят следващия говорител и точно тогава Александър дойде при нея.

– Беше фантастична – поздрави я.

– Благодаря. Така се изненадах да те видя, помислих те за призрак.

Все още ù се струваше, че появата му тук е напълно нереална.

– Само изненадана? Не ликуваща? Почти в екстаз?

– Е, това също, разбира се. Но какво правиш тук?

Дали беше дошъл заради нея? Възможно ли беше?

– Замъкът е мой.

– Защо ли не съм изненадана?

– Рядко идвам. Вуйчо ми го стопанисва. Той е домакин на целия този цирк.

– Евгений Толстой ти е вуйчо?

Тя изведнъж забеляза приликата. Същите сини очи и руса коса. Известно декадентство.

– Да се поразходим? Или искаш да чуеш и останалите?

Изабел възнамеряваше да остане да слуша, но идеята да излезе в това чудесно време с Александър беше почти неустоима.

– Откога го притежава семейството ти? – попита тя, докато вървяха по свежата трева.

Из парка се движеха множество гости, някои с чаша в ръка. Тя забеляза един паун, който се мъчеше да отскубне цъфтяща магнолия. Разсмя се весело, но Александър само вдигна очи към небето.

– Замъкът не принадлежи на Де ла Грип. Аз го спечелих преди три години.

– Как така го спечели?

Той сви рамене:

– Покер.

Тя поклати глава.

– Никога не мога да разбера дали се шегуваш, или говориш сериозно.

– Най-често и двете. Но наистина го спечелих. Бил е в семейството на съперника ми от поколения. Нали разбираш, подобни неща не се продават, притежаваш ги, докато не банкрутираш. Мисля, че той в известно отношение изпита облекчение да се отърве от него. Евгений се нанесе и това беше. Рядко идвам.

– Освен сега – отбеляза тя.

Господи, та тя флиртуваше с него! Но как да се сдържи? Той беше дошъл тук заради нея, сега го осъзна.

– Ще останеш ли за бала? – попита го нехайно.

– А ти?

– Да, даже си купих нова рокля.

– Какъв цвят?

Тя откъсна едно листо от близкото дърво.

– Зелена.

– Любимият ми цвят. Ще има танци. Да ги помолим ли да свирят салса?

Тя поклати глава:

– Не е рокля за салса. По-скоро за валс.

– Значи ще поискам да ни свирят валс цяла нощ.

– Не можеш.

– Точно сега имам чувството, че мога да направя всичко, което поискам.