Само една тайна

53

Изабел разчисти апартамента на Евгений. Обикаляше от стая в стая, нагласяваше покривки, припомняше си какво са правили, поруменяваше леко и после продължаваше. От време на време телефонът ù изписукваше и тя прочиташе поредния есемес от Александър. Спираше и се подсмихваше.

Може би все пак беше хубаво, че му се наложи да излезе, че поне известно време щяха да дишат един без друг. Не че това я спираше да копнее да се видят отново, помисли си тя, докато се уверяваше, че не са забравили някакви уличаващи материали в спалнята или под диваните.

Прибра последната чаша в шкафа, провери дали е взела всички… хм, принадлежности в чантата си, уви цветята в целофана и след това слезе до таксито, което беше поръчала.

Трябваше да сложи край на тези разходки с такси, реши тя, докато се качваше в колата, за да се прибере у дома. В апартамента си остави чантата, намери най-голямата ваза, която притежаваше – наследство от баба ù – и постави орхидеите на кухненската маса. Опита се да си спомни кога последно е получавала цветя от някой мъж, любовник, но не успя.

Едва се беше преоблякла в домашните си дрехи, когато Александър изпрати нов есемес. Този път само едно червено сърчице. Тя стоеше и го гледаше, усещаше как собственото ù сърце тупти. Ох, това вече беше глупаво! Чувстваше се като шестнайсетгодишна и влюбена за пръв път. Като изключим, че не бе изпитвала толкова силни чувства към когото и да било на шестнайсет години.

Седна пред компютъра. Изоставаше с абсолютно всичко, помисли си, докато отваряше файлове и се мъчеше да влезе в сериозно работно настроение.

Съумя да работи ефективно в продължение на час-два, преди да започне да се прозява. Не беше спала много през нощта. Направи кафе, взе си бърз душ и пак седна пред компютъра.

Получи есемес, поне двайсетия за деня:

Колко скоро можем да се видим?

Тя далеч не беше убедена, че е разумно да позволява на Александър да краде толкова много от времето ù за работа. Но как само жадуваше за него!

Ще видим. Трябва да работя.

Тя отпи от кафето, отвори един лекарски сайт, за да потърси някаква студия, натисна линк към статия във вестник, прочете я, щракна върху друг интересен линк и хоп – вече сърфираше в сайтове, споменаващи Александър де ла Грип. Избягваше онези, които вече беше чела, не искаше да вижда стари клюки, вместо това намери статия за кариерата на Ромео Роци, която прочете с голямо любопитство. Последва линка към личния му сайт, видя снимки от ресторантите на Ромео, щракна върху друг линк, попадна на известно заведение на покрива на небостъргач в Ню Йорк, разгледа красивите хора и видя…

Сбърчи чело.

Вторачи се.

Не може да бъде…

Да, определено беше Александър. С две млади момичета на коленете. Изглеждаше пиян. Беше хванал едното през кръста, другото – за бедрото. Тя прочете текста под снимката. Нямаше кой знае каква разлика между тази и всички други, които бе виждала. С едно изключение. Погледна календара за всеки случай. Свери още веднъж и с историята си в скайп.

Да.

Беше от последния му престой в Ню Йорк. Същия ден, в който бяха започнали да се чуват по скайп. Тогава ù се беше сторило, че са се сближили много. Когато той се закле, че не е спал с онова момиче с особеното име.

Тя застина с неприятно усещане в цялото тяло.

Може би е казал истината. Може би не. Може би винаги лъже. Точно това беше големият проблем с мъже като Александър – човек никога не знае. Точно това можеше да очаква при евентуална връзка с него, осъзна тя, докато безнадеждността прииждаше от всички страни. Съмнение. Безпокойство. Несигурност. Това постепенно щеше да я подлуди, сигурна беше.

Всъщност нямаше от какво да се изненадва.

Той беше такъв. До дън душа.

Играч.

Може и да имаше чувства… или да се преструва, че ги има. Да споделя неща за себе си. Да бъде честен и откровен. Но безспорният факт оставаше – Александър бе мъж, който знаеше точно как да даде на жените онова, което искат. Дори ù го беше разказал. Как са го обучили. Тя се възбуждаше от искреността, затова той ù я даде. И тя падна в капана. До такава степен, че я бе накарал да забрави какво е важно за нея и да започне да поставя под въпрос неща, които винаги е приемала за очевидни.

Беше се хванала, беше приела всичко. Докато все повече хлътваше по него, той може би я виждаше просто като поредното завоевание. Тя би трябвало поне да обмисли тази възможност. Че е една от многото жени около Александър де ла Грип. Че не е толкова специална, та той да престане междувременно да се среща и с други. Сигурно в неговия свят дори не се смяташе за странно. Това, че за нея чувството беше все едно ще се пръсне отвътре, не променяше нищо.

Телефонът ù бипна.

Да се видим довечера? Аз ще сготвя. И не само.

Изабел прочете есемеса с празен поглед. Колко бързо се случи! Цялото щастие, цялата радост изчезнаха, заменени от студ, който се разнасяше в гърдите ù.

Не би трябвало да бъде потресена, нито натъжена. Не би трябвало да се чувства сякаш умира.

Тя дълго гледа дисплея.

Написа отговор:

Не днес.

Продължи да се взира. Обмисляше дали да добави нещо. Но какво имаше повече за казване? Изпрати го.

Отговорът дойде, но дори нямаше сили да го прочете. Изключи звука на телефона и се върна към работата.

Когато всичко друго се срутваше около нея, ù оставаше работата. Макар че не беше сигурна дали това е благословия, или проклятие.