Само една тайна

51

Изабел видя как тялото на Александър се напрегна, когато тя изплющя пробно с камшика във въздуха. Наистина ли можеше да го направи? Когато планираше вечерта, мислеше само от своя гледна точка. Събра всичките си фантазии и преживявания и после просто реши да доминира над него, да го принуди да ù се подчини. Беше очаквала да бъде трудно, но поучително. Това, което не беше очаквала, бе тя самата да се възбуди страшно силно, да бъде почти като надрусана от преживяването.

Да се самозадоволява пред Александър беше идея, която ù дойде на момента. Свърши по-бързо от всякога и когато той я умоляваше да му се отдаде, беше на крачка да се съгласи и да се остави да я прикове към пода, към стената, където и да е.

Отново изплющя с камшика и видя как мускулите му се подготвят. Тялото му беше като поезия: загоряло на слънцето, мускулесто и лъщящо от пот. Тя беше доволна, че размисли, че запази контрола. Знаеше, че това е еднократно преживяване, че не е роля, която иска да играе в бъдеще.

Сега обаче…

Погали гърба му с камшика, видя го как потреперва.

Сега искаше да вземе всичко, което можеше.

Вдигна камшика и го удари отзад. Той се стегна, но не издаде и звук. Макар че сигурно го бе заболяло.

– Отпусни се – каза му. – Дишай.

Александър пое дълбоко дъх. Изабел вдигна камшика и го удари втори път, като внимаваше да уцелва само мускулите и меките части. Цялото му тяло потрепери. Тя се поколеба. Той не казваше нищо, само дишаше. Дали не беше твърде груба? Коленичи, опипа с ръка под него. Охо! Беше толкова голям, че не можеше да го обхване с ръка изцяло, топъл и приятно твърд. Надвеси се над него, ухапа го по ухото. Той изпъшка, раздвижи се припряно под нея, върху дланта ù. Тя го пусна и той изстена тихо и разочаровано.

Пак замахна с камшика. И пак. И пак, още по-силно. Той продължаваше да мълчи. Тя си избърса челото.

Нямаше сили за повече, беше супернапрягащо.

Удари го още два пъти, по един път върху всеки бут, здравата. Чу приглушен звук да се отронва от устата му.

После застана неподвижно, изчака дишането ù да се поуспокои, остави го да се пита. На нея самата това ù се беше видяло най-трудно. Да не знае какво става. Искаше и той да го изпита.

– Сега се изправи – каза накрая. – И ме целуни.

Той остана на място за секунда, после събра сили.

Изправи се в цял ръст. Гол, потен и с подивели очи, които паднаха върху нея, целуна я жадно, мачкаше гърдите ù, пъхна коляно между бедрата ù, принуди я да го яхне, притисна я назад, като същевременно ръката му се сключи около нея като менгеме.

– Чакай – изпъшка тя и опря длани на гърдите му.

Той се опитваше да поеме контрола, но това все още беше нейната вечер.

– Изабел! – примоли се той.

Сръчните му пръсти я галеха, опитните му устни целуваха нейните и тя усети, че се предава, беше толкова хубаво, тя обичаше това безумство. Да бъде желана, жадувана.

– Бейби… – изстена той дрезгаво.

Очите ù се присвиха.

Александър я уважаваше, тя го знаеше без колебание. Сега обаче ставаше дума за баланс на силите и тя още не беше готова да му предаде властта. Отблъсна го от себе си. Кимна към една от спалните в апартамента.

– Там има легло. Легни по гръб. По една ръка до всяка колона. Чакай ме.

Той изглеждаше готов да откаже, тъй че тя се завъртя кръгом, обърна му гръб, отиде в банята и затвори вратата след себе си. Леле, колко беше напрегнато, все едно да се мъчиш да запазиш равновесие на гребена на приливна вълна! Тя си наплиска лицето с вода, оправи грима и прическата. Взря се в образа си в огледалото. Очите ù бяха огромни, кожата сякаш светеше със собствена светлина. Това беше жена, която не бе срещала преди.

Излезе от банята. Дали Александър се беше подчинил?

Бутна вратата на спалнята и наистина го завари там. Гол и опънат в старовремското легло с балдахин. На лицето му беше изписана смесица от раздразнение, възбуда и несигурност и той не я изпускаше от поглед. Но лежеше неподвижно, както му беше заповядала, изцяло на нейно разположение.

– Ръцете на колоните – напомни му тя.

Той се подчини с навъсена физиономия.

Тя разкопча роклята си и я пусна на земята. „Ако се преструваш, че не се притесняваш от голотата си, става почти вярно“, помисли си. А и както се беше вторачил в нея, ù беше трудно да не се почувства поласкана.

Качи се в леглото и го погали, застана с колене до бедрата му, изследваше красивото му лице, мускулестите му гърди.

Наведе се и видя как очите му последваха нейните. Взе копринената лента, която вече беше вързала около колоните на кревата и стегна китките му, първо едната, после другата, докато той не остана напълно безпомощен. Това ù беше хубавото на коприната – силна и здрава, но същевременно лесна за развързване. Тя я върза на панделки и се усмихна при вида им. Александър търсеше лицето ù с очи, тя забеляза безпокойство и го погали по бузата.

– Трудно е, знам – каза успокоително. – Но ще се справиш. Вярвай ми.

– Позволи ми да вляза в теб – зашепна той. – Ще бъде толкова хубаво. Знаеш колко ти харесва. Хайде, Изабел.

– Да, ще бъде хубаво – съгласи се тя тихо. – Но първо искам нещо друго. Не ти решаваш.

Той сякаш щеше да се пръсне. Тялото му се тресеше под нея като животно.

– По дяволите, Изабел! Няма да издържа още дълго. Дай ми да направя нещо.

Тя се измъкна от леглото, изправи се, отиде и взе кофата с лед.

– Какво ще правиш с това?

Тя се наведе и хвана еректиралия му член, прокара ръка нагоре и надолу няколко пъти и пак го пусна. Той вече беше толкова близо до свършването, че се виждаше как оргазмът залива цялото му тяло.

– Още не – усмихна му се.

Наля чаша шампанско. Беше толкова студено, че чашата веднага се запоти, но тя взе и бучки лед от кофата и ги пусна в шампанското.

– Готов ли си? – попита.

Очите му се разшириха.

– Не! – изстена.

Тя изля шампанското върху корема и слабините му. Той изруга. Тя отново погали краката му, облиза го, изсърба шампанското, облиза бедрата му, корема, кожата около треперещата му ерекция. Пръстите ù си поиграха с него, докато той се затресе. Милваше го внимателно, толкова леко и нежно, и дразнещо, че той започна да дърпа превръзките от бяс. Вече беше истински ядосан, тя го виждаше, виждаше огъня в очите му, гнева в ограничените му движения.

Пак взе камшика. Поглади ерекцията му с меките кожени жили, видя истинско безпокойство, изписано на красивото му лице. Не би го признала, но беше възбуждащо да го плаши, да го държи във властта си.

Той дишаше тежко, не изпускаше камшика от поглед, напрегна крака.

Но тя, разбира се, нямаше намерение да го използва върху него по този начин. Вместо това се излегна удобно до него, с глава към долния край на кревата и крака на височината на бедрата му, та да я вижда изцяло. Разтвори крака, видя, че той не я изпуска от поглед. Струваше ù се, че изобщо не мига. Ръцете му бяха изтегнати, вените и сухожилията бяха изпъкнали под загорялата кожа. Качи единия си крак върху неговия, разтвори се с пръсти, притвори очи и започна да се гали.

Той въздъхна тежко, размърда бедра.

– Изабел!

Гласът на Александър беше измъчен, потта лъщеше на гърдите му. Членът му трепереше над корема. Беше се свил от леденото шампанско, но сега отново беше станал голям и твърд. Тя бавно пъхна дръжката на камшика в себе си. Късата дръжка беше груба и набраздена и всъщност страшно възбуждаща. Тя си играеше с камшика, вкарваше го и го изкарваше, като едновременно се галеше с другата ръка, чак докато Александър не задърпа въжетата с такава сила, че цялото легло се разтресе.

Изабел свърши мощно и със стон. Извади дръжката, изправи се, наля шампанско и поднесе чашата към устата му.

– Пий – нареди.

Той наведе глава и залочи бясно, разсипа доста.

– Добро момче – потрети тя, наведе се, целуна го по устата, ухапа го по устната, облиза гърлото му.

– Отвържи ме веднага. Ще полудея.

Александър не беше покорен мъж. Да доминираш над него беше малко като да се опитваш да опитомиш ядосан бик или див жребец, нужна беше едновременно психическа и сурова сила. Беше трудно, но това му беше вълнуващото. Да разчиташ емоциите по лицето му и да се опитваш да предвидиш реакциите му. Да виждаш съпротивата му, да го притискаш да приема заповедите ти. Но той вече заслужаваше да получи каквото искаше. Освен това тя жадуваше за него.

Протегна се към шарените опаковки, които беше наредила на нощната масичка, взе една кафява и разкъса фолиото. Разнесе се лек аромат на какао. Сложи му презерватива с една ръка. Искаше ù се да го направи с уста, беше гледала клипове с жени, които поставят с уста презервативи на изкуствени членове и дори сама беше пробвала. Затова беше купила такива с различни вкусове. Но се оказа трудно и хлъзгаво и не се беше чувствала ни най-малко секси, затова предпочете да го направи с ръце. Пробва различни вкусове, хареса ягодата, погнуси се от ментата и накрая се спря на шоколада. „Какво ли не правиш, за да си разшириш кръгозора“, помисли си тя, помилва го и го придърпа към себе си. Бедрата му се изпънаха толкова силно, че за малко да я изхвърлят от леглото. Тя го изгледа строго:

– Лежи мирно.

– Не мога – изсъска той.

– И престани да дърпаш лентата – продължи тя остро. – Ще се нараниш. Ако не можеш да правиш каквото ти казвам, ще…

Той започна да се дърпа.

– Ще слушам, ще слушам. Върни се. Боже, върни се, моля те.

Тя целуна гърдите му, леко захапа халката. Той лежеше послушно. Но беше изпотен, челюстите – стиснати, и тя усети, че го е пришпорила докрай.

– Сега ще те развържа – обясни. – Но няма да мърдаш, докато не ти кажа. Ясно?

Той кимна.

Тя развърза едната панделка. После другата. Задържа поглед в очите му. Бяха станали почти черни, но лежеше точно както му беше заповядала. Тя се плъзна над него, нагласи тялото си. Той затвори очи.

– Толкова си близо, нали – промълви тя. – Искаш ли да свършиш?

– Боже, да.

– Още не.

Започна да го язди, бавно, знаеше, че той иска тя да се движи по-грубо и по-бързо, знаеше, че използва цялата сила на волята си, за да продължи да ù се подчинява.

Тя спря.

От гърлото му се отрони ръмжене. Но не помръдна. Тя опря длани на раменете му, пак започна да го язди бавно.

– Сега – каза само.

Усети как целият баланс на силите се преобърна за миг, все едно беше стъпила върху люшкащ се леден блок, който в един момент се поколеба и после се прекатури в бездънните дълбини. Ръцете на Александър се размърдаха толкова бързо, че тя дори не ги видя. В едната секунда решаваше тя, в следващата я беше хванал за бедрата, беше я повдигнал леко и после я беше съборил. Той се изтласка навътре с такава мощ, че тя изпъшка. Ох, колко ù харесваше, когато той поемеше контрола!

Остави се да бъде надвита от освободената му енергия, просто се хвана за него, докато той я мяташе из леглото, търкаляше се отгоре ù, стискаше ръцете ù, дърпаше ги нагоре, като същевременно усука краката ù около кръста си, пак влезе в нея, изчука я грубо, бясно, потно. Свърши с крясък и тя също свърши, все едно беше най-лесното нещо на света да получи още един оргазъм.

Веднага след това той се строполи до нея, дишаше на тласъци, стенеше.

– Добре ли си? – попита тя.

Той отговори, като се обърна към нея, грубо зарови лице в гърдите ù, обгърна я с ръце и започна да се тресе. Тя го галеше внимателно по косата и чакаше реакцията. След малко той се размърда леко, избърса си лицето с опакото на ръката. Тя го погали по косата, усети сърцето да се успокоява.

– Извинявай – каза той задавено.

– Не ми се извинявай. Знам какво е усещането. Няма за какво.

Той дишаше и тя усещаше ударите на сърцето му и двамата лежаха в мълчание. Апартаментът беше нависоко и отвън не долиташе нито звук. Освен може би някой самолет в далечината.

– Боже Господи! – проговори той най-сетне и тя усети по гласа му, че е дошъл на себе си. – Не знам какво да кажа. Беше… Напрягащо. Напълно различно от всичко, което съм изпитвал. – Той я погледна. – А ти беше като някакъв мокър сън.

– По едно време ми се стори малко ядосан – каза тя и затърси по лицето му някакъв знак за съжаление, че се е съгласил. Но той изглеждаше напълно спокоен.

– Така беше. И същевременно не. Извинявай, в главата ми е пълна каша.

– Не бях осъзнала колко е трудно да доминираш – каза Изабел, докато пръстите ù си играеха с косата му. – На моменти нямах представа какво да правя.

– На мен ми се стори, че имаш пълен контрол.

Гласът му вече беше напълно овладян и той се изтегна по гръб до нея. Тя се облегна на ръката, която ù подаде.

– Беше суперпоучително – продължи той след малко. – Оказа се много по-трудно да си в подчинената роля, отколкото си мислех.

Размърда се и изстена.

– Боли ли?

– Права беше, наистина си силна – засмя се той. – След това боли дори повече.

– Защото ендорфините напускат тялото. Единствената им функция е да маскират болката, спомагат да е приятно. Но когато напуснат тялото, болката се връща с пълна сила.

Изабел поруменя леко, не знаеше защо.

Александър я погледна, целуна я по челото.

– А ти как се чувстваш? Разкажи ми как беше за теб. Трудно ли беше? Забавно? Знаеш ли колко секси изглеждаше?

– Хубаво ми е. Но малко странно. Сякаш съм се разголила.

– Питам се кога ще започнеш да ми вярваш.

Тук обаче Александър грешеше, тя му вярваше, поне що се отнася до секса. Повече, отколкото беше вярвала на когото и да било. Беше приятно. И плашещо.

Той я погали по ръката, целуна я нежно, мълвеше колко е мека и нежна, и секси, и идеална, всичко, което тя имаше нужда да чуе. Тази нежност… Той беше невероятен любовник, никога не се бе съмнявала. Но беше и добър човек в толкова много отношения. Ставаше ù все по-трудно и по-трудно да помни колко са различни двамата и колко противоположни са каузите им.

Затвори очи, искаше да съществува единствено тук и сега.

Негов ред беше да я милва по косата.

– Хубаво е – промълви тя.

– Да, харесва ти да те галят по косата. Разкажи ми нещо за себе си, което не знам. Нещо, което никой не знае.

Дишаше върху кожата му, усещаше пръстите му в косите си, умели, нежни, и думите дойдоха от само себе си:

– Понякога така ми писва от работата на терен, че ми се иска просто да легна и да умра.

Тя замълча, смаяна. Не беше съзнавала, че се чувства така. Думите просто излязоха от устата ù, без да ги е мислила.

– Сериозно ли? – Гласът му издаваше любопитство. – Мислех, че си създадена за това. И всички използват думата „легендарна“ поне по веднъж, когато говорят за теб. Защо се чувстваш така?

Понякога я спохождаха – ако трябваше да бъде супер-суперчестна – моментни мисли, които бързо потискаше.

Може би има нещо друго за мен.

Целия си живот бе подчинила на чуждите нужди. Нямаше семейство, нищо, което да я задържа у дома, дори постоянна работа. Намираше някакво достойнство в това – да може да замине по всяко време, винаги беше смятала, че това иска от живота. Но дали всъщност не го беше правила заради себе си? Дори не смееше да си го помисли.

– Веднъж ме плениха – каза бавно, поглади с пръст златната му халка, подуши кожата му.

Възможно ли е да се пристрастиш към нечий аромат? Вкус? А какво става, ако се пристрастиш, а после се наложи да се откажеш? Дали животът щеше да загуби цвят и смисъл? Или щеше да свърши?

Александър се вторачи в нея:

– Не си ми го казвала. Кога? Къде?

– Миналата есен. В Либерия. Стана толкова бързо. Изпаднах в паника, всичко обърках. Бях толкова ужасена, никога не съм си мислела, че е възможно. Заловиха ме на една пътна блокада и ме завлякоха нанякъде.

– Но нали не са те…

Александър млъкна, но тя разбра какво има предвид. Всички винаги се питаха същото.

– Изнасилили? Не. Пуснаха ме веднага щом разбраха, че съм лекар. Нямаха интерес към мен. Там цареше хаос, безброй воюващи групировки, беше грешка.

Но часовете, през които беше седяла с насочен към лицето автомат, бяха наистина много страшни. Тя потръпна несъзнателно. Александър я стисна по-силно и Изабел се облегна на него, позволи си да бъде малка и нуждаеща се от закрила.

– Но защо не каза нищо? Не може да не ти се е отразило.

– Никога не говоря за това. Само Лейла знае. Затова държеше да ме прати на онзи курс за безопасност. Странното е, че сега, като ме евакуираха от Чад, спомените пак нахлуха. Не знам, може би не съм за тази работа.

– Може би искаш нещо повече от живота?

Тя пак затвори очи. Боже, не можеше да говори с него какво иска от живота! Не още, не сега.

Искаше семейство. Деца. Дали не беше себично? Да иска неща за себе си, когато може да помогне толкова много по света?

– Сигурно – каза само. – Разказвала ли съм ти за Мариус?

Да, децата като Мариус бяха основната причина тя да продължава.

– Споменавала си го.

– Живее на улицата. Седем-осемгодишен и бездомен. Обикаля района. Понякога изчезва. Понякога идва в болницата. Запознах се с него миналата есен. Срещала съм много деца, които са ме очаровали, а се е налагало да ги изоставя, без да зная какво ще стане с тях. Никога не свикваш, но се научаваш да потискаш чувствата. Но Мариус е специален.

Беше му дала кръв, когато дойде миналата есен. Разбира се, не ù беше позволено, имаха правила за тези неща. Но той беше толкова болен, толкова отчаян. Нямаха кръвни банки, молеха роднини да даряват, ако се наложи. Но никой не можеше и не искаше да даде кръв за болния Мариус и когато тя разбра, че с момчето са от една и съща кръвна група, решението се оказа лесно. Даде му от своята кръв и той се възстанови. Сега буквално носеше нейната кръв във вените си.

– Кръстен е на някакъв чадски футболист. Когато си спомня за него, знам, че трябва да продължа.

– Нямам намерение да те разубеждавам, поне не сега – каза той и я целуна леко. – Ти си сложна жена, доктор Сьоренсен, и някой трябва да си поговори сериозно с теб. Но не сега. Никога не съм се чувствал по-добре, отколкото в момента. Бъдещето си намира начин да разреши дилемите.

Изабел също не искаше да започва спорове, които със сигурност не биха завършили добре. Тъй като за разлика от Александър знаеше, че бъдещето не разрешава дилемите от само себе си. Тъкмо обратното. Опитът ù сочеше, че след добрите времена неизменно идват лоши. И скоро щеше да стане точно това – вече твърде дълго ù беше хубаво.

– Има ли нещо за ядене в тази секс бърлога?

Изабел кимна. Двамата станаха и пиха чай със сандвичи в кухнята. Приказваха си за изкуство, за филми, за пътувания. После се любиха отново, но този път кротко и нежно. В леглото под завивките. Дълбоки целувки, меки движения. Уютно и интимно, без никакви странности. Дълго лежаха и се гледаха в очите, без изобщо да им се струва лигаво. Александър заспа преди нея и Изабел остана будна да го гледа. Той изглеждаше различно, когато спеше. Иначе непрекъснато беше в движение, имаше невероятна енергия, но сега изглеждаше спокоен. Тъмните вежди и мигли придаваха характер на златното лице. Косата беше късо подстригана, вероятно съвсем скоро, и тя леко докосна челото му с пръсти.

Започваше да се влюбва в този мъж.

Знаеше, че е глупаво, че е последното, което желае. Но Александър притежаваше дълбочина и чувствителност, срещу които защитните ù бариери падаха. Пътят към разбитото сърце беше точно такъв – да изпитваш толкова силни чувства към мъж, известен с любовните си истории, – тя го съзнаваше ясно. Само че можеше да спре чувствата си не повече, отколкото можеше да спре някой злонамерен вирус. Природата не е милостива. Тя е безпощадна и ни най-малко състрадателна. И винаги намира начин – независимо дали става дума за вирус, или за любов. Ако си силен, го преживяваш без твърде тежки поражения. Изабел придърпа завивката и над двама им, притисна се в него и затвори очи. Боже, надяваше се, че наистина е силна! Тъй като това имаше потенциала да я съсипе.

+nbsp