Само една тайна

23

– Доктор Сьоренсен, предполагам? – попита Александър с небрежен тон.

След това обаче не се сдържа и се ухили и направи нещо, което намираше за неприлично и се вбесяваше, когато другите мъже го правеха: изпи я с поглед, направо я погълна. Изабел беше най-красивото човешко същество в целия свят. Роклята, къдриците като на филмова звезда, бижутата – широки, екзотични, еротични гривни на ръцете.

Магия! Беше като кралица.

Той я прегърна. Обгърна с ръце бронзовата коприна и я стисна силно.

– Толкова се радвам, че се съгласи. Изглеждаш фантастично – промълви той с лице в косите ù.

Толкова беше висока, по-висока от всички около тях, и Александър никога не беше изпитвал такава примитивна радост от собствения си ръст. Другите мъже нямаха шанс. Днес Изабел беше негова.

Тя отвърна на прегръдката му, плъзна ръце по гърба му, докато той усети топлината ù по цялото си тяло. Усети аромата на нещо, което за пръв път не беше дезинфектант, и цялата тази мекота накара мислите му да препускат безредно. Това все по-малко приличаше на привличане и все повече на фикс идея. Той не я пускаше и си мислеше, че трябва малко да забърза ритъма, да я вкара в леглото скоро, иначе щеше да полудее. Не можеше да го обясни другояче. До последния момент не беше сигурен дали тя наистина ще дойде, или пак ще се разколебае. Боеше се, че в крайна сметка няма да дойде, и сега осъзна колко по-различно е всичко, когато тя е тук. Колко по-прекрасно е, когато тя е в обятията му, как сивата перспектива да прекара този ден без нея го беше измъчвала! И после едно не особено дискретно покашляне напомни на Александър, че не са сами, тъкмо обратното. Изопна развълнуваното си лице, неохотно се отдръпна от Изабел и се обърна към Наталия. Тя му се усмихна развеселено.

– Здрасти, сестричке! – каза той нехайно. – Бих искал да кажа, че и ти изглеждаш фантастично, но знаеш ли, че имаш повръщано на рамото?

Тя изсумтя.

– Само почакай и ти да станеш родител и ще видиш колко е лесно. Трябва да се радваш, когато дрехите ти не са наопаки.

Докато Наталия вадеше мокра кърпичка, Александър се ръкува с Дейвид. Зет му държеше Моли на ръце, но и така някак успяваше да изглежда като финансов магнат. Наталия се бършеше и гледаше ту Александър, ту Изабел с нескрит интерес.

– Престани – прошепна ù той.

– Нищо не правя – отвърна тя, но очите ù направо танцуваха в орбитите от жизнерадост.

– Какво има? – попита той.

– Нищо. Просто се радвам, че дойде с Изабел. Харесвам я.

– Тя е моя – заяви той решително. – Намери си собствени приятели.

– Значи сте заедно?

Как само мразеше това! Как някои жени започват да планират бъдещето само като видят мъж и жена да разменят повече от две думи. Но пък Наталия никога не беше разбирала кое му е готиното на неангажиращите връзки.

– Спри да си въобразяваш разни работи. И престани да зяпаш – изсъска той.

По калдъръма приближи черен автомобил. Един охранител вдигна ограничителната лента и колата се плъзна към тях и спря.

– Това е мама – обясни Наталия.

Вратата се отвори, Евгений слезе от задната седалка, обърна се и помогна на Ебба да излезе. Колата потегли и Наталия им помаха. Майка ù бързо я прегърна и после кимна на Дейвид, не съвсем враждебно. Моли беше заспала в обятията на баща си и Ебба внимателно погали внучката си по бузата, преди да се обърне към Александър.

Той събра сили. Просто трябваше да я изтърпи.

– Мамо, това е Изабел Сьоренсен. Изабел, това е майка ми.

Изабел придърпа шала над раменете си, пусна професионалната си усмивка, подаде ръка и се здрависа любезно с Ебба.

– Приятно ми е да се запознаем.

– И на мен ми е приятно, Изабел. – Александър не помнеше откога гласът на майка му не е звучал по този начин. Почти мило.

– Да не би майка ти да е Бланш Сьоренсен? Познавам я. Някога бяхме в един комитет. Прекрасна жена – усмихна се Ебба топло.

Евгений приближи и прегърна здраво Изабел, като я целуна шумно по бузите.

– Как се радвам да се видим пак! Изглеждаш зашеметяващо. Както винаги.

– А, вярно, вие се познавате – обади се Наталия и очите ù – ако е възможно – бяха още по-жизнерадостни, когато се обърнаха към Александър.

Евгений се усмихна ентусиазирано:

– Запознахме се в Сконе миналия уикенд. Изабел чете лекция за благотворителната дейност. Александър също дойде. Беше страшно приятно.

Наталия пак хвърли многозначителен поглед на Александър.

– Прекрасно!

Александър поклати глава предупредително. Не стигаше че той самият трудно прикриваше чувствата си към Изабел, ами сега и сестра му взе да се бърка!

– Да не би мама да умира? – попита той, след като Евгений и майка им отидоха да поздравят някакви стари познати.

– Не повече от всички останали, доколкото знам. Защо питаш?

Александър оглеждаше майка си от разстояние.

– Защото се държи като нормален човек. Прегърна те. Сигурна ли си? Може да има тумор в мозъка.

– Ако ти се прибираше по-често, вместо да купонясваш до припадък по целия свят, щеше сам да се убедиш, че мама наистина се старае.

– Хм! – изсумтя брат ù скептично.

Той самият никога не е бил сред привържениците на идеята, че хората могат да се променят.

Църковните камбани забиха. Време беше.

– Влизаме ли? – подаде той ръка на Изабел.

Тя я пое. Имаше много хора и Изабел се оказа плътно прилепена до него. Топлината и тежестта на покритите ù с коприна гърди върху ръкава на сакото му го накараха да я придърпа още по-близо до себе си. Дотук поне тази сватба се оказваше крайно сполучлива.

На вратата на църквата стояха охранители. Отпращаха журналистите и проверяваха всички гости. Александър забеляза Том Лексингтън. Естествено, нямаше как шефът на охраната на „Хамар Капитъл“ да не е тук и да държи всичко под око. Том носеше черен костюм и вратовръзка, но ако идеята беше да се слива с тълпата, не се беше получило. Изглеждаше точно като човека, който беше – мъж, свикнал с насилието и твърдата ръка.

– Значи си тук, когато не отвличаш хора? – поздрави го Александър, щом двамата с Изабел стигнаха до вратата.

Том го изгледа мрачно. Към ухото му вървеше кабел с телесен цвят.

– Винаги съм предпочитал сватби, на които гостите идват доброволно – отвърна той сухо.

След като влязоха в църквата, Александър почака Изабел и майка си, която сега държеше Моли, да се настанят, преди и той да седне до Изабел. Наталия и Дейвид бяха кумове, затова щяха да отидат с младоженците до олтара.

Църквата се пълнеше. Най-вече с роднини на Майкъл. Възрастни, деца и старци изпълваха скамейките и вдигаха врява до небето.

– Това не е ли брат ти? – попита Изабел.

Александър видя Питър да идва. Сам. Той забави крачка, погледна ги един по един, след което заобиколи и приседна на самия ръб на скамейката.

– Няма ли да седне при вас? – попита Изабел учудено.

– Да прави каквото ще.

Изабел го погледна въпросително.

– Извинявай, не исках да прозвучи грубо. Не се разбираме много-много. Малко е сложно.

– Можеш ли да повярваш, че никога не съм влизала в тази църква? – попита Изабел и Александър изпита благодарност, че е сменила темата.

Тя пак придърпа шала си, беше тънък и хлъзгав и при всяко движение кракът ù докосваше неговия. Той погледна надолу, видя как покритото ù с коприна бедро е облегнато на неговото в костюма. Идваше му да сложи ръка върху този крак, високо на бедрото ù, да го докосне с длан, да погали вътрешната му страна, да се наведе и да я целуне по устата. Помнеше наизуст всяка една целувка, която бяха разменили, помнеше каква беше на вкус, как звучеше. Дали и тя си мислеше за това? Означаваше ли всичко това – че тя се разколеба и се съгласи да дойде, че прие да се срещне с Лоло и да заеме тази секси рокля, – че и тя го иска? И ако да, кога?

Дори не беше чул, че музиката е заехтяла, изведнъж забеляза, че всички са се изправили. Бързо скочи на крака и си пооправи костюма, преди младоженците да дойдат по пътеката. Бяха ефектна двойка, както вървяха един до друг – облечената в бяло Аса Белке и бъдещият ù съпруг Майкъл Шамон. Наталия и Дейвид вървяха зад тях.

Изабел въздъхна, а Ебба си бършеше очите. Аса наистина беше красива. Беше хванала бяло-русата си коса в лъскав нисък кок. Дълъг бял шлейф, воал, снежнобяла рокля и чисто бял букет я караха да изглежда едва ли не чиста и невинна, което Александър нямаше как да не намери за доста комично предвид всичките ù лудории. Но тя изглеждаше и бляскава, и щастлива, така че може би все пак точно това е искала. Да се врече във вярност на един човек до края на живота си. Той ù намигна, докато минаваше покрай него. Тюркоазените ù очи проблеснаха, ъгълчетата на устата ù потрепнаха и после младоженците отминаха.

– Тя е най-красивата булка, която съм виждала – прошепна Изабел и Александър завъртя очи нагоре – станеше ли дума за сватби, не можеше да ги разбере тези жени.

Младоженците стигнаха до олтара, Наталия и Дейвид застанаха от двете им страни и гостите седнаха. Церемонията се водеше на шведски, английски и френски. Александър слушаше с половин ухо, погледът му се рееше из църквата. Когато чу тихо подсмърчане от лявата си страна, не можа да не се подсмихне. Той самият не беше ни най-малко развълнуван, тези приказки за Бог и обети не значеха нищо за него, но беше ходил на достатъчно сватби, за да знае две неща: жените винаги плачат и никога не си носят носни кърпички. Той извади малък пакет хартиени носни кърпички от джоба си, хвана ръката на Изабел и ги сложи в нея.

– Благодаря! – прошепна тя.

„Червена точка за Александър“, помисли си той доволно.

Преследваше я повече от три седмици. Не помнеше кога за последно му е отнело толкова време да вкара някоя жена в леглото, започваше да губи търпение.

Изабел си избърса носа и отпусна ръце в скута си. Александър се протегна и я хвана за лявата. Възнамеряваше само да я погали, може би да я вдигне към устата си, да я целуне леко, да прошепне нещо забавно и умно, но вместо това я стисна силно и двамата останаха така, ръка за ръка в църквата. Той гледаше право напред. Би трябвало да го мисли за смешно и глупаво. И може би наистина го мислеше.

Въпросът обаче беше защо в такъв случай не я пускаше?

+nbsp