Само една тайна

7

Александър вдигна очи към сградата на „Сибюлегатан“. На фасадата висеше знаме с логото на „Медпакс“. „Скъпа улица“, помисли си той в асансьора, докато се оглеждаше в огледалото. През последните денонощия не беше купонясвал, дори не беше пил, което му се струваше крайно неестествено.

Вместо това си стоеше в хотелската стая и вечер си лягаше рано. Сутринта взе дълъг душ, хапна лека закуска и после се облече старателно в един от най-хубавите си ръчно шити италиански костюми.

Поглади обръснатото си лице и се опита да си спомни кога за последно се е случвало нещо подобно.

В телефона си имаше буквално стотици номера, някои на най-красивите жени в света. Супермодели, филмови звезди, някоя и друга аристократка. Хубави и сексапилни жени, които оценяваха подобаващо блясъка и привлекателността на Александър де ла Грип. Някои от тях бяха в Стокхолм в този момент. Трябваше просто да натисне едно копче или да повърви до „Стюреплан“, за да получи каквото иска. Но той не беше лягал с никоя, дори не се беше натискал с жена, откакто пристигна. Истината е, че не изпитваше желание. Не и след като видя Изабел, което само по себе си заслужаваше допълнително обмисляне.

Вместо да се отдаде на обичайните си пороци, в последните дни проучваше хуманитарните организации като цяло и по-конкретно „Медпакс“. Вече знаеше всичко, което си струваше да се знае по въпроса. Мозъкът му притежаваше това качество. Съсредоточаваше се върху една тема, научаваше всичко и след това също толкова бързо се изтощаваше. Просто си беше такъв.

Негоден за нищо, както често повтаряше баща му.

Но по-добре негоден за нищо, отколкото идиот и расист, както пък той повтаряше често.

Пооправи сакото си и хвана дръжката на вратата. През последните дни си беше изчистил имейла, беше се погрижил за финансите си, беше задълбочил познанията си за благотворителната работа и освен това се беше обадил на брокер на недвижими имоти. Всички тези дейности бяха силно нетипични за него.

Да не би да се разболяваше?

Усмихна се и отвори вратата. Нали все пак отиваше да се види с лекар…

Приемната беше мрачна въпреки слънцето навън. Една млада жена с къса коса и зелена жилетка го забеляза. Александър тръгна към нея и включи в действие целия си чар.

– Здравейте! – поздрави с усмивка.

– Добре дошъл! Казвам се Аста. С какво мога да ви помогна?

Очите ù проблеснаха пламенно.

– Говорих с Лейла Дибах – започна той, защото искаше да види жената с дрезгавия глас и впечатляващата деловитост.

Лейла беше изпратила в хотела му цялата документация, за която беше помолил. Никакво жалване, никакво увъртане, просто директен въпрос какво точно иска и след малко той го получи.

– А после трябва да се видя с Изабел Сьоренсен.

Преди Аста да успее да отговори, се отвори една тежка врата и се появи облечена в черно жена с големи златни бижута и високи токчета.

– Аз съм Лейла – поздрави тя и здраво стисна десницата му.

Чувствена по един зрял, улегнал начин, но също и вдъхваща уважение с този пронизващ поглед и дълбок глас сякаш пие уиски на закуска и после през целия ден пуши цигара след цигара. Всяка нейна сричка говореше следното: „Не търпя глупости, а такива като теб, Александър, хапвам за закуска“. Той си припомни, че тази генерална секретарка не беше лекарка, нито бюрократка, а психолог. Не приличаше обаче на никоя от психоложките, които беше срещал.

И след това се появи Изабел. За разлика от елегантно облечената Лейла тя носеше почти същите дрехи като предния път. Практични и грозни. И въпреки това у нея имаше нещо. Беше толкова неясно, че Александър трудно можеше да определи какво е. Жена с присъствие. Всички други сякаш изчезваха някъде в сенките, когато тя се появеше. Може би заради ръста ù, може би заради червената коса. Той никога не беше виждал подобен цвят.

– Здравей! – кимна тя.

И после стана нещо, което не беше ставало преди.

Изабел Сьоренсен се усмихна.

През Александър сякаш премина електрически ток. Усещането започна в гърдите, разпространи се назад и нагоре, през гръдния кош, по тила, в ръцете. Беше напълно нереално. Тази жена имаше усмивка като на филмова звезда.

– Здравей отново!

Александър протегна ръка и здраво стисна нейната. Кожата на Изабел беше хладна, пръстите – почти студени, но когато задържа тези сиви очи със собствения си поглед, той зърна как нещо проблясва. Изабел продължи да се усмихва, той продължи да я държи за ръка и двамата останаха така секунда-две по-дълго от необходимото.

– Изабел ще се погрижи за вас – обади се Лейла. – Нали, Изабел?

– Разбира се.

Изабел дръпна ръката си. Изглеждаше напълно равнодушна към ръкостискането, което на Александър се бе сторило едва ли не еротично.

– Заповядай.

Александър учтиво я изчака да седне първа. Изабел усети, че той я зяпа, и пак му се усмихна. Имаше невероятна уста, широка и чувствена, светлорозови устни, поръсени с още по-светли лунички.

– Тук ли работиш? – попита той, поприведе се напред и насочи към нея пълното си внимание.

Гледаше я само в очите, не допускаше грешката очите му да се задържат твърде дълго върху устните ù или да се плъзнат по тялото. Пък и вече знаеше: дълги крака, меки извивки. И всички тези лунички.

– Не, не основно. Работя в частна клиника. На „Валхалавеген“.

Частна? Не го беше очаквал от нея.

Изабел се облегна назад в стола и кръстоса крака. Носеше ниски платнени обувки и той се зачуди дали не е от онези жени, които никога не носят токчета, за да не изглеждат твърде високи. Жалко, ако е така. Би била суперготина на високи токове.

– Работя там на хонорар – обясни тя и изтръгна Александър от фантазиите му. – Така мога да заминавам, без да ги предупреждавам отрано.

– Да заминаваш?

– Работя към Лекари без граници… също така.

Три работни места. Той нямаше и едно.

– Но за „Медпакс“… гориш, нали така?

Изабел сбърчи гладкото си чело.

– Не обичам фразата „да гориш за нещо“. Ангажирана съм с „Медпакс“ в свободното си време.

– Но как се справяш? С цялата тази работа. И пътуванията?

Нали беше прекарал целия уикенд в четене за безкрайните нужди на тези фондации. Сигурно е видяла да умират много хора. Звучеше непоносимо.

– Старая се да помня случаите, в които пациентите ми са се оправили. Това е важното, а и само така можеш да издържиш. И трябва да имаш умерени очаквания към себе си.

– Твоите такива ли са?

Тя го погледна развеселено. Единият ù крак се клатеше напред-назад.

– Зависи кого питаш.

Той също скръсти крака, пооправи си костюма, стойността на който вероятно би могла да плати храна за повече гладни хора, отколкото му се щеше да си представи.

– Изглежда ми толкова безнадеждно.

– Да помагаш на хората? – Тонът ù беше мек, но Александър долови студенина.

– Струва ми се като бездънен кладенец – обясни той. – Понякога не ти ли се иска просто да вдигнеш ръце, да се прибереш у дома и да се напиеш?

– Често. Но всички трябва да правим каквото можем.

Тя повтаряше почти дума по дума казаното от Джина. От устата на Изабел звучеше също толкова наивно. Но беше ясно, че тя говори искрено, че това вероятно е най-важният въпрос в живота ù.

Александър беше размишлявал защо Изабел показа такава неприязън към него при срещата им на летището. Тогава не му беше станало ясно – когато се опита да я сваля. Сега обаче успя да се види през нейните очи. Тя жертваше удобствата и времето си, за да помага на хората. Той беше повърхностен богаташ, заинтересован само и единствено от собствените си удоволствия. Беше на практика генетично предразположена да не го харесва.

– Най-ужасно е, когато знаеш, че е можело да спасиш някой пациент – продължи тя. – Мнозина можеше да бъдат спасени, ако просто имаха достъп до онова, което се намира във всяка шведска домашна аптечка. Тежко е.

Целият този разговор беше тежък.

Да стои трезвен и да се образова за благотворителността – дали идеята беше чак толкова добра?

– Изглеждаш различно – отбеляза тя ненадейно, като го гледаше изпитателно.

Александър вдигна въпросително вежди, доволен, че са престанали да говорят за смърт и нещастия.

– В добрия или в лошия смисъл?

Тя посочи лицето му:

– Чупил си го.

Той автоматично вдигна ръка към носа си. Пластичният хирург явно е бил или некадърник, или махмурлия, тъй като не си беше свършил работата никак добре. Но все пак повечето хора дори не забелязваха. Не бяха толкова наблюдателни, колкото си въобразяваха.

– Боксирах се. Получих кроше право в носа.

Между другото, болката беше ужасна.

– Още ли се боксираш?

– Не, вече не.

Той обичаше бокса, харесваше му да се чувства силен, харесваше му да се бие, ако трябваше да бъде честен. Но си имаше граници колко често би искал жизненоважни части от тялото му да бъдат чупени, пробивани или насинявани.

– Разумно от твоя страна. Рано или късно главата пострадва – отбеляза тя.

Той се ухили:

– И без това не я използвам много-много.

Тя се засмя – искрен и чувствен смях, който накара дори пръстите на краката на Александър да се свият в ръчно правените обувки. Сякаш говореше с една съвсем различна Изабел от онази, която беше срещал няколко пъти. Тази жена беше като секси близначка на презрителната и гневна доктор Сьоренсен.

– Разкажи ми за „Медпакс“. Обясни ми защо точно вие заслужавате парите ми.

– Защото така е редно?

Той я изгледа саркастично:

– Не е зле да ми предложиш някакъв по-основателен аргумент.

Тя кимна, но не изглеждаше обидена.

– Майка ми и дядо ми са основали „Медпакс“, но подозирам, че ти вече го знаеш.

– Да, но все пак ми разкажи, обичам да слушам.

– И двамата бяха блестящи лекари.

– Точно като теб?

Изабел поклати глава:

– Не, не, те двамата винаги са били специални.

– Живи ли са? – попита той, макар да знаеше и това.

– Мама е жива. Дядо ми умря. Героично.

– Май имате доста герои в семейството.

– Не можеш да си представиш. Татко загина героично в самолетна катастрофа, докато пътуваше на мисия за ООН. А неговият баща пък е бил датски герой от войната. Понякога имам чувство, че и от мен се очаква нещо подобно. Да умра, докато върша някакво героично дело.

Александър махна прашинка от панталона си.

– Доста зловещо. Аз лично не бих могъл да се посветя на нещо до такава степен, че да умра заради него. Освен може би на шампанското.

„И на секса“, добави той наум.

Изабел пусна онази нова усмивка, с която, помисли си той, лесно би могъл да свикне. Всъщност точно в този момент тя беше най-опасна. Караше го да напрегне мускули и да се подготви за скок. Ако се преструваше, значи беше невероятна актриса. Кога за последно беше изпитвал толкова силни чувства, че да иска да впечатли жена?

Не се самозалъгвай, Алекс. Искаш да спиш с нея, това е всичко.

– Простата истина е, че парите, които „Медпакс“ получава, имат пряко влияние върху живота и смъртта. Нашата болница в Чад се нуждае от всичко. Персонал, оборудване, лекарства. Нуждите са, както ти сам посочи, почти безкрайни. Организацията ни е малка, затова и административните ни разходи са ниски. Повечето от нас работят като доброволци.

– А ти? Получаваш ли заплата? Извинявай, че питам.

– Няма нищо. Не, работя без заплащане.

– А колко се печели при Лекари без граници?

Все пак тази жена не можеше да живее от слънцето и въздуха.

– Около единайсет хиляди. Покриват ежедневните разходи.

– Ама с толкова не може да се живее!

– Точно затова работя и като лекар на повикване и за частна клиника. Хора с такива здравни застраховки могат да си позволят да ми плащат висока заплата.

Ако не я изучаваше толкова внимателно, би го пропуснал. Сега обаче го усети. Вътрешният ù конфликт. Боже! Едва ли е лесно да си Изабел Сьоренсен.

– Бих искала да ти се извиня, че се държах грубо преди – каза тя и сега гласът ù беше топъл като карибски бриз.

Когато звучеше по този начин, на него му се искаше просто да забрави приказките за болници и да я свали на килима. Да смъкне от нея безформените провинциални дрехи, да оголи кожата и тайните, да я целува, да пие от сексапилния ù смях.

– Какво имаш предвид? По-конкретно – попита той и се наложи да се прокашля, за да успокои гласа си.

Ясно му беше, че Изабел е избрала нова стратегия след последната им среща. Чакаше с нетърпение да види докъде е готова да стигне, за да му измъкне пари. Може и да не беше мило, но той не беше благотворителна организация.

– Когато се видяхме…

– В Сконе? – помогна ù той.

Тя млъкна и сбърчи чело.

– Да, тогава също, разбира се. Но имах предвид…

– На Арланда?

Вече изглеждаше притеснена.

– Предполагам. Не бях осъзнала, че съм се държала грубо толкова пъти. Имах предвид когато се видяхме онзи ден, в твоята фирма. Бях неучтива и искрено моля за извинение. Радвам се, че ми даваш нов шанс.

Той погледна честното ù лице и си помисли, че не бива да се хваща на това представление. Цялото това флиртуване и въртене на кичури коса около пръста му влияеше, естествено, но той не беше толкова лековерен, колкото явно си въобразяваше Изабел.

– Какво? – попита тя.

Време беше да увеличи залозите.

– Мислех си, че може да продължим този разговор. На питие и вечеря например?

Тя присви очи:

– Предпочитам да продължим тук и сега.

– Нямам време. Ще ходя на маникюр.

Изражението на Изабел показа, че мъжете, които ходят на маникюр, не се ползват с благоразположението ù.

– Освен това имам среща с дизайнера си. Не бих искал да се окажа с грозна вратовръзка.

– Бъзикаш ме.

Естествено, че я бъзикаше.

– Среща. Можеш да продължиш с разказа за „Медпакс“ и защо трябва да дам пари точно на вас.

Парите, за които той знаеше, че им трябват отчаяно. Лейла, разбира се, не беше казала нищо конкретно за финансовото им състояние, но Александър не беше нито глупав, нито без контакти. Можеше да отгатне ситуацията им до последната крона. Бяха на червено, дарителите ги напускаха. Определено не изглеждаше добре. Той изпъна крака, сякаш за да покаже скъпия си костюм. На ръката му леко блестеше пръстенът със семейния герб.

Сивите ù очи се присвиха още повече.

– Значи ако не изляза с теб, с „Медпакс“ е свършено?

Тя наистина искаше да потвърди предразсъдъците си за него. Само че Александър не възнамеряваше да ù достави това удоволствие, нямаше да ù позволи да си изгради още по-лошо мнение за него.

– Изабел – отвърна той, – наистина не исках да прозвучи като изнудване. Просто бих искал да те опозная по-добре, да разбера каква е движещата ти сила. Наречи ме суетен, но ми се ще да получа шанс да те накарам да ме харесаш.

– Харесвам те – побърза да го увери тя.

Александър никога не беше чувал по-неискрено изказване.

– Да, виждам – отвърна сухо.

– Но това не променя фактите. Искаш среща в замяна на пари за фондацията ни.

– Не, вече упълномощих банкера си – поклати глава той. – Още преди да дойда. Спирането на парите е било просто административна грешка. Взели са решението, без да се консултират с мен. – Така звучеше по-добре, отколкото да признае, че през последната половин година е занемарил делата си в Швеция. – Скоро пак ще започнете да получавате пари. И то със задна дата. Някой от банката сигурно в този момент обяснява на Лейла по телефона. Ако откажеш да излезеш с мен, това по никакъв начин няма да се отрази на фондацията.

Лицето ù се отпусна.

– Окей, значи отказвам – въздъхна тя облекчено. – И благодаря, парите ти ще помогнат на много хора в беда.

– Готов съм да дам още повече, ако се съгласиш да изле­зем на истинска среща.

Тя замълча. Стоеше напълно неподвижно.

– Стига ли ти един обяд? – попита накрая с надежда в гласа. – Страшно съм заета…

Той поклати глава.

– Съжалявам, но се брои единствено вечерята.

Тя прехапа устни. Той виждаше колко силно ù се иска да откаже и от това едва не избухна в смях. Обикновено не му се налагаше да плаща на жените, за да излязат с него. Ромео би умрял от смях, ако чуе. Но Александър беше напипал слабото място на тази жена. Да, тя определено гореше за фондацийката си.

Изабел поклати глава:

– Не мога да излизам с дарител.

По-голяма глупост не беше чувал.

– Как да не можеш?

– Не мога.

Сега го видя кристално ясно. Изабел обичаше да бъде по-добра от всички останали, да бъде недосегаема. Вече беше съвсем изключено той да се предаде. Колко щеше да му струва да я накара да жертва някой от безценните си принципи?

Александър се облегна назад.

– Дори не знаеш каква сума отказваш – изрече той бавно.

– Няма значение.

– Не си ли любопитна?

– Само за питие и вечеря ли говорим?

– Естествено.

„Освен, разбира се, ако не поискаш нещо повече“. Той лесно си я представяше гола, легнала под него. Очите замъглени от страст, този тих смях. По дяволите, възбуди се само от мисълта! Не можеше да си намери място.

– Колко? – попита тя високомерно. – Чисто теоретично. Колко би дал на „Медпакс“ за една-единствена среща?

Той скри триумфа, който усети. Високоморалната Изабел Сьоренсен в момента се колебаеше дали да не му продаде парченце от безупречната си душа.

Това му доставяше неимоверно удоволствие.

– Назови сума – подхвърли той безгрижно.

Тя дълго го гледа в очите. Той чакаше. По време на военната си служба беше командос и разузнавач. Беше се крил в окопи, зад скали и беше чакал. Ако се налагаше – в продължение на часове, на дни.

– Сто хиляди – каза тя спокойно.

Александър дори не мигна. Беше хвърлил на вятъра доста повече от това при една от най-пиянските си нощи. Може и да не беше много морално, но пък той никога не беше таял амбиции да спасява света.

– Окей – сви рамене той и с голямо удоволствие видя как Изабел Сьоренсен губи нещичко от хладната си сдържаност.

– Ти си луд.

Той се изсмя:

– Кажи нещо, което не съм чувал.

Тя се намести на стола.

– Да му се не види, трябваше да поискам повече.

– Не си насилвай късмета – усмихна се той, докато си мислеше, че щеше да е хитро, ако ги беше удвоил.

Тя се засмя и звукът го заля като вълна от желание.

Може би наистина полудяваше.

Но Изабел беше и красива, и интелигентна. Това само по себе си беше предостатъчно да събуди интереса му. Тя изпитваше неприязън към него, което, разбира се, беше завладяващо предизвикателство. Но в нея имаше и още нещо. Нещо, което се криеше някъде дълбоко, нещо тайно и недоловимо и може би леко хаотично, сякаш у доктор Сьоренсен бушуваха стихии, които тя не владееше изцяло.

– Разбрахме се – предаде се тя.

Той срещна погледа ù и морскосивите очи отново го пронизаха. Чувството беше същото, както когато беше малък и още не умееше да плува, а приближаваше дълбоките води, където не достигаше дъното. Изабел беше сериозна жена, респектираща и отговорна. С други думи, пълна противоположност на неговия тип жени.

Той се усмихна:

– Разбрахме се.

Това можеше да се окаже по-вълнуващо от всичко досега.