Само една тайна

5

Джина Адан върза бяла престилка около кръста си, докато броеше наум чашите върху сребърния поднос – високи кристални чаши, пълни с шампанско, върху масивно старовремско сребро. Щеше да ù тежи. Да, беше силна, но не биваше да носи твърде много наведнъж.

Тя хвърли поглед през прозореца на замъка. Пролетното слънце огряваше Гюлгарн. Нарцисите цъфтяха покрай жълтата фасада, а на поляната на малки групички стояха гости за кръщенето, пременени в костюми, обувки на високи токчета и ефирни рокли. Вазите в салоните на замъка бяха пълни с цветя, а всички повърхности – измити и излъскани. Джина приглади престилката. Обичаше този замък с вековна история. Мебелите, украшенията и не на последно място картините, от които сериозни аристократи и жени в копринени рокли отпреди няколко столетия следяха всяка нейна стъпка. Беше шведско, екзотично и толкова далечно от нейната родина, колкото изобщо е възможно. В Сомалия нямаше много замъци.

– Как върви, мога ли да помогна с нещо? – попита Наталия, която влезе в кухнята.

Тя държеше в прегръдките си бебето, главното действащо лице в днешния ден. Закръглената Моли гукаше и Джина ù се усмихна. Имаше нещо комично в това, че толкова стройно и изискано същество като Наталия Хамар може да има такова дундесто дете.

– Няма нужда – увери я Джина. – Всичко е под контрол, идете при гостите.

– Добре, благодаря ти. – Наталия се поколеба, сякаш искаше да добави нещо, но каза само: – Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

Тя излезе и Джина се загледа след нея. Винаги беше харесвала Наталия, която беше истински чаровна, без да е сладникава, и която, макар да беше толкова богата и преуспяла, си имаше демони, с които да се бори. След скандала миналото лято основните работодатели на Джина, Ебба и Густав де ла Грип, бързо напуснаха Швеция и се установиха във Франция. За известно време бяха на ръба на финансова катастрофа. Джина загуби безброй ценни часове работа точно когато най-много се нуждаеше от тях. Но Наталия, която по онова време несъмнено си имаше предостатъчно други грижи, с обичайната си съобразителност се обади и предложи да ù намери допълнителна работа. Джина отчаяно се нуждаеше от тези пари.

Работеше по подобни партита от шестнайсетгодишна. В продължение на шест години се движеше сред изцяло бялата шведска висша класа, сервираше по кръщенета, студентски празници и сватби, чистеше къщи в Юршхолм и апартаменти в Йостермалм. Нямаше нищо против. Заплащането беше високо, а и гъвкавото работно време ù допадаше. Разбира се, някои мъже я тормозеха, отправяха ù неприлични предложения или коментираха цвета на кожата ù, а жените понякога можеха да се държат ужасно злобно, но за нея това беше ежедневие и не беше по-лошо, отколкото в останалата част на обществото.

Джина избърса едно петънце от сребърния поднос и го вдигна. Само че не беше преценила правилно тежестта и когато една от чашите се заклати, сърцето ù щеше да се пръсне. Кристалният сервиз беше наследствено богатство, а шампанското – скъпо.

Тя изруга, но две силни ръце се протегнаха и я спасиха в последната секунда.

– Благодаря! – възкликна тя с облекчение.

Отговори ù весела усмивка и в този момент сякаш слънцето изгря направо в кухнята.

– О, здравей! – поздрави я Александър де ла Грип и взе тежкия поднос от ръцете ù. – Това щеше да свърши зле. Добре че дойдох.

– Здравейте! – отвърна тя на усмивката му.

Не можеше да се въздържи. Джина обикновено общуваше само с Наталия, но Александър винаги съществуваше някъде в периферията, от време на време се появяваше и разпръскваше сиянието си.

– Отдавна не сме ви виждали – продължи тя и пое подноса от ръцете му.

Не беше виждала Александър от миналото лято. Добре изглеждаше. Както винаги.

– Не, не съм идвал в Швеция от сватбата на Наталия и Дейвид.

Джина погледна лицето му крадешком и забеляза, че той всъщност изглежда доста уморен.

– Зает сте с купони?

Тя се опита да си спомни в колко заглавия на първа страница беше виждала името му през последната половин година. При всички случаи бяха над десет.

– Това е тежка работа, но все някой трябва да бъде черната овца на семейството – сви рамене той и ù отвори вратата.

Имаше онзи изтерзан вид, който винаги добиваше на семейни събирания, макар обикновено да съумяваше да го прикрие добре.

– А как се чувства най-красивата раздавачка на шампанско в Швеция? – продължи той.

– Бива.

– Кажи, ако мога да направя още нещо за теб. Да ти отварям врати, да спасявам кристални чаши. – Той ù намигна. – Да масажирам уморените ти крака.

– Ммм… – изгледа го тя подозрително.

Александър винаги флиртуваше с нея. Е, той флиртуваше с всички, но въпреки това я караше да се чувства някак равна на другите.

Тя се промъкна покрай него и отиде да работи.

Жадните гости бързо опразниха подноса, затова Джина трябваше едновременно да събира празните чаши и да държи всичко под око. Наталия и Дейвид стояха прегърнати и разговаряха с Аса Белке и Майкъл Шамон. Джина не можеше да не спре, за да погледа бляскавия квартет за момент, преди да се върне в кухнята, да смени чашите, да налее още шампанско и да продължи сервирането.

Когато се върна навън, Джина видя Питър де ла Грип да идва пеш през поляната, сам. Тя прехапа долната си устна. Не харесваше Питър, но тъй като той дойде право при нея, се принуди да му поднесе таблата и да се усмихне учтиво.

– Здравей! – кимна ù той, взе чаша, благодари и остана прав до нея, без да говори.

Тя не знаеше как да постъпи, струваше ù се невъзпитано просто да се отдалечи, но от тримата наследници на семейство Де ла Грип Питър ù беше най-малко симпатичен. За нея представляваше архетип за бял мъж – арогантен, уверен в собственото си превъзходство и подчиненото положение на всички останали. Тя го погледна плахо, докато той стоеше с чаша в ръка и поглед, зареян в празното пространство. Никой от другите гости не идваше при него. Той изглеждаше променен. Беше отслабнал от последната им среща в онази сутрин в дома на Наталия преди прословутото събрание на акционерите. Изглежда през последната година не му е било никак лесно. И замъкът, сети се тя изведнъж, преди беше негов. Живееше тук, в Гюлгарн, със съпругата си. А след това изгуби, жена му поискала развод и сега… Джина осъзна, че няма представа какво прави Питър в последно време. Беше изчезнал напълно от полезрението ù. Тя стоеше в мълчание, пристъпяше от крак на крак и се чудеше дали би забелязал, ако си тръгне.

Той въздъхна шумно и обърна поглед към нея. Лицето му изглеждаше уморено. Остави чашата върху подноса.

– Благодаря! – каза ù. – Беше хубаво.

Докато вървеше през поляната, хората сякаш извръщаха поглед от него. Тя погледна чашата, която беше оставил. Беше пълна догоре.

Докато водеше разговор със стройна графиня, с която беше ходил на училище, Александър наблюдаваше Джина с крайчеца на окото. Графинята беше хубавка, но Джина беше приказно красива. Дълги нежни ръце, фантастична фигура. Скули, за които всеки супермодел би убил. Само да не работеше за семейството му… Той кимаше на графинята, усмихваше ù се прелъстително, без дори да се усети, и мислите му се рееха. Джина говореше с Питър и това го притесняваше. Едно беше той самият да флиртува с нея, поне никога не би прекрачил границата с жена, която се чувства в подчинено положение. Но с Питър, изнасилвача, човек никога не знаеше. Чак след като Питър си тръгна, Александър задиша свободно. Графинята изглеждаше учудена и той ù се усмихна извинително. Досега не беше осъзнал, че е готов да се нахвърли върху брат си при най-малкото провинение. Не се бяха виждали от събранието на акционерите, когато Питър гласува срещу баща им и с това допринесе семейство Де ла Грип веднъж завинаги да изгуби контрол над фамилната компания „Инвестум“. И по телефона не бяха говорили, което чудесно устройваше Александър. Имаше много хора, които не харесваше и презираше. В крайна сметка хората често бяха нетърпимо тъпи, но Питър стоеше на почетното място в категорията „хора, които ненавиждам“. Графинята отиде да разговаря с други гости и Александър видя и Питър да изчезва в тълпата. С малко късмет щеше да успее да избегне големия си брат днес, а за предпочитане – и до края на живота си.

– Александър!

Той се обърна в посоката, от която идваше добре познатият руски акцент.

– Вуйчо Евгений! – погледна той с топлота един от малкото членове на семейството, с изключение на Наталия, които наистина обичаше.

Вуйчо му дойде при него и го притисна в една от типичните си здрави прегръдки с руско мляскане по двете бузи и прочие. Изглеждаше бодър. Облечен в ярки цветове, обръснат и ухаещ приятно.

– Сега, докато си в Швеция, трябва да ми дойдеш на гости в Сконе – каза Евгений, като размахваше чашата си. – Организирам благотворителен бал. Ще дойдат хора, които събират пари за нещо. Като че ли за околната среда. Знаеш колко обичам природата.

Александър вдигна вежди.

Евгений изглежда се беше замислил.

– Или пък беше за световния мир? Нещо такова. Както и да е, ще е голямо събитие с музика на живо и речи, и много народ. Такива като теб.

– Като мен ли?

– Ами нали знаеш… красиви хора с твърде малко ум и твърде много пари. Богаташи. Заедно ще се постараем да направим света по-добър.

– Ще гледам да дойда – излъга Александър.

Той харесваше вуйчо си и може би трябваше да се отбие в замъка, все пак го притежаваше. Но благотворителен бал в провинцията не отговаряше на представата му за як купон.

Евгений поклати глава сякаш знаеше точно какво се върти в главата на Александър. Но каза само:

– Ще се радвам да дойдеш. С теб отдавна не сме си говорили.

Наталия се присъедини към тях. Носеше Моли в обятията си и Александър прегърна сестра си с една ръка и погледна племенницата си, която весело се плюнчеше.

– Май се е метнала на Дейвид.

– Много е развита за възрастта си, ако това имаш предвид – отвърна Наталия лоялно, но после погледна мократа брадичка на дъщеря си. – Макар и невинаги да си личи.

Александър се засмя:

– Е, кажи ми, защо не направи мен кръстник на малкото ангелче?

Той забеляза угризенията в златистите очи на Наталия, но гласът ù беше спокоен:

– Трябваше ми някой, на когото може да се разчита, Александър.

Той се сепна за миг, преди да се овладее.

– Права си. Не съм точно човекът, който може да я води по правия път.

И се усмихна, за да смекчи факта, че – съвсем неочаквано – се почувства наранен от преценката на сестра си, че е лекомислен.

Наталия го стисна за рамото.

– Много се радвам, че дойде. Програмата на Гюлгарн е запълнена за цялата пролет. Ще организираме събития за деца и младежи. Футболни мачове. Езда.

Александър не успя да прикрие ироничното си изражение при патоса в гласа на сестра си. Но пък Наталия винаги е била човекът с най-голямо сърце в семейството. Не че конкуренцията беше сериозна.

– Изглежда сега спасяването на света е много на мода – обърна се той към Евгений.

Взе поредната чаша от пренасян покрай тях поднос. Първоначалните му намерения бяха да остане трезвен, но сега идеята му се струваше все по-лоша.

– Предполагам, че начинът, по който опростачваш замъка, е суперпопулярен.

– Ни най-малко не ме е грижа какво говорят хората. Опит­вам се да направя нещо добро.

Александър мерна с периферното си зрение добре позната фигура. Така значи, време беше.

– И точно когато си мислехме, че доброто ще победи, злото се появява и си възвръща контрола – промърмори той, докато майка им идваше към тях.

– Мама не е зло – възрази Наталия.

Александър я изгледа скептично.

– Да не би да не сме имали едно и също детство? – попита.

Това беше шега, но в действителност не бяха преживели едно и също. Разликата беше там, че той го знаеше.

– Да, да, но тя се старае, колкото може.

Наталия обхвана Моли по-здраво и погледна предизвикателно и Александър, и Евгений:

– Гледайте да не правите сцени.

– Даже не ми е хрумвало – сви рамене Александър. – Е, какво накара рогатия, искам да кажа мама, да напусне безценното си лозе?

След миналогодишните скандали Густав и Ебба де ла Грип се бяха преместили, или избягали – в зависимост от какъв ъгъл се погледне историята. През лятото Густав с бързо темпо загуби властта над „Инвестум“, отрече се от Наталия като незаконна дъщеря и след това взе че на стари години се прочу с изпълнение на някои от най-расистките атаки, чувани някога в шведския обществен живот. Александър знаеше – все пак той си беше циник до мозъка на костите, – големият проблем не беше, че Густав е нарекъл хората цигани и диваци. Беше по-зле за него – бе проявил лошия вкус да се остави да бъде разобличен. Избликът му беше записан и пуснат в интернет. Когато Александър провери за последно, прословутото видео наближаваше четири милиона гледания. По същото време Александър научи и че Густав е потулил брутално изнасилване, извършено от Питър преди години. Последните му останали чувства към баща му изчезнаха в онзи миг. Завинаги. За него този човек беше мъртъв.

С майка му беше малко по-сложно, тъй като Наталия настояваше с опитите да изгради някаква връзка с нея. Александър знаеше, някъде дълбоко в душата си, че повече обича Наталия, отколкото недолюбва майка им. Уравнението беше почти невъзможно, понеже чувствата му към Ебба въпреки всичко бяха на ръба на омразата. Той я наблюдаваше. Спомняше си как го изоставяше, за да отиде при някой от своите „приятели“. На колко години беше първия път? На четири? Наталия не знаеше нищо за това. Никой не знаеше. И той предполагаше, че вече няма и значение.

– Мама дойде в Швеция за кръщенето – обясни Наталия. – Ще остане в града няколко седмици. Моля те, не можеш ли поне да се опиташ? Беше направо съкрушена, че ти дори не се обади за Коледа. Нито за Великден. За нея е голяма стъпка да остави татко във Франция и да дойде тук сама.

Александър изучаваше възможно най-обективно майка си, която се беше спряла да поздрави приятелка. Светлосиня рокля с подходяща шапка върху русата коса, гладка кожа, дискретно съвършенство. Изглеждаше като всяка друга аристократка. Как е възможно една наглед толкова обикновена жена някога да е събуждала толкова силни чувства у него? Александър още помнеше как като дете копнееше за вниманието ù. Как тя му обясняваше – когато беше на пет и на шест, и на седем години, – че мама не може по цял ден да стои при него и да го прегръща, че мама си има собствени нужди, че Александър трябва да престане да я задушава. Той дълго беше приемал тези думи буквално и беше умирал от страх да не задуши майка си, без да иска. Пъхаше ръце дълбоко в джобовете си и чакаше.

– Здравей, мамо! – поздрави Наталия, когато Ебба дойде при тях.

Ебба сякаш понечи да прегърне Наталия, но в крайна сметка се задоволи с непохватно потупване по рамото. Усмихна се – даже изглеждаше искрено – на гукащата Моли, поздрави брат си Евгений с кимване и накрая се вторачи в Александър.

Той се подготви за удара, но нейните сини очи се напълниха със сълзи.

– Александър! Прекрасно е, че те виждам.

Усети вълна от неприязън, както винаги, когато тя симулираше някаква близост, която синът вече не желаеше. Затаи дъх, постара се да не вдишва добре познатото ухание на парфюма ù – винаги „Уайт Линин“, който той ненавиждаше.

„Щеше да е много по-лесно, ако не бе съществувало време, в което искрено я беше обичал“, помисли си той и леко се поклони.

– И аз се радвам да те видя, скъпа майко.

Ебба не показа с нищо да е усетила иронията в гласа му. Просто направи още една крачка към него и по този начин пристъпи в личното му пространство. Александър се вцепени. Ебба рядко се вълнуваше от нуждите на другите, но този път сякаш усети, че е прекрачила някаква граница. Поколеба се, примигна притеснено и се обърна към Моли.

Александър въздъхна с облекчение.

Докато камбаната в стария параклис биеше, гостите изпълваха скамейките. Свещеникът, който щеше да извърши церемонията, се оказа жена и Александър се зарадва как голямата му сестра по всички възможни начини хвърля ръкавицата на предразсъдъците, които все още преобладаваха в тяхната класа. Музиката проехтя и той леко настръхна. Като малък обичаше да играе в параклиса, слънчевата светлина, която проникваше през цветните стъкла, го хипнотизираше, акустиката, заради която и най-слабият звук проехтяваше в цялата църква, го плашеше. Като деца прекарваха летата си почти изцяло в Гюлгарн и той се замисли за дългата кестенява коса на Наталия, за конете, които тя обожаваше, за децата, с които играеха. Някои от тях присъстваха днес, вече зрели хора със собствени семейства. Помнеше какво правеха като малки, но не и усещането. Дали е бил щастлив? Колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни и това го притесняваше.

Музиката затихна и Наталия и Дейвид занесоха Моли до старинния купел. Кръстниците, Аса Белке и Майкъл Шамон, стояха тържествено до тях. Моли запротестира шумно, когато поръсиха главата ù с вода, и родителите ù се втурнаха да я успокояват.

Очите на Ебба блестяха и тя избърса ъгълчетата им с носна кърпичка. Може би майка им все пак беше простила на Наталия, задето се омъжи за Дейвид, мъжът, който отне на Ебба най-обичното ù нещо – позицията ù в обществото. Александър затвори очи в опит да се пребори с вълната от паника, която го заля. Не искаше да бъде тук. Не искаше да седи и да се преструва, че е част от всичко това.

След кръщенето стисна ръката на Дейвид Хамар. Не бяха се виждали от сватбата, а тогава Александър присъства само защото младоженецът го завлече насила.

– Благодаря, че дойде, Александър – рече Дейвид.

Не каза нищо повече, но дали в суровия му поглед не се четеше укор? Александър промърмори, че церемонията била чудесна, но после бързо се отдръпна, имаше нужда да увеличи разстоянието между себе си и семейството и онова, което си въобразяваше, че чете по лицата им. Той се измъкна навън, излезе на задната тераса, облегна се на една каменна колона и се загледа в езерото.

– Как се чувствате?

Отново беше Джина.

– Просто лека семейна свръхдоза. След всичко това ще ми трябва нещо по-силно от шампанско.

Погледът му се плъзна по тялото ù. Тя носеше съвсем проста рокля под престилката. Меки платнени обувки.

– Какво ще кажеш, като си свършиш работата, да се измъкнем оттук?

Тя се усмихна леко:

– Не, благодаря. Поласкана съм. Май. Но харесвам работата си, а би станало твърде сложно.

– Няма защо да го усложняваме – махна с ръка той.

Но възражението му беше изказано с половин уста. Не искаше да разваля отношенията си с Джина. Харесваше я, но по-скоро като малка сестра. Плюс това тя заслужаваше нещо повече от обезверен циник като него.

– Освен това довечера трябва да уча – добави тя.

– Аха. Извинявай, нямах представа, че учиш. Какво?

– Медицина. Втори семестър. – Тя го каза гордо, но и леко предизвикателно, сякаш очакваше той да постави решението ù под въпрос.

Очевидно тези дни навсякъде го преследваха лекарки.

– И какво, значи ще станеш докторка?

– Да, след време.

– За да помагаш на хората и тъй нататък? – ухили се той.

Джина присви очи и изведнъж му напомни за Изабел Сьоренсен. Същата почтеност.

– Трябва да вървя.

– Успех, Джина! – пожела той, този път съвсем искрено.

Тя се поколеба, прехапа устна.

– Просто смятам, че е задължение на всеки човек да помага с каквото може. Никога не е твърде късно за това.

Тя му обърна гръб.

Александър остана на терасата. Извади пакет цигари от вътрешния си джоб, запали една и издиша дима към ясното пролетно небе.

Да му се не види, какво изпитание беше този ден!