Това, което искам, е всичко

Д е готов… или пък не

— Още къри на прах — викна Руфъс Хъмфри по адрес на доматения сос, след като го опита. — Още ром!

Беше петък следобед и ваканционното парти щеше да започне след час.

— Татко, не трябваше ли лазанята да има италиански вкус? — попита Дан.

Баща му вдигна буйните си вежди, избърса мръсните си ръце в бялата тениска, на която пишеше „Спасете комунарите!“

— Ти откога стана толкова критичен? Тук няма правила, само възможности — каза той, размахвайки дървена лъжица над главата си.

Дан вдигна рамене и добави няколко капки червен ром в соса. Нищо чудно, че всички обичаха лазанята на баща му, след няколко хапки вече бяха на черешата.

— Та какъв е този пич, дето сестра ти е поканила? — попита Руфъс, използвайки думата „пич“, за да иронизира начина им на общуване. Това от своя страна беше доста дразнещо.

— Казва се Нейт — отвърна Дан разсеяно, — готин е.

Дан беше почти сигурен, че баща му няма да хареса Нейт. Нейт носеше поло-пуловери и имаше скъпа прическа. Той също така носеше кожени обувки и колани, а и обикновено беше толкова напушен, че не можеше дори да започне разговор, без да избухне в смях по средата на изречението. Дан не искаше да разказва това на баща си. Беше доста разсеян, поради факта, че Ванеса щеше да пристигне всеки момент, а той беше решил да сподели с нея, че иска да правят секс.

— Е, да се надяваме, че този Нейт обича лазаня пунджаби — каза Руфъс, докато пълнеше огромната си чаша с кианти.

Чу се звънеца и Руфъс хукна да отвори на стария си приятел Лайл Трос, когото беше срещнал преди двадесет години в парка. Лайл беше от тези типове, които не остаряваха и които виждаш всеки ден на пейка в парка, да слушат мач на „Метц“ по малко портативно радио или да изучават „Дейли нюз“ отпреди три години, намерен в коша. Той беше писател, или поне така разправяше, макар че Дан нямаше доказателства за това.

— Донесох грозде — съобщи Лайл. Беше си сресал косата над плешивината и беше облякъл пуловер с цвят на горчица, кафяви панталони и бели маратонки „Найк“. Имаше няколко прорезни ранички, с които се беше сдобил, докато се бе бръснал. Не беше лесно да го гледаш:

— Здравей, Даниелсън!

— Здравей — отговори Дан. Лайл имаше навика да добавя срички към имената. Може би смяташе, че е супер смешно, но Дан някак си не виждаше хумора в това.

Руфъс грабна гроздето и го хвърли на Дан.

— Сложи малко в манджата — заповяда той.

— Добре — каза Дан колебливо и пусна няколко зрънца в соса. Той си помисли, че на този етап можеше да сложи някое от лайната на Макс, докато никой не гледа. Макс беше дебелата им котка, която в този момент се беше опънала на пода в кухнята между парче пармезан и едно хлебче.

Докато Руфъс и Лайл избираха плоча от колекцията на баща му, Дан бъркаше соса с трепереща ръка и се чудеше как да подхване темата за секса. Беше й казал, че иска да е емоционално, но кого ли заблуждаваше? Сега искаше да свършва по-бързо с това, за да започне да пише отново. Беше му писнало да се взира в черния тефтер с празно като бял лист хартия съзнание.

Дан започна да бърка все по-бързо, докато сосът не закапа от стените на съда. Просто трябваше да се изправи пред нея и да го каже, и да се надяваме, че Ванеса няма да умре от смях.