Това, което искам, е всичко

В и Д със собствени прояви

В дванадесет без четвърт маратонците бяха започнали бавната си обиколка на парка. Ванеса тичаше редом с тях, като се опитваше да улови смесицата от решителност, болка и възбуда по лицата им. Те бяха навън и тичаха, а беше адски студ! Това беше краят на една година и началото на друга, а може би началото на цяла нова епоха.

Макар че те тичаха доста бавно и тя можеше да се движи покрай тях, Ванеса беше оставила оборудването си в една пряспа, а и обувките й правеха мазоли, затова реши да се върне в стартовия пункт, като се успокои, че ще направи няколко кадъра на финала.

Дан и Кен Могул все още я чакаха на пейката.

— Номинирали са ме за няколко неща — разказваше Кен, — но никога не съм печелил нищо. Може би тя ще ми помогне в тази насока. — Той не беше спирал да приказва, откакто Дан седна до него.

Дан нямаше нищо против. Тетрадката му беше отворена пред него, той се взираше в петното от светлина, което хвърляше лампата и търсеше правилната дума, за да опише как се носят снежинките, толкова бавно сякаш танцуват.

Изведнъж Ванеса се появи в петното светлина, бузите й бяха почервенели от тичането, а големите й кафяви очи блестяха. Тя се усмихна на гледката — Дан и някакъв възрастен мъж в модно яко седяха заедно на пейка в парка, а върху раменете им имаше около сантиметър пресен сняг. Тъжните очи на Дан я гледаха изпод бялата му плетена шапка. Никак не изглеждаше бесен и тя наистина се радваше да го види.

— От колко време седиш тук?

Мъжът с якето се изправи и каза:

— Достатъчно дълго, за да разбера, че ти си следващото най-хубаво нещо, което ще се случи на киноиндустрията.

Ванеса се усмихна отново. За какъв се мислеше пък тоя?

Той се приближи до нея и й подаде визитката си. Кен Могул, режисьор, така пишеше на нея.

— Аз потеглям за Бразилия, ще снимам експозе за детската проституция в Рио, но ще се радвам да ми се обадиш, за да направим нещо заедно. С удоволствие ще те използвам.

Ванеса отиде до раницата си и сложи апарата в нея. Тя се възхищаваше от работата на Кен Могул, но не беше сигурна, че искаше да я „използват“, независимо, колко известен бе той. Тя искаше да се справи сама.

— Ще ми се обадиш ли? — настоя той.

— Извинете — чу тя как Дан се обади тихичко изотзад.

Кен се обърна:

— Да, това момче чака да говори с теб, почти откакто и аз. А кой си ти, пич?

Дан се изправи, а тетрадката му падна в снега. Той отиде до Ванеса и я прегърна:

— Гаджето й.

След това я целуна възможно най-силно от страх да не би да не го вземат на сериозно. Та той й беше гадже, по дяволите!

Беше й ядосан, но и горд от нея и от себе си, че я целуна и прекъсна тази лудост веднъж и завинаги!

Ванеса отвърна на целувката със същата сила. Майната му на Кен Могул, режисьора. Филмът, върху който работеше тя, беше по-добър от всеки негов. Плюс това на нея хич не й се говореше за кариера точно в този момент. Сега тя беше заета да целува Дан, гаджето си.

Докато се целуваха, над главите им зарята проряза нощното небе. Това приличаше на клише, което би развалило всеки филм или стихотворение, само дето не беше нито филм, нито стихотворение. Това беше животът!