Това, което искам, е всичко

Само в Ню Йорк

Ванеса не беше запалена по идеята да целува тълпа пияни хора и да крещи „Честита Нова година“. Даже можеше да се каже, че това беше най-големият й кошмар. Следователно, вместо да иде на купона на Серена, тя събра цялото си оборудване, облече се добре и взе метрото до Сентръл Парк. Понеже всички от онова обкръжение щяха да са на купона, на Ванеса й беше интересно да види какво правят другите, които не са от кръга на Серена. Навън беше само 19 градуса по Фаренхайт и температурата продължаваше да пада. Не можеше да има по-неподходящо време за годишната обиколка на парка. Това си беше идеалната тема за филмовото й есе.

Тя започна да снима всички, които идваха за състезанието на входа на парка откъм 89-та Източна улица. Започна да вали сняг, което си беше истинско предизвикателство, понеже беше трудно да поддържа обектива чист, а светлината правилна. Но всичко това си заслужаваше, понеже паркът изглеждаше великолепно с новата тънка бяла покривка и състезателите, които до един приличаха на смотаняци. Това започваше да изглежда по-добре и от главата на куклата в камиона за боклук.

— Всяка година ли тичате или сега ви е за първи път? — попита Ванеса един измършавял човек, обул маратонки на бос крак и срязани дънки. Тя приближи обектива към кльощавия му гръден кош, проверявайки дали е настръхнал, но не видя нищо.

— Първи път? — възкликна мъжът, като прибираше сивата си коса в опашка на тила и се ухили, разкривайки пожълтели от тютюн зъби. — На девственик ли ти приличам?

Отврат.

Ванеса се радваше, че лицето й е скрито от камерата.

— Добре, късмет — каза тя и се отдалечи.

Отстъпвайки назад, Ванеса се блъсна в жена на около седемдесет, облечена в палто от норка, обувки на „Шанел“ и кожени ушанки, която водеше малък бял пудел, също облечен в палто от норка.

— А, кой е това? — преправи гласа си Ванеса, като се наведе да погали кучето.

— Обичаме да тичаме в снега — каза жената, а силно начервените й с розово червило устни се извиха в усмивка. Бялата й коса беше прибрана на френски кок, а по бузите й имаше оранжев руж. — Мъжът ми отиде да залага в Ница, а децата ми са пораснали, та Ейнджъл и аз решихме да се позабавляваме.

— Аз също — каза Ванеса, макар очевидно да нямаше нито деца, нито съпруг, камо ли куче. Тя се усмихна конспиративно на жената и каза: — Суперзабавно е, нали?

В това време жената вадеше нещо от зелената си маркова чанта и Ванеса приближи обектива, за да види какво е: малки червени ботушки.

— За да не му станат снежни топчета на лапичките — обясни жената и се наведе да ги обуе на пудела.

— Много са модни — каза Ванеса.

Сега тя разбра какво имат предвид хората, като казват „само в Ню Йорк“. Да, само в Ню Йорк ще видиш възрастна дама да тича с кучето си посред нощ, с еднакви палта от норки, заедно с тип, като онзи с отрязаните дънки. Това й даде страхотно заглавие за филмовото есе, „Само в Ню Йорк“. Беше си направо брилянтно, макар че засега тя трябваше да се самоубеждава в това.

След като му обуха ботушки, Ейнджъл се завъртя в кръг, за да ги покаже на всички.

— Добро момче — поощри го Ванеса.

И го последва с камерата.

Тя толкова се вглъби в обекта на снимките си, че не забеляза своя герой Кен Могул, който се приближи и седна на една от пейките, за да гледа.

Дан търсеше Ванеса от часове. Първо беше отишъл в апартамента й, което бе най-обичайното място да я откриеш, но след като беше натиснал звънеца четиринадесет пъти и беше викал под прозореца, се отказа. След това отиде до бар „Файв енд Дайм“ в Уилямсбърг, където свиреше сестрата на Ванеса заедно с групата си „Шугърдеди“. Руби беше заета с репетиция, но каза, че Ванеса споменала нещо за снимане на ненормални хора посред нощ в някакъв парк.

Колко полезно, сякаш не всеки парк посред нощ е пълен с ненормалници.

Дан отиде първо до Медисън Скуеър Парк, където бяха снимали сцената от „Война и мир“, но освен няколко души, които разхождаха кучетата си и мъж, който спеше на една пейка, покрит с хартиена торба, в парка нямаше други хора и беше тихо. След това Дан отиде до Вашингтон Скуеър Парк, който беше пълен със скейтбордисти и студенти от Нюйоркския университет, които палеха забранени фойерверки. И накрая той се разходи до Сентръл Парк, където вървейки безцелно, проклинаше Ванеса задето не вярва в мобилни телефони. Обиколи езерото, като гледаше как ледените блокове се блъскат един в друг и се почуди, къде ли са всички гъски. После забеляза някаква тълпа, която се събираше край входа на 89-та улица. Там, проправяйки си път през тълпата зърна едно бледо момиче с камера, облечено в черно палто, шапка с козирка и войнишки кубинки.

Дан слезе по белите каменни стълби, които водеха към езерцето и седна на една пейка, до някакъв тип с червена коса и лунички, който носеше сиво скиорско яке с пухена яка, което изглеждаше доста скъпо. Той седеше на голите си ръце и наблюдаваше Ванеса.

— Виждаш ли как се промъква зад тях, преди да ги заговори — каза мъжът на Дан, сочейки Ванеса. — Сякаш знае нещо за тези хора, което дори и те не подозират.

Дан кимна. Какъв пък беше тоя?

— Харесва ми как се слива с пейзажа, просто застива и ги оставя да се движат. Толкова е красива.

Дан се обърна и загледа мъжа лошо. Искаше му се да го удари.

Мъжът подаде ръката си и каза:

— Аз съм Кен Могул, режисьор. И ти ли си във филмовия бизнес?

Дан стисна леко ръката му и каза:

— Не, аз съм поет — а дъхът му излизаше на бели кълбета.

Двамата продължиха да наблюдават как Ванеса се наведе и позволи на пудела да подуши обектива. Дан се наклони напред. Тя беше толкова грациозна с камерата и снимаше с такава лекота, че беше трудно да повярваш, че би злоупотребила с материала си. Може би Джени беше права да не я вини за линка в интернет. Може би не Ванеса го беше качила. Може би по някакъв начин снимките й бяха попаднали в лоши ръце.

— Публикувал ли си нещо? — попита го Кен Могул.

— Още не. — Дан се усмихна в себе си. — Но следващия месец мое стихотворение ще излезе в „Ню Йоркър“ — добави гордо.