Това, което искам, е всичко

Заключена в кулата

Джени се чувстваше като Рапунцел, затворена в стаята си, без друго занимание, освен четенето и мислите си — само че една по-различна Рапунцел, с по-къса коса и големи цици. Беше поставила сатенената прашка на дъното на чекмеджето си за бельо до следващата й среща с Нейт. Нова Година не беше толкова далеч, а и тя си мислеше, че няма да й се наложи да чака чак дотогава. Тайничко се надяваше, че му липсва и той ще се промъкне посред нощ в стаята й по противопожарната стълба. Седеше и с часове си представяше момента, в който щяха да се видят отново.

Горкичкият Нейт в студения снежен Мейн. Вчера беше Коледа и той най-вероятно бе прекарал деня с родителите си в гледане на стари филми, докато от време на време се е заглеждал в снега навън с мисълта кога ще чуе гласа й отново. Джени не страдаше много задето не може да говори с него по телефона — липсата на Нейт разгаряше любовта й. И все пак тя трябваше да направи нещо, за да докаже на Нейт, че е мислила за него. Именно затова реши да му изпрати малко пакетче.

Първо откри празна кутия от обувки „Найк“ и я покри с фолио. След това постави старо копие от „Ромео и Жулиета“ в нея. Съдбата на двойката в книгата беше като тяхната: Двамата са лудо влюбени, а им е забранено да се виждат, и все пак, накрая любовта трябва да победи. Естествено, тя и Нейт нямаше да умират, както Ромео и Жулиета. Те щяха да се оженят, да имат огромно семейство и да разказват историята как са се срещнали в парка в един слънчев следобед, на внуците си.

След това Джени добави вътре и две къпинови кексчета. Това беше една от най-любимите й храни, но рядко си я позволяваше, понеже в нея имаше множество калории, а и малко хранителни вещества.

Сложи и своя снимка, която баща й беше направил миналото лято. На нея беше облечена с жълта рокля с една презрамка и стоеше край басейна на мотел в Хърши, Пенсилвания, където баща им ги беше завел през един уикенд. Тя харесваше, как слънцето се отразяваше в косата й на снимката и как почернелите й ръце скриваха големината на гърдите й.

После тя постави вътре билета от „Лешникотрошачката“. Така искаше да му покаже, че този ден, започнал с балет и завършил с „обичам те“ е много важен за нея.

Най-накрая отряза голям кичур коса, върза го с червен конец и го сложи вътре. Вярно, изглеждаше малко странно на фона на всички останали неща, малко като спомен от починал човек, но Джени искаше да го накара да я почувства близо до себе си и това й изглеждаше най-добрият начин.

След като добави и кичура, тя реши, че пакетчето е завършено и затвори кутията. След това я опакова със страници от тийнейджърски списания, като се опита да не попада на срамни реклами на тампони или лекарства. Най-накрая постави жълто самозалепващо листче отгоре и внимателно написа адреса на Нейт в Мейн, който преписа от тефтерчето, където бяха всички адреси на семейството му в Монтаук, Ница, Сейнт Антън, Барбадос ей така, само за всеки случай.

След като залепи двадесет марки, които беше откраднала от бюрото на баща си, тя отиде в кухнята и го остави пред вратата за пощальона. Това беше предимството, че живееше в такава стара сграда. На приземния етаж нямаше пощенски кутии, така че пощальонът се качваше по сервизния асансьор и им доставяше пощата до вратата. Тя остави пакетчето до етажерката, на която той обикновено оставяше писмата и се намръщи. Дали не трябваше да го отвори и да добави прашката вътре, за да го направи по-секси. Не, като се замислеше, това май беше по-курвенско. А и Нейт й я беше подарил за Коледа, така можеше да си помисли, че тя не я харесва и му я връща.

Дан влезе в кухнята и видя Джени да стои на задната врата.

— Какво правиш? — попита той недоверчиво.

Баща им го беше помолил да я наглежда и той се взимаше на сериозно.

Тя затвори вратата и каза:

— Просто проверявам дали имаме поща.

Обърна се към него с присвити очи. Косата му беше мръсна и вече втори ден беше облечен с тениска, омазана с петна от кафе.

— Изглеждаш ужасно.

Дан сложи нес кафе в чашата си и пусна топлата вода, докато тя не стана достатъчно гореща, за да стопи гранулите. Напълни чашата си и отпи.

— Работя върху едно стихотворение — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

Джени отвори хладилника и се протегна към кофичка кисело мляко на „Данон“ с вкус на кафе. После обаче я затръшна. Последното нещо, което искаше, беше да надебелее, преди да се видят с Нейт.

Дан духаше кафето си и не сваляше поглед от нея:

— Знаеш, че е била Ванеса, нали? Тя ви е снимала в парка.

Джени се обърна, оправяйки сутиена си между гърдите. Откакто за първи път видя линка, тя не го беше гледала отново, нито се беше замисляла кой ли го е направил. Самата идея Ванеса да го е качила в нета беше смешна.

— Откъде знаеш? — настоя тя.

Дан само вдигна рамене и каза:

— Погледай филма, няма кой друг да е.

Джени кръстоса ръце на гърдите си:

— По-добре да не го гледам. И какво, ако е била тя?

Джени работеше с Ванеса върху списанието „Ранкор“ в „Констънс Билард“ и двете се погаждаха добре. Джени беше сигурна, че ако Ванеса го е направила, явно има перфектно обяснение защо ги е снимала и как са се появили в нета.

— Просто реших, че ще искаш да знаеш — каза Дан и се прибра в стаята си. Той беше преподреждал думите от упражнението си отново и отново и сега се опитваше да ги използва за стихотворението си „Кучки“.

Кучка, робиня, бръсната, черно, дантела, лед, студ, дъжд, плач, бърша, сън, кафе, петно, срам…

Това щеше да е гневно стихотворение, но в него не се разказваше за гнева. В него ставаше дума за това как разбираш, че човекът, когото обичаш, не е този, за когото го мислиш. Джени не беше сладкото, невинно момиченце, каквото изглеждаше, а Ванеса беше воайорка с курвенско бельо, следяща най-интимните моменти на хората.

Той започна да комбинира думите, като добавяше тук-таме глаголи за цвят.

На Дан му хареса колко директно звучи стихотворението и колко е динамично. Той продължи да пише, окрилен от идеята, че отново запълва страниците. След като го завършеше, щеше да го изпрати на Ванеса. Знаеше, че като го допише, щеше да разбере как се чувства, а като й го изпрати, щеше и да й го покаже.