Това, което искам, е всичко

Д май ще се пази до брака

Даниел Хъмфри отхапа нокътя от малкото пръстче на Ванеса Абрамс и го изплю на кафявия килим в спалнята си. Нокътят беше по-дълъг от останалите, а и му беше писнало тя да го дере случайно с него.

— Хей, това си ми беше нокътят за свирене на китара — запротестира Ванеса, като издърпа ръката си от него и прецени повредата.

Дан се засмя, а бледото му лице едва-едва се показваше от рошавата му кафява коса. Той рядко се подстригваше, но тази прическа подхождаше повече на раздърпания и свръхкофеинизиран имидж на поет.

— Като че ли свириш.

Ванеса вдигна рамене и се почеса по почти голата глава. Тя имаше огромни кафяви очи, бледа кожа и тънки червени устни и може би щеше да бъде красива, ако спреше да си бръсне главата. Тя обаче не си падаше по това да бъде красива; тя предпочиташе тъмната страна на нещата и тяхната грозота.

— Как можеш да знаеш? През деня се размотавам с теб, но през нощта куфея — отвърна тя.

— Ти дори не харесваш силна музика — сгълча я той и я бутна на леглото, където започна да я гъделичка под мишниците. — Любимото ти CD е запис на буря.

— Престани! — кресна Ванеса и започна да мята крайници истерично. — Даниел Рандолф Хъмфри, престани веднага!

Е, не са ли сладки?

Дан престана да я гъделичка и се изправи:

— Ти каза думата с Р.

Ванеса издърпа черната си фланелка надолу, понеже се беше навила около пухкавото й коремче по време на борбата.

— Рандолф, Рандолф, Рандолф, кой би си кръстил детето така в наши дни? Звучи като име на порнозвезда или презерватив. Рандолф Овлажнителя! — викна тя.

Дан изведнъж се умълча и се намръщи, докато бъркаше с пръст в дупка от цигара върху старото зелено вълнено армейско одеяло, постлано на леглото му.

Ванеса се изправи:

— Съжалявам, обещах да не се смея на второто ти име, а ей ме на, забавлявам се като кретен.

Но не това притесняваше Дан.

— Кларк е на двадесет и две, нали? — попита той.

Кафявите очи на Ванеса се разшириха. Кларк беше по-големият от нея барман, с когото се срещаше, докато Дан си изясни ситуацията и разбере, че с Ванеса трябва да са повече от приятели.

— Да, и какво?

— И е барман, доста секси.

— Предполагам — все още не й беше ясно накъде бие Дан.

Дан се сви на леглото и запали милионната си цигара „Кемъл“ за деня. Той дръпна здраво и издиша сиво-синия пушек над главата на Ванеса. Ясно й беше, че той се опитва да изглежда сдържан, но очите му издаваха, че е нервен.

— Е, и вие двамата… такова… правихте ли секс?

Ванеса се опита да потисне усмивката си, това ли било. Тя обмисли отговора си:

— Нещо такова.

— Да или не?

— Правехме, но не много често — небрежно отговори Ванеса.

Бяха правили секс само два пъти. Първият път беше на дневна светлина и тя толкова се притесняваше от тялото си, че не обърна внимание на нищо друго. Вторият път беше по-отпусната, но пак не й беше много ясно защо на секса му се отдава такава почит. На нея й изглеждаше примитивно. Беше си същото нещо, което хиените и зебрите правят в оплодителния си период. И все пак беше гот вече да си го направил. Чувстваше се по-уверена и опитна.

— Разбирам — каза Дан и дръпна отново от цигарата си, след това пак. Той седеше, загледан в шева на възглавницата си и мислеше. Все още беше девствен, а Ванеса — не. Не знаеше как се чувства поради този факт.

Всъщност знаеше. Чувстваше се притеснен, глупав, дребен, кльощав, блед, странен и абсолютно неадекватен. За какво й е притрябвало да ходи и да прави секс с някой друг?

— Виж, знам, че си девствен — каза тя направо, — но това не значи, че такъв ще си останеш. — След което повдигна вежда многозначително.

Дан я погледна и се усмихна в отговор, а бузите му порозовяха:

— Наистина ли?

Ванеса кимна и се приближи към него:

— Наистина.

Тя постави ръцете си на слабичкия му кръст и го бутна на леглото. После дръпна цигарата от ръката му и я хвърли в полупълната кана със старо кафе.

— Не се притеснявай, знам какво правя — каза с най-дрезгавия си глас на опитна мадама.

Целуна го нежно по устата и започна да съблича дрехите им. Първо неговата сива тениска, след това своята черна. Под нея носеше черен потник. Всичко, което Ванеса обличаше, беше черно.

Дан пое дълбоко въздух и затвори очи. Не си го представяше точно така. За него сексът, заедно със смъртта и раждането, беше един от най-емоционално наситените моменти, които човек може да изпита. Не беше нещо, което правиш с приятелката си в събота вечер преди колоквиумите, понеже ви е скучно. За него сексът беше това, което правиш, чак след като си опознал другия по всички останали начини — интелектуално, духовно и философски. Дан дори обмисляше идеята да прави секс след като се ожени и е готов за деца. Искаше да има пет деца и да ги кръсти на любимите си автори — Кафка, Гьоте, Сартр, Камю и Кийтс. Но дори и да не изчакаше женитбата, първия път трябваше да е процес на откриване, сякаш се учиш да говориш на човека до теб на друг език.

Но Ванеса беше научила този език от едно друго момче.

— Имаш много тесни стъпала — отбеляза тя, когато коленичи да му свали чорапите.

Дан се изправи и дръпна краката си настрани:

— Чакай.

Ванеса пропълзя нагоре по матрака и седна до него, кръстоса крака, облечена само в черните си чорапогащи и потник:

— Какво има?

— Не искам да правя това, поне не сега — каза той и макар панталоните му да бяха на него, се почувства доста гол.

Ванеса се пресегна и го бутна игриво:

— И аз се притеснявах първия път, но не е кой знае какво. Обещавам.

Дан преглътна и се загледа в тавана. Беше фиксирал поглед върху една пукнатина в мазилката.

— Аз предпочитам да изчакам… до… докато стане по-емоционално.

— Доообре — бавно каза Ванеса, — но това е просто секс, не е стихотворение.

Явно не й беше ясно, че за Дан това си беше стихотворение. Може би най-важното стихотворение, което щеше да напише някога.

Той се пресегна за тениската си и я навлече:

— Просто искам да изчакам, това е всичко.

— Добре — каза Ванеса на границата да изгуби търпение. Дан винаги прекаляваше в преценката си за нещата. Пишеше за тях в малък черен тефтер, докато вече нямаше какво да се напише. Тя обожаваше това, че Дан бе романтичен и чувствителен, но поне веднъж можеше да престане да мисли за нещата като такива и да се пусне по течението. И все пак си падна по него още в деня, в който се запознаха, точно преди три години. Нямаше да прецака нещата сега, когато най-накрая бяха заедно.

Дан отново запали цигара. Ръцете му трепереха.

Ванеса го мушна отново:

— Хей, не се шашкай толкова, все ми е тая дали ще го правим.

Той кимна, а тя хвана ръката му и я обви около раменете си. Те полегнаха назад и Дан издиша дима към червената китайска лампа, която висеше над главите им. Той галеше с палец главата на Ванеса и беше щастлив, че не се наложи да обяснява в подробности. Това му беше плюсът да излизаш с най-добрия си приятел, та тя го познаваше по-добре от самия него.

Известно време лежаха така и гледаха как димът се носи из стаята. Това беше друг плюс, не се налагаше и да говориш много.

— Веднага след като започне ваканцията, искам да заснема още малко филм — наруши Ванеса тишината. — Притеснявам се, че „Война и мир“ е твърде мрачен за комисията в Нюйоркския университет.

Последният й филм беше адаптация на „Война и мир“ на Толстой и в него ролята на принц Андрей се изпълняваше от Дан. Ванеса си беше подала документите по-рано и вместо есе искаше да изпрати един от филмите си. Нямаше търпение да влезе да учи кинорежисура. Още един срок в „Констънс Билард“ — училището за кльощави и тъпи момиченца, където Ванеса не се вписваше, ама грам, и след това щеше да е свободна!

Дан отново издиша огромно количество пушек. Не знаеше защо Ванеса се стяга толкова. Филмите й бяха мрачни, но точно това ги отличаваше. Нямаше начин да не влезе в избрания от нея университет.

— Ако някой трябва да се тревожи, това съм аз — каза той, а ръцете му отново се разтрепериха.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Всяко училище с полусвястна програма по писане ще се избие за теб.

— Аха, и като говорим за мрачно, моите стихотворения са наистина… — Дан спря. Те бяха лични, да, такива бяха. Беше му странно как ще ги изпрати на някакъв си човечец в „Браун“, „Колумбия“ или „Васар“. Сякаш щеше да разкрие душата си пред напълно непознат, който може и да не беше чел творбите на Гьоте, Сартр, Камю и нямаше да разбере препратките към тях.

— А и няма да е лошо да се опиташ да публикуваш нещо, това определено ще ти даде шанс и предимство пред колежанската комисия — предложи Ванеса.

Дан изгаси угарката в празна кутия от кока-кола.

— Да бе, да — каза той. Обичаше да пише, но нямаше начин да прати нещо за публикуване. Та той още не беше намерил гласа си и го знаеше. Всяко ново стихотворение звучеше различно от останалите.

Ванеса се изправи:

— Какво? Ама аз сериозно. Трябва да го направиш.

Дан се мушна под завивките и каза:

— Все тая.

Той не беше готов за секс, нито пък за публикуване. В този момент се почувства дори по-неадекватен отпреди.

Ванеса знаеше кога да се оттегли. Тя пое дълбоко въздух и се настрои на друга вълна, онази, която се надигаше, когато Дан имаше нужда от груба целувка по сладкото си лице.

Промъкна се под завивките и го целуна по брадичката.

— Още една седмица и ще прекараме цялата ваканция по този начин — каза тя.

За разлика от повечето им съученици в „Констънс Билард“ и „Ривърсайд Преп“, Дан и Ванеса нямаше да ходят на някакви зашеметяващи места през почивката. Ванеса живееше със сестра си Руби, която беше баскитаристка, в една част на Бруклин, наречена Уилямсбърг. Родителите им бяха авангардни творци, които живееха във Вермонт и прекарваха Коледа на турне с трупата си. Дан и сестра му Джени живееха с баща си Руфъс, писател с комунистически възгледи и редактор на никому неизвестни бийт поети, който не вярваше в коледа или ханука, или който и да било празник.

— Татко ще прави годишната вечеря с лазаня в петък — каза Дан и прокара ръка по гърба на Ванеса, като се опита да се отпусне. Обичаше допира на тялото й — меко и гладко, а не кокалесто като неговото. — Ще дойдеш, нали?

— Разбира се. Но кажи на баща си, че няма да преяждам като миналата година. Ето още нещо, което ще направя през ваканцията, ще отслабна с два килограма.

Дан продължи да я гали по гърба:

— Защо?

Тя нямаше нужда от диета, тялото й беше точно каквото го беше описал в една от поемите, като вода.

— Понеже дрехите ще ми стоят по-яко, затова.

Ванеса не искаше да е мършава, като повечето от съученичките си, но не й харесваше, че трябва да си гълта корема, за да си закопчае панталоните.

— Аз те харесвам такава — каза Дан и завря носа си в ухото й.

Ванеса се извърна към него и устните им се срещнаха в дълга, сладка целувка. Докато се целуваха, тя си помисли, колко по-смислен би бил сексът с Дан. Стига само да беше готов…

— Обичам те — прошепна той и отвори тъжните си кафяви очи.

— И аз те обичам — прошепна тя и затвори своите. Помисли си да провери отново дали не си е променил мнението за секса, но не искаше да развали момента. Просто трябваше да изчака, докато стане готов, макар че с Дан това би могло да означава доста дълъг период — до евентуалната сватба или нещо подобно.

О, скука, все едно вече не се държаха като женени.