Знаете, че ме обичате

Леко плаване

— Никога не съм влизала в подобна къща — каза Джени в преддверието на къщата на Нейт. Тя беше на три етажа, с боядисана в зелено дограма на прозорците и много здравец и бръшлян, които се спускаха от покрива. На вратата имаше сложна система от аларми и ключалки и навсякъде имаше камери.

Нейт вдигна рамене с безразличие, докато вкарваше кода на алармената инсталация.

— Същото е като да живееш в апартамент, с тази разлика, че тук има стълби.

— Да, предполагам — каза Джени, така че да не се разбере колко е зашеметена в действителност.

Нейт я покани вътре и тя видя фоайето, облицовано с червен мрамор, в чийто ъгъл имаше огромна каменна статуя на лъв. На главата на лъва някой беше поставил кожена шапка. Надолу по стълбите имаше огромен хол, а на стените висяха картини на известни художници. Джени май разпозна някои от тях: Реноар, Сърджент, Пикасо.

— Родителите ми са луди на тема изкуство — каза Нейт, когато забеляза, как Джени се впечатли от картините. Тогава забеляза и нещо друго, едно малко пакетче на масата до стената. На картичката пишеше неговото име. Нейт се приближи и я прочете.

От едната страна с прекрасни букви с класически шрифт беше изписано „Блеър Корнелия Уолдорф“. Вътре пишеше: За Нейт. Знаеш, че те обичам, Блеър.

— Какво е това? Да нямаш рожден ден? — попита Джени.

— Ъъъ — измъмри той и напъха картичката обратно в плика, след това взе кутията и я хвърли в дъното на килера за дрехи. Не беше ни най-малко любопитен какво има вътре. А и сигурно беше някой пуловер или парфюм. Блеър вечно му подаряваше разни неща без причина, освен, за да му привлече вниманието. Понякога бе толкова изискваща.

— Та какво искаш да хапнеш? — попита той Джени, докато я водеше по коридора към кухнята. — Готвачката ни прави страхотни шоколадови кексчета. Обзалагам се, че са останали няколко.

— Готвачка? — повтори Джени след него. — Ама разбира се, че имате готвачка.

Нейт намери кутията за сладки на огромния кухненски плот и я отвори. Извади от там едно кексче и го напъха в устата си:

— Майка ми не най-добрата готвачка на света — каза той. Дори самата идея майка му прави препечена филийка му се струваше абсолютен майтап. Тя беше френска принцеса, която живееше с ресторантска или коктейлна храна по разни партита. Та тя вероятно дори не беше стъпвала в кухнята.

— Пробвай едно — каза Нейт и подаде на Джени кексче.

— Благодаря — каза тя и го взе, макар да бе толкова развълнувана, че нямаше да може да го хапне. Щеше да се разтопи в дланта й.

— Да се качим горе, оттук е най-бързо — предложи той.

Джени си пое въздух. Никога досега не беше оставала сама с момче в неговата къща. Това правеше ситуацията малко по-страшна за нея. Но много й се искаше да вярва на Нейт. Той не беше като ужасния Чък Бас, който се беше възползвал от нея на онова парти. Отначало Чък й се беше сторил опасен и вълнуващ, но той дори не беше я попитал за името й. А Нейт беше учтив и изглеждаше заинтересован да я опознае. Тя, от своя страна, беше заинтересована да му позволи да я опознае.

Нейт поведе Джени по малките стълби зад една странична врата. Тя беше изчела достатъчно книга на Джейн Остин и Хенри Джеймс, за да знае, че това са стълбите за прислугата. Когато стигнаха на третия етаж, Нейт отвори вратата към просторно фоайе, което беше осветено с естествена светлина, идваща от стъкления покрив. После подминаха маслен портрет на момче в моряшка униформа, държащо малка дървена лодка. Джени осъзна, че това е Нейт.

После той отвори още една врата и каза:

— Това е моята стая.

Джени го последва вътре. Стаята изглеждаше почти нормална, с изключение на огромното антично легло и ултрамодерното му страхотно бюро, с изключително тънък лаптоп. Леглото беше застлано със зелено-черна карирана кувертюра, подът беше осеян с DVD-та, а в ъгъла грижливо подредени стояха гирите му. От гардероба се подаваха обувки, а на стените бяха окачени плакати на „Бийтълс“.

— Хубава е — каза Джени и седна нервно на единия край на леглото. Тогава забеляза макет на яхта на нощното му шкафче и попита:

— Плаваш ли?

— Аха — отвърна Нейт, грабна макета и й го подаде. — Двамата с татко сглобяваме лодки в Мейн. В момента работим по тази. Тя е за дълги разстояния и е по-тежка от другите, които строим за състезания. Първо ще я изведем до Карибите, а след това може би до Европа.

— Наистина ли? — изуми се тя и огледа макетчето. За нея беше трудно да си представи да преплаваш океана с нещо толкова малко и деликатно. — Има ли тоалетна?

— Да, ето тук — каза той, усмихна се и завря пръста си в кабината. Там имаше малка овална врата и буквите WC на нея. — Виждаш ли?

Джени беше очарована и кимна.

— Иска ми се да се науча да плавам.

Той седна до нея и каза тихичко:

— Може да дойдеш в Мейн и аз ще те науча. Джени се обърна към него, а кафявите й очи потърсиха неговите:

— Аз съм само на четиринадесет.

Той се пресегна и погали нежно къдравата й коса. След това дръпна ръката си и каза.

— Знам. Няма проблем.