Знаете, че ме обичате

Б подивява

— Е, как мина? — попита Арън, когато Блеър се върна в колата след интервюто. Той седеше на капака на своя сааб и дрънкаше на китара с поредната билкова цигара в уста. В Йеил изглеждаше като у дома си.

— Мисля, че добре — отговори колебливо тя. Реалността тепърва щеше да я удари по главата. Отвори вратата, седна на седалката до шофьора и събу обувките си. — Мисля, че тъпите обувки ми направиха мазол.

Арън също се настани вътре:

— Е, какво те питаха?

— Нали знаеш? Защо искам да уча в Йеил, такива неща — отнесено отговори тя. Цялото интервю й беше като в мъгла. Просто беше щастлива, че е приключило.

— Звучи доста еднообразно. Вярвам, че си се справила добре — каза той.

— Аха — тя се пресегна за чантата си на задната седалка. Там лежеше „Избрани разкази“ на Едгар Алан По.

Блеър си спомни един от въпросите от интервюто. Кажете ми за някоя книга, която сте чели напоследък?

Ооу.

Изведнъж всичко й се изясни.

Тя се извърна напред и се разтрепери.

— По дяволите — прошепна.

— Какво?

— Обърках всичко. Направо се олях.

— Какво искаш да кажеш? — озадачено попита Арън.

Блеър докосна пъпката над веждата си:

— Той ме попита дали съм чела нещо напоследък. Знаеш ли какво му отговорих?

Арън поклати глава и запита:

— Какво?

— Казах му, че не съм чела нищо, защото животът ми е объркан. Казах му, че съм крадла и че съм склонна към самоубийство.

Арън просто я наблюдаваше с широко отворени очи.

Тя се загледа в красивия двор на Йеил. Още когато за първи път дойде с баща си на един футболен мач между Йеил и Харвард, тя пожела да учи тук. Тогава беше само на шест. Йеил беше нейната съдба. Целият си живот беше посветила на него. Йеил беше причината да не излиза вечер, а да учи за училище. Беше толкова убедена, че ще влезе, а няколко секунди бяха провалили шансовете й. Как щеше да погледне хората в очите след този провал?

Арън постави ръка на рамото й:

— Е, такава ли си? Искам да кажа, склонна ли си към самоубийство?

Блеър поклати глава:

— Не.

Тя потъна в седалката, а по бузите й се стекоха сълзи от гняв.

— Но май трябва да стана след всичко това.

— Наистина ли крадеш от магазините?

— Я млъквай — кресна тя и махна ръката му от рамото си. — За всичко си виновен ти. Държа ме будна до късно. Трябваше просто да си хвана влака тази сутрин, както го бях планирала.

— Хей, не аз ти казах да наговориш тези неща на интервюто. Но пък и не бих се притеснявал чак толкова. Това интервю е около една пета от целия процес по приемането ти, все още имаш шансове. Дори и да не влезеш, има милиони други добри училища, в които да отидеш — обясни Арън.

Блеър се замисли. Опита се да си спомни остатъка от интервюто. Може би това малко отклонение нямаше чак такова значение.

Тогава се сети какво беше направила накрая.

Удари главата си в облегалката:

— Господи!

— Какво? — попита той и запали колата.

— Аз го целунах.

— Кого?

— Онзи тип. Интервюиращият. Целунах го по бузата, преди да си тръгна. Бях абсолютна откачалка. — Долната й уста се разтрепери и още сълзи се стекоха по бузите й.

— Уау. Целунала си интервюиращият? Обзалагам се, че си първият човек, който някога го е правил — впечатли се Арън.

Блеър не отговори. Тя се обърна към прозореца и обви ръце около себе си, плачейки. Какво щеше да каже на баща си? Какво щеше да каже на Нейт? Беше го изтормозила, задето не взимаше Йеил насериозно, а беше превърнала интервюто си във фарс.

— Добре, знаеш ли какво? — каза Арън, като даде на заден. — Мисля, че трябва да се махаме оттук, преди да са повикали ченгетата. — Той се усмихна и й подаде салфетка от „Дънкин Донътс“, за да си избърше носа. — Ето.

Блеър дори не посегна да я вземе и тя падна на земята. Още не можеше да разбере как се стигна до тук. Да се вози в мръсна кола със свръхентусиазиран вегетарианец с къдрици, който скоро щеше да й стане брат, да стои до късно в разни мотели с бира и гадна храна. Да си излее душата на интервюиращия в Йеил и тотално да провали бъдещето си. Всичко това се случваше само на загубеняци с проблеми. На актьори, които ходеха по кастинги, но никога не получаваха главната роля. На хора с лоша кожа, ужасна коса и още по-ужасни дрехи, без грам умения да общуват. Тя отново пипна пъпката на челото си. О, Боже. В какво се превръщам?

— Искаш ли да закусим някъде? — попита Арън, като пое по главния път за Ню Хейвън.

Тя отново се сви на седалката. Не искаше да яде никога повече.

— Просто ме закарай вкъщи — каза с отвращение в гласа.

Арън пусна диска на Боб Марли и пое към магистралата, докато Блеър зяпаше през прозореца в опит да измисли причина, поради която да живее.

Например филмовия фестивал на „Констънс“ в понеделник. Ако спечелеше, щеше да има още един плюс в досието си и може би от Йеил щяха да си затворят очите за интервюто й. Може би щяха да й простят, задето е странна, понеже е артистична. И ако спечелеше фестивала, но все пак не влезеше в Йеил, можеше да започне да се облича в черно, като онази Ванеса и да кандидатства в Нюйоркския университет или „Прат“. Ами ако не спечелеше? Тогава просто ще има още една причина да смята живота си за тотално провален.

За да е още по-гадно, следващият уикенд беше денят за разкрасителни процедури на шаферките. От Блеър щеше да се очаква да е мила и много ентусиазирана. Дори можеше да се наложи да говори със Серена. Юпиии!

А по-следващата събота беше сватбата. И рожденият иден. И денят, в който най-накрая щеше да изгуби девствеността си с Нейт. Блеър присви очи и се опита да върне в съзнанието си представата за това как Нейт отваря бутилка шампанско в тяхната стая в хотела, облечен в онази секси пижама. Но вместо това в главата й изплуваха съвсем различни неща. Представи си как кучето на Арън се приближава към нея с писмо в уста. Писмото е на бланка от Йеил и на него пише: „Уважаема г-це Уолдорф, със съжаление ви информираме, че не сте приета в Йеил. Благодаря, че опитахте и приятен живот. С уважение, приемен офис на университета Йеил.“

Блеър отвори очи и пое дълбоко въздух. Не, каза си твърдо тя. Не беше загубенячка. Тя щеше да учи в Йеил, независимо на каква цена. С Нейт щяха да учат там заедно. Щяха да живеят заедно и да правят секс, когато си пожелаят. Така си беше представяла живота си и така трябваше да стане.

Тя се обърна към Арън и решително каза:

— Първото нещо, което ще направя като се приберем, е да накарам баща ми да дари нещо на Йеил.

Това не е точно подкуп, нали? Такива неща се случваха непрекъснато! Не че тя беше лоша ученичка.

И все пак, нейният интервюиращ нямаше скоро да забрави за целувката. Баща й трябваше доста да се изръси.