Знаете, че ме обичате

Любовта побеждава всичко

— Видя ли брат ми? Той забавлява ли се? — попита Джени.

Нейт запали цигара с лъскавото си „Зипо“ и се извини:

— Не обърнах внимание.

— Сигурна съм, че е добре. Как би могъл да не е? — каза Джени и се огледа наоколо.

Нейт се облегна назад и издуха дима в тавана.

— Ти забавляваш ли се? — попита го Джени, като отпи от содата си.

Нейт се облегна на голото й рамо. Тя ухаеше на бебешка пудра и лак за коса на „Финес“:

— Сега доста повече от преди малко, когато бях вътре.

— Наистина ли? — попита тя, понеже още не можеше да приеме факта, че той я харесва. Току-що й каза, че по-скоро би седял там с нея, отколкото да танцува на най-голямото събитие в града.

Нейт започна да целува шията й, докато си проправи път до устните й. Тя затвори очи и го целуна в отговор. Чувстваше се като принцесата от приказките и не искаше да се събужда.

Дан се намести на един стол в края на бара и поръча уиски с лед. Посегна с треперещи пръсти за цигара и я запали. Няколко сълзи я намокриха, докато стоеше между устните му. Взе една химикалка от бара и нарисува голям хикс на една коктейлна салфетка. Само това успя да измисли. Всичките стихотворения, които беше написал, имаха за цел да го разсеят от факта, че Серена не го обича. Но това беше горчивата истина. Тя не го обичаше.

Смешното беше, че не плачеше заради нея, а заради думите й.

Бил твърде напрегнат. Някакъв загубеняк, които плаши хората, понеже е напрегнат.

Дан буквално се срина върху чашата си на бара. С ъгълчето на очите си той видя позната прическа, малка фигура и голямо деколте.

Сестра му.

А до нея, опипвайки я по голямото деколте беше онзи богат мръсник Нейт.

Дан не беше в настроение да гледа как някакъв кретен малтретира малката му сестричка. Той се изправи, изсипа съдържанието на чашата в гърлото си и се обърна.

След като повърна кенела Блеър излезе на чист въздух, да изпуши една цигара. Това не продължи дълго, понеже беше ноември и задникът й измръзна. Така че тя се запъти за пореден път към тоалетната, за да се освежи.

Веднага след като изплакнеше устата си, поизгладеше косата си, напръскаше се с парфюм и поставеше още един пласт гланц за устни МАК, щеше да намери Нейт и да го завлече нагоре в апартамента. Стига толкова. Днес беше рожденият й ден и трябваше да мине както тя каже.

Но докато минаваше покрай бара към една от тоалетните, тя спря като улучена от куршум. В едно сепаре в ъгъла Натаниел Арчибалд, нейният Нейт, целуваше една деветокласничка от „Констънс Билард“.

Музиката в главата й премина в кресчендо и след това спря. Главната героиня трепереше с широко отворени очи.

Сякаш я бяха застреляли в стомаха. Нейт изглеждаше спокоен и щастлив. Това момиче, как й беше името? Джини? Джуди? Те се държаха за ръце. Смееха се и си шепнеха, изглеждаха сякаш са влюбени.

Това определено го нямаше в сценария.

И както си седеше в потрес, тя осъзна една страшна истина за живота си. По-ужасяваща дори от мисълта, че няма да учи в Йеил.

Нейт не беше нейният главен герой. Той не беше момчето, което ще я заслепи и ще я обича повече от всичко друго. Той имаше просто поддържаща роля, скапаняк, който щяха да елиминират преди финалния кадър. А ако това бе така, тя нямаше нужда от него.

Блеър се обърна със замъглен от сълзи поглед и за трети път потегли към тоалетните. Страшно се нуждаеше от цигара и искаше да я изпуши някъде на спокойствие.

— Махай си скапаните ръце от сестра ми! — кресна Дан, сочейки Нейт с горящата си цигара.

— Дан? Недей, всичко е наред — каза Джени и се изправи.

— Не, не е наред — захили се Дан. — Нищо не знаеш.

Нейт стисна крака на Джени, за да я успокои и стана:

— Всичко е наред, пич. Ние сме приятели, знаеш.

Дан поклати глава. Сълзи от ярост се стичаха по лицето му и падаха на пода.

— Махай се от мен — каза той.

— Какъв ти е проблемът? Да не си пиян? — викна Джени.

— Тръгвай, Джени. Отиваме си у дома — каза той и я грабна за ръката.

— Ау, пусни ме — опита се тя да се освободи.

— Пич, защо не се прибереш, аз поемам отговорност да я доведа по-късно — намеси се Нейт.

— Да, сигурен съм, че така ще направиш — изплю се Дан и отново посегна за ръката на Джени.

— Дан — чу се спокоен саркастичен глас от бара. — Защо просто не отидеш да напишеш някое стихотворение за това, а? Я се успокой.

Дан, Джени и Нейт погледнаха натам. Беше Ванеса, седнала на един стол на бара в сексапилната си рокля. Устните й бяха тъмночервени, а кафявите й очи се смееха. Косата й беше обръсната като на кадет от армията, а бледата й кожа сияеше на светлината. Изглеждаше доста добре.

Поне според Дан.

Най-очарователни бяха очите й. Защо не ги беше забелязал досега? Те не бяха просто кафяви, както очите на Серена бяха просто сини. Те му говореха и казваха неща, които той искаше да чуе.

— Здравей — каза му тя.

— Здравей. Какво правиш тук? — отвърна той.

Ванеса се смъкна от стола и се приближи. Сложи ръка на рамото му и го целуна по бузата:

— Черпя те едно питие, хайде.