Знаете, че ме обичате

Един късметлия и един самотник

— Изрод — прошепна Джени Хъмфри на отражението си.

Тя стоеше пред огледалото и се опитваше да издуе стомаха си възможно най-много, но не можеше да го изравни с гърдите си, които бяха огромни за деветокласничка. Розовата й нощничка се спускаше палатковидно от гърдите, скривайки изпъкналият й корем и късите й крака. За разлика от Серена ван дер Удсен, момичето от последната година в „Констънс Билард“, което боготвореше, тя беше пораснала настрани вместо нагоре. Отгоре на всичко гърдите на Джени скриваха всякаква надежда за нея да прилича дори и малко на Серена. Те бяха проклятието на нейното съществуване.

Джени издиша поетия въздух и изхлузи нощницата през главата си, за да може да пробва новата блуза, което си беше купила от „Ърбън аутфитърс“ предния ден. Намъкна я през глава и се погледна. Сега вече нямаше две огромни гърди, а една ужасно голяма буца, изглеждаше направо деформирана.

Джени прибра къдравата си коса зад ушите и обърна гръб на огледалото с отвращение. После се намъкна в чифт панталони с емблемата на училището си и тръгна към кухнята, за да си направи чай. В същото време брат й Дан излизаше от своята стая. Сутрин той винаги изглеждаше страшно, с разрошена коса и мътен поглед. Но днес очите му изглеждаха големи и бистри, все едно е станал рано и вече е изпил дозата си кафе за сутринта.

— Е? — запита Джени като влязоха в кухнята.

Тя проследи с поглед как си прави кафе с гореща вода от кранчето на чешмата. Дан никога не беше претенциозен щом ставаше дума за кафе. Стоеше до мивката и бъркаше кафявата смес, загледан в кръговете, които тя образуваше.

— Знам, че си излизал със Серена снощи — каза тя нетърпеливо и скръсти ръце. — Е, как беше? Страхотно? С какво беше облечена? Какво правихте? Какво каза тя?

Дан отпи от кафето си. Джени винаги се въодушевяваше, щом станеше дума за Серена, а той обичаше да я дразни.

— О, хайде де, кажи ми нещо. Какво правихте? — настоя Джени.

— Ядохме сладолед — вдигна рамене Дан.

— Уау, страшна среща — възкликна Джени и сложи ръце на кръста си.

Дан само се усмихна, хич не му пукаше дали сестра му ще се побърка. Той нямаше да каже и дума за предишната вечер. Тя беше твърде ценна за него, особено частта с целувките. Всъщност той току-що беше написал поема за това, за да може да го запази като спомен завинаги. Беше я озаглавил „Сладост“.

— И какво още? Какво правихте? За какво си говорехте? — продължаваше да упорства Джени.

Дан допълни чашата си с още гореща вода и продума:

— Ми не знам… — и телефонът иззвъня.

И двамата с Джени скочиха да вдигнат, но Дан беше по-бърз.

— Здравей, Дан. Серена е.

Дан притисна телефонната слушалка до ухото си, излезе от кухнята и седна край прозореца. През прашното стъкло се виждаха деца с ролкови кънки в парка Ривърсайд, а есенното слънце блестеше ярко над река Хъдсън. Той пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Здравей.

— Слушай, знам, че е малко странно да те моля, но ще съм шаферка на една сватба след три седмици и се чудех дали би искал да дойдеш с мен, като мой кавалер?

— Разбира се — прекъсна я той, преди да си е завършила мисълта.

— Става дума за сватбата на майката на Блеър Уолдорф, онова момиче, с което дружах?

— Няма проблем — каза Дан. По всичко личеше, че Серена не само искаше той да отиде с нея, но се нуждаеше от това, за нещо като морална подкрепа. Този факт го накара да се чувства важен и го окуражи. Той сниши гласа си до едва доловим шепот, за да не може Джени да го чуе:

— Наистина бих искал да дойда с теб до „Браун“, ако може.

— Естествено — Серена направи пауза, — мисля да отида този петък след училище, понеже в петък учим до обяд, а вие?

Всичко прозвуча така сякаш е забравила, че тя го е помолила да отиде с нея, но Дан реши да не се замисля за това.

— В петък съм на училище до два.

— Окей, значи да се видим на централната гара. Смятам да хвана влак до вилата ни в Риджфийлд, а от там ще взема колата на иконома — каза тя.

— Звучи добре.

— Ще бъде страхотно, благодаря, че се съгласи да дойдеш с мен на сватбата. Може би ще е весело — каза тя малко по-ентусиазирано, отколкото трябваше.

— Надявам се — отговори той. Не му беше ясно как е възможно да не е забавно с нея. Проблемът му беше да намери някакви подходящи дрехи, в крайна сметка, беше добра идея да запази онзи смокинг, който бе купил от „Барнис“.

— Упс, трябва да затварям. Прислужницата ме вика да ходя да си изям закуската. Хайде, ще ти звънна по-натам, за да си направим планове за уикенда, става ли? — каза Серена.

— Става.

— Чао.

— Чао — каза той и побърза да затвори, преди да е казал нещо друго. Обичам те.

— Тя беше, нали? — попита Джени, когато той се върна в кухнята.

Дан сгърчи рамене.

— Какво каза?

— Нищо.

— Да, бе, да, ти шепнеше — обвини го Джени.

Дан взе едно маслено хлебче от хартиената торбичка на кухненския плот и започна да го разглежда. Голяма изненада — беше мухлясало. Баща им определено не беше най-добрият домакин на света. Наистина бе много трудно да се сетиш да напазаруваш или да излъскаш пода, когато си зает с есе за това защо някакъв си поет, когото никой не е чувал, е следващият Алън Гинзбърг. През по-голямата част от времето Дан и Джени караха на доставена по домовете китайска храна.

Дан изхвърли пликчето с мухлясали хлебчета и намери неотворен чипс в един от шкафовете. Той разкъса пакета и завря цяла шепа чипс в устата си. По-добре това, отколкото нищо.

Джени направи физиономия:

— Наистина ли трябва да си толкова дразнещ идиот? Вече знам, че Серена ти се обади. Защо просто не ми кажеш какво ти каза?

— Покани ме да отида на една сватба с нея. Майката на Блеър Уолдорф се омъжва и Серена ще е шаферка. Просто иска да ида с нея — обясни Дан.

— Ще ходиш на сватбата на г-жа Уолдорф? Къде ще бъде? — задъха се Джени.

— Не знам, не попитах — повдигна рамене Дан.

— Не мога да повярвам. През цялото време с татко сте против тези момичета, с които ходя на училище и изведнъж ти започваш да излизаш с кралицата им и да ходиш по страхотни сватби. Това е толкова несправедливо!

Дан отново напълни устата си с чипс и измърмори:

— Извинявай.

— Е, поне се надявам да не забравиш, че точно аз бях човекът, който те окуражи, че имаш шанс да се събереш със Серена — ядосано каза Джени и захвърли използваната торбичка чай в мивката. — Съзнаваш ли, че тази сватба най-вероятно ще бъде представена във „Вог“? Не мога да повярвам, че си поканен.

Дан почти не я слушаше. В съзнанието си той беше във влака със Серена, държеше я за ръка и се взираше в дълбочината на сините й очи.

— Тя каза ли нещо за утре? — попита Джени.

Дан я изгледа с празен поглед.

— Аз, Ванеса и Серена трябва да се срещнем в бара на гаджето на Ванеса, за да довършим филма, който Серена направи за фестивала на „Констънс Билард“. Един вид да сме сигурни, че всичко е наред.

Последва още един празен поглед.

— Е, помислих, че може да те е поканила.

И това остана без коментар.

Джени въздъхна отчаяно. Тя осъзна, че Дан е безнадеждно влюбен и е безпредметно да се опитва да изкопчи информация от него. Той дори не я попита защо се разхожда с тази блуза из къщи в събота сутрин. Изведнъж се почувства страшно самотна. Досега винаги беше разчитала на него за компания, а той я беше зарязал.

Определено се нуждаеше от други приятели.