Знаете, че ме обичате

Б получава нов брат

— Какви въпроси си подготвила? — попита г-ца Глос. Беше сряда следобед и тя подготвяше Блеър за интервюто й в Йеил в събота. — Трябва да им покажеш, че се интересуваш от неща, които са обичайни за тях, а не просто, че отиваш, защото родителите ти са учили там.

Блеър кимна нетърпеливо. За каква я смяташе г-ца Глос, за тъпачка ли?

Г-ца Глос махна въображаемо конче от панталона си. Тялото й беше набито, като на мъж, но Блеър забеляза, че краката й са доста дълги за петдесетгодишна съветничка.

— Ще ги попитам за възможността да пътувам във Франция още през първата година. Също така за спортните площадки и за общежитието им, а и за възможността да вляза в училищния парламент. А и за възможностите за работа — допълни Блеър и си направи бележка в палма.

— Добро момиче, това ще им покаже, че си точно за тях, че си заинтересована — г-ца Глос затвори папката и я прибра в едно чекмедже. — Ще се справиш чудесно, готова си.

Блеър се изправи. Знаеше, че е готова, та нали цял живот се беше приготвяла за това.

— Благодаря, г-це Глос, ако всичко мине добре, мога да си подам документите по-рано, нали? Така няма да ми се наложи да гледам други училища?

— Няма да ти навреди да се огледаш и за други. Може да откриеш място, което ти харесва повече — допълни г-ца Глос и подсуши носа си с „Клинекс“. — Но не виждам причина да не те вземат в Йеил.

Блеър се усмихна:

— Чудесно — каза и удовлетворена затвори вратата след себе си.

Когато Блеър се прибра в пентхауса на 72-ра улица, веднага разбра, че нещо не е наред, че нещо е различно. Преддверието беше осеяно с куфари и кашони. На огромния телевизор в библиотеката беше пуснат TRL, по дървените подове се чуваше дращене от кучешки нокти, а и имаше каишка, която висеше на вратата.

Блеър влезе и пусна раницата на земята във фоайето. Поздрави я огромен кафяв боксер, който се домъкна и се завря между краката й.

— Хей, разкарай се — каза тя и го цапна през муцуната. — Мамо — викна Блеър надолу по коридора.

Врата към спалнята на майка й се отвори и оттам излезе Сайръс, облечен в любимия си червен сатенен пеньоар. Изглеждаше отпуснат:

— Здравей, Блеър! — каза той и тръгна да й дава мечешка прегръдка. — Майка ти е в джакузито, но вече се нанесох официално, а също и Арън, и Муки.

— Муки? — облещи се Блеър и отстъпи крачка назад. Не й се стоеше толкова близо до Сайръс, когато бе възможно да няма нищо под робата си.

— Да, кучето на Арън. Страшен лентяй е, ха-ха-ха-ха. Муки лентяя — каза Сайръс и защрака с пръсти, обсипани в злато. — Майката на Арън често е на път и му е скучно в онази огромна къща в Скарсдейл съвсем сам. Така че реши да се пренесе тук с нас, а и майка ти каза, че колкото повече сме, толкова по-забавно ще бъде.

Блеър просто стърчеше там и не можеше да повярва на ушите си. Кучето, Муки, отиде зад нея и подуши дупето й.

— Муки, не! — засмя се Сайръс. — Ела с мен и ми помогни да запознаем Арън и Блеър, хайде. — Той хвана кучето за нашийника и го поведе към библиотеката.

Блеър усети, че трябва да ги последва, но просто стоеше на място и изживяваше шока.

Само секунда по-късно от вратата на библиотеката се подаде една къдрава глава. Тя принадлежеше на момче на възрастта на Блеър с огромни кафяви очи, бледа кожа и червени устни, извити в усмивка.

— Здрасти, аз съм Арън — каза момчето и зашляпа към нея с работническите си ботуши, за да й подаде ръка. Тениската му беше изпокъсана и върху нея се виждаше поизбледняла снимка на Боб Марли. Над широките му панталони се подаваше ластикът на боксерите му.

Ууу.

Блеър го докосна възможно най-бегло и се отдръпна.

— Е, предполагам, че от днес ще сме съквартиранти? — каза Арън с усмивка.

Силно „ууу“.

— Надявам се да нямаш нищо против, но затворих котката ти в гардероба, защото беше шашната от Муки. Трябваше да видиш опашката й, стана голяма. — Той се разсмя, а къдрите му се разтресоха.

— Трябва да си напиша домашното — каза тя и го изгледа гневно, след което влезе в стаята си и тръшна врата под носа му.

Когато най-накрая се озова сама вътре, тя прегърна котката и се тръшна на леглото. Кити Минки се сгуши на пуловера й.

— Всичко е наред, мила — измърмори Блеър и я гушна още по-здраво. Тя затвори очи, зарови глава в меката козина и замечта светът просто да изчезне.

Стоеше неподвижно и със затворени очи. Ако останеше така достатъчно дълго, може би всички щяха да забравят за нея и нямаше да й се налага да е Блеър Уолдорф и да живее този непоносим и глупав живот. Можеше да се превърне в някой друг и все пак да отиде в Йеил. А Нейт щеше да я намери след години търсене. Щеше да стане като по старите черно-бели филми, където героинята страда от амнезия и започва изцяло нов живот и се влюбва в друг мъж, но този, в който преди е била влюбена не се отказва да я търси, намира я и я моли да се омъжи за него, въпреки че тя не може да си спомни името му. Но тогава, когато той й дава негов стар шал, изпълнен със стари аромати, спомените й се връщат и тя му казва „да“, и те заживяват щастливо заедно. Финалните надписи минаха в съзнанието й под звуците на виола.

Тя винаги можеше да се усамоти с филмите в главата си, когато всичко друго се провалеше. Обаче май беше най-добре да не казва за това в Йеил. Можеха да я сметнат за луда.

Накрая Блеър пусна Кити Минки и се изправи. Тя грабна дистанционното и скоро по екрана потекоха началните кадри от „Закуска в Тифани“, а Одри Хепбърн, все още с роклята от предната нощ, започна да похапва кроасани. Точно с този филм Блеър се записа във филмовия фестивал на „Констънс Билард“. Одри яде кроасани пред витрината на Тифани и се възхищава на диамантите под съпровод на „Ученикът на Магьосника“. А после на старата песен на Дюран Дюран Girls on Film, както и други песни. Блеър виждаше различни неща в сцената при различните аранжименти. Тя никога не й омръзваше. Дано и журито следващия понеделник усетеше това.

Някой почука на вратата и тя се извърна, за да види на кой му стига смелост да я безпокои. Вратата се отвори и видя Арън. Муки се промъкна между краката му и също влезе в стаята. Кити Минки се изстреля в гардероба.

— Муки, не! — кресна Арън и го сграбчи за каишката. — Извинявай — погледна той извинително Блеър. После изтика Муки навън и каза:

— Лошо.

Блеър просто стоеше с лице, подпряно на ръцете си и го наблюдаваше с нарастваща омраза.

— Какво ще кажеш за по една бира? — предложи Арън.

Блеър не отговори. Мразеше бира.

Арън разходи поглед из стаята и се спря на екрана на телевизора:

— Хей, откъде изкопа това старо нещо?

Блеър грабна дистанционното и изключи телевизора. Нямаше начин да остави Арън да обижда филма й. Не беше ли навредил вече достатъчно?

— Знам, че не ти е много приятно, че всички изведнъж се нанесохме, а и за сватбата, та си помислих, че може да искаш да поговорим или нещо такова. Така де да знаеш, че съм насреща — продължи той.

Тя не свали поглед от него, като се надяваше, че така ще го разкара.

Арън прочисти гърлото си:

— Поседях малко с брат ти Тайлър, гледахме телевизия и пихме бира, така де аз пих бира, а той кола. Той изглежда няма проблем с всичко, което става. Готино хлапе е.

Блеър примигна. Ама този тип да не смяташе, че разговарят?

— Окей. Тази вечер всички излизаме на вечеря. Аз съм вегетарианец, така че ще идем на някое подобно място. Надявам се, че това е окей? — Той отстъпи назад с надежда, че Блеър ще отговори нещо, но когато тя не реагира, само се усмихна и затвори вратата след себе си.

Тя се претърколи на другата страна и гушна една възглавница. Разбира се, че е вегетарианец, толкова е типично. Прииска й се да има под ръка малко сурово месо, за да му го запрати в лицето.

Какво? Да не би всички да очакват от нея да се хвърли в обятията на новия си хипи-доведен брат и да го приветства в семейството, понеже живее там, пие си бира все едно е господар и се държи добре с малкия й брат? Е, няма как да стане, Поне щеше да се отърве от това през уикенда, а и доста скоро щеше да се махне от тази лудница. Може би, ако сподели с Нейт, какво се е случило, той ще я съжали и ще се съгласи да дойде с нея в Ню Хейвън.

Тясе пресегна за телефона и набра номера му.

— Йо! — Нейт вдигна на петото позвъняване, звучеше надрусан.

— Здрасти, аз съм — каза тя, а гласът й трепереше. Изведнъж почувства, че май ще се разплаче.

— Здрасти.

Тя легна по гръб и се загледа в тавана. Кити Минки подаде глава от гардероба, а очите й блестяха в жълто.

— Ами, чудех се дали пък не си променил решението си и не искаш да дойдеш до Йеил с мен… — гласът й пресекна и май наистина щеше да заплаче.

— Ъъъ, с момчетата сме много развълнувани за нашето малко пътешествие.

— Добре. Аз просто… цялата тази работа със сватбата… и сега… — заекна тя и по бузите й се затърколиха сълзи.

— Хей, да не плачеш? — попита Нейт.

Още сълзи се затъркаляха от очите на Блеър, а Нейт звучеше така сякаш е на хиляди мили от нея. Тя пък беше твърде разстроена, за да му обяснява всичко. Той дори не й беше благодарил за подаръка. Какво по дяволите ставаше?

— Трябва да вървя. Обади ми се утре, а? — подсмръкна Блеър.

— Ще — каза той, но на нея някак си й беше ясно, че няма да го направи. Та той най-вероятно нямаше да помни, че са се чули днес, твърде беше напушен.

— Чао — каза Блеър и затвори. Захвърли телефона и започна да драска с нокти по покривката на кревата. Кити Минки изскочи от гардероба право при нея.

— Всичко е наред, мила, всичко е наред — каза Блеър и я погали по главата, след което я вдигна и я постави на стомаха си.

Котето затвори очи и се отпусна доволно в меките гънки на пуловера на Блеър. Блеър от своя страна помечта да намери някой, който да я кара да се почувства така. Досега смяташе, че този някой е Нейт, но той се оказа същия разочароващ смотаняк като всички други в живота й.