— За моето мече Блеър — каза г-н Харолд Уолдорф, еск и вдигна чашата си с шампанско към Блеър. — Все още си малкото ми момиченце, нищо че се носиш в кожени панталони и имаш готино гадже — допълни той, като се усмихна на Нейт Арчибалд, който беше настанен на масата до Блеър. Г-н Уолдорф беше избрал ресторант „Ла Жираф“ за тази специална вечеря, защото беше малък, шикозен и моден, храната беше превъзходна, а сервитьорите имаха страшно секси френски акцент.
Блеър се присегна под масата и стисна коляното на Нейт. Светлината от свещите я възбуждаше и тя си помисли: „Само да знаеше какво сме намислили за после, татко“.
Тя чукна чаша с баща си и отпи огромна глътка.
— Благодаря ти, тате, благодаря, че си изминал целият този път само за да ме посетиш.
Г-н Уолдорф постави чашата си на масата и потупа устни със салфетката, така че перфектният му маникюр да се забележи:
— Но скъпа, аз не дойдох само заради теб. Дойдох да се изфукам, не изглеждам ли добре? — каза той като отметна главата си назад и нацупи устни, като модел за снимка.
При тези думи Блеър заби ноктите си в коляното на Нейт. Трябваше да признае, че баща й наистина изглеждаше страхотно — беше свалил десетина килограма, беше хванал тен, носеше страхотни френски дрехи и изглеждаше щастлив и отпочинал. И все пак тя беше доволна, че той е зарязал приятеля си в разкошния им замък във Франция. Изобщо не беше готова да гледа как баща й флиртува на воля пред хора с друг мъж, независимо колко добре изглеждаше.
Грабна едно меню и попита:
— Да поръчваме, а?
— Аз ще взема пържола — каза Нейт на всеослушание, понеже не искаше поръчката му да се обсъжда. Щеше му се просто да приключи по-бързо с тази вечеря. Е, не че имаше нещо против да се размотава с лъскавия баща на Блеър — даже беше забавно да видиш колко гей е станал. И все пак, Нейт нямаше търпение да отидат у тях, защото най-накрая щяха да го направят. Наистина беше крайно време.
— Пържола и за мен — каза Блеър и затвори менюто. И без това не планираше да яде много, не и тази вечер. Нейт я беше уверил, че вече не изпитва нищо към бившата съученичка и приятелка на Блеър, Серена ван дер Удсен, и беше готов да се отдаде изцяло на нея. Така че хич не й пукаше дали ще яде пържола, миди или мозък за вечеря, защото най-накрая щеше да изгуби девствеността си!
— Три с моята. Trois steak au poivre — поръча баща й с перфектен френски акцент. — И името на фризьора ти, имаш прекрасна фризура.
Бузите на Блеър почервеняха, тя грабна една хлебна солета от панера в средата на масата и я захапа. Тембърът на баща й и обноските му бяха изцяло променени от последния път, когато го видя, преди девет месеца. Тогава той беше консервативен, костюмиран адвокат, целият ток и жици. Абсолютно достоен за уважение човек. Сега беше особено различен с изскубаните си вежди, риза и чорапи в лавандулов цвят, направо срам. Все пак той й беше баща.
Миналата година бащата на Блеър, приключващ своя изнервящ развод, бе станал тема за обсъждане на целия град. Сега май всичко беше позатихнало и г-н Уолдорф се чувстваше свободен да покаже красивото си лице пред хора, както и когато го поискаше. И все пак това не означаваше, че останалите посетители на „Ла Жираф“ не го бяха забелязали. Съвсем определено го бяха забелязали.
— Видя ли чорапите му? — каза застаряваща наследница на съпруга си. — Розово и сиво?
— Мислиш ли, че се е наклепал достатъчно по главата? Той за кого се мисли? За Брад Пит? — обърна се към съпругата си известен адвокат.
— Има по-хубава фигура от бившата си съпруга, това е сигурно — отбеляза един от сервитьорите.
Това беше доста забавно за всеки друг, освен Блеър. Разбира се, че искаше баща й да е щастлив, беше окей и това, че е гей, ама трябваше ли да го показва толкова много?
Блеър извърна поглед към блещукащите през свежия ноемврийски въздух улични светлини. Над покривите на луксозните градски къщи на 65-та улица се виеше дим.
Най-накрая салатите им бяха сервирани.
— Е, значи се спря на Йеил за следващата година? Натам си се насочила, нали? Моят стар алма матер? — запита г-н Уолдорф докато ровичкаше из салатата си.
Блеър остави вилицата си и като се облегна назад, изравни поглед с този на баща си:
— Че къде другаде да отида? — каза тя сякаш това бе единственият университет на земята.
Не й беше ясно защо хората кандидатстват в шест или седем колежа, от които някой са толкова зле, че ги наричат „резервни“. Тя беше една от най-добрите ученици в „Констънс Билард“, малко елитно девическо училище с униформи на 93-та източна улица. Всички момичета от „Констънс“ отиваха в добри колежи, но на Блеър не й стигаше просто добри. Тя трябваше да получава най-доброто от всичко, без компромиси. Така че, в нейния списък Йеил беше най-добрият колеж.
Баща й се засмя и вмъкна:
— Е, тогава предполагам, че всички онези колежи от рода на Харвард и Корнел трябва да ти изпратят извинения задето са се опитали да те привлекат, а?
— Аз просто искам да отида в Йеил, това е — каза Блеър и повдигна рамене, гледайки перфектно лакираните си нокти.
Баща й погледна към Нейт, но той се оглеждаше за сервитьор, за да си поръча нещо за пиене. Мразеше да пие шампанско, а наистина му се пиеше бира, макар че никак не изглеждаше подходящо да си поръчаш бира в ресторант като „Ла Жираф“. Всеки път се престараваха, като ти носеха изстудена чаша и ти сипваха хайнекена все едно е нещо специално, а си беше същата боза, която можеш да си вземаш на бейзболен мач.
— Ами ти, Нейт? Ти къде ще кандидатстваш? — запита г-н Уолдорф.
Блеър започваше да се изнервя около изгубването на девствеността си, и тези разговори за колежа я изнервяха допълнително. Тя бутна стола си назад и се запъти към тоалетната. Беше наясно, че това, което прави е отвратително, но винаги, когато й станеше нервно, тя си бъркаше гърлото. Това беше единственият й лош навик.
Всъщност не е съвсем вярно, но за това малко по-късно.
— Нейт идва в Йеил с мен — каза тя уверено и мина през ресторанта на път за тоалетните.
Нейт се загледа след нея. Изглеждаше много секси в новия си сатенен потник с гол гръб, с правата си тъмна коса, падаща между голите плешки и в тесните си кожени панталони. Изглеждаше така сякаш го е правила вече много пъти.
Може би кожените панталони имаха този ефект.
— Е, значи и ти си се насочил към Йеил? — повтори г-н Уолдорф, след като Блеър се отдалечи.
Нейт се намръщи, гледайки чашата с шампанско. Много, ама много му се искаше една бира. Не можеше да чакаш нещо и да се мъчиш над теста по математика и да очакваш да влезеш в Йеил, а точно това правеше той напоследък. И то усърдно.
— Бих искал да вляза в Йеил, но мисля, че ще разочаровам Блеър. Така де, искам да кажа, че оценките ми не са много високи — отвърна Нейт.
Г-н Уолдорф му намигна:
— Между нас казано, струва ми се, че Блеър е малко строга към останалите колежи. Никой не казва, че трябва задължително да влезеш в Йеил. Има доста други, точно толкова добри училища.
Нейт кимна:
— Ъхъ, „Браун“ звучи доста добре. Другата седмица имам насрочено интервю там. Макар че си е малко несериозно заради четворката ми на последния тест по математика и дори не съм в програмата за напреднали — призна си той. — А за Блеър „Браун“ дори не е истинско училище, мисля, че е заради по-ниските им изисквания или нещо такова.
— Е, Блеър има невъзможно високи стандарти, понеже ми е дъщеря — каза г-н Уолдорф и отпи от шампанското си.
Нейт се огледа наоколо, за да види дали пък останалите хора в ресторанта не смятат, че той е новото гадже на г-н Уолдорф. За да пресече всякакви мисли от този сорт той запретна ръкавите на кашмирения си пуловер и прочисти гърлото си по много мъжествен начин. Този пуловер му беше подарък от Блеър и напоследък той го носеше много, за да я увери, че държи на нея и няма намерение да късат или да й изневерява или каквото и да беше това, от което тя толкова се притесняваше.
— Не знам — добави той и посегна към панера за хляб, взе едно хлебче и го разчупи на две. — Ще бъде страхотно, ако просто си взема една година почивка и отида да плавам с баща си, нали разбирате?
На Нейт не му беше много ясно защо трябваше да планираш целият си живот на седемнадесет. Според него след година-две плаване из Карибско море и ски в Чили, ще имаш достатъчно време да решиш. И все пак, всичките му съученици от „Сейнт Джуд“ планираха веднага да влязат в колеж, а след това и в университет. По негово мнение те си отписваха живота, без да се замислят какво точно искат да правят с него. Той, например, обожаваше да слуша как лодката му пори студения Атлантически океан и усещането на горещото слънце по гърба си, докато опъваше платната. Харесваше как слънцето става зелено преди да се потопи в океана. Струваше му се, че това не е всичко, и искаше да опита и от другите неща, от всичките други неща.
Е, стига да не се изискват много усилия, той не беше от най-трудолюбивите.
— Е, Блеър май няма да е много доволна като разбере, че смяташ да си починеш от училището — изсмя се г-н Уолдорф. — От вас се очаква да заминете заедно за Йеил, да се ожените и да живеете щастливо до края на дните си.
Нейт проследи с поглед завръщащата се на масата с високо вдигната глава Блеър — както и всички останали гости на ресторанта. Тя не беше най-добре облеченото, най-слабото или най-високото от всички момичета в ресторанта, но някак блестеше по-ярко от тях. А и го знаеше.
Пържолите им бяха сервирани и Блеър нагъна своята, като я прокарваше с големи количества шампанско и огромни хапки маслено картофено пюре и през цялото това време наблюдаваше колко секси се движи челото на Нейт, докато дъвче. Тя нямаше търпение да се махнат от там и най-накрая да го направи с момчето, с което планираше да прекара остатъка от живота си. Нямаше по-правилен момент за това от този.
Нямаше как Нейт да не забележи жестокия начин, по който Блеър се справя с пържолата си. Тя я режеше на огромни хапки и след това ги сдъвкваше ожесточено. Това неизменно го накара да се запита дали тя ще е толкова напрегната и в леглото. Бяха стигали доста далеч, но винаги той бе по-агресивният от двамата. Блеър някак просто лежеше там и издаваше онези звуци, като във филмите, докато той й правеше разни неща. Но тази вечер тя изглеждаше по-нетърпелива, по-гладна.
Разбира се, че беше гладна, нали току-що повръща.
— В Йеил не сервират такава храна, Блеър — каза г-н Уолдорф на дъщеря си. — Ще ядеш пица и полуфабрикати, както всички останали.
Блеър сбърчи нос — досега не беше вкусвала полуфабрикат в живота си:
— Няма начин. Така или иначе, ние с Нейт няма да живеем на общежитие — ще си имаме жилище и ще се науча да готвя — каза тя и погали глезена на Нейт с върха на ботуша си.
— Късметлия — пошегува се г-н Уолдорф и повдигна вежди.
Нейт се ухили и облиза картофеното пюре от вилицата си. Нямаше да й каже, че идеята да живеят заедно извън кампуса в Ню Хейвън е дори по-абсурдна от тази тя да се храни с полуфабрикати. Не искаше да й каже каквото и да било, което щеше да я разстрои.
— Млъкни татко — сопна се Блеър.
Чиниите им бяха разчистени и тя нетърпеливо започна да си играе с рубинения пръстен. Поклати глава, за да откаже поканата за кафе и десерт и се запъти отново към тоалетните. Два пъти за едно хранене беше доста крайно дори и за нея, но нищо не можеше да направи, просто беше адски нервна.
Слава Богу, че в „Ла Жираф“ имаха страхотни отдалечени тоалетни.
Когато се появи отново, целият персонал се беше събрал, а главният готвач държеше торта със запалени свещи — осемнадесет разбира се, с една повече за късмет.
О, Боже.
Блеър забърза да заеме мястото си на масата и хвърли на баща си смразяващ поглед. За какво му беше притрябвало да прави сцени? От рождения й ден я деляха цели три седмици, помисли си тя и изгълта чашата с шампанско.
Готвачи и сервитьори наобиколиха масата и се започна с песните:
— Честит рожден ден…
Блеър не издържа, грабна ръката на Нейт и прошепна:
— Моля те, накарай ги да престанат.
Нейт, обаче, просто стоеше и се хилеше като дебил, някак си му допадаше да гледа как Блеър става за резил, а това хич не се случваше често.
Баща й обаче беше по-солидарен и като видя колко нещастна изглежда Блеър, забърза темпото и завърши песента:
— Миришеш на маймунка и изглеждаш като такава…
Персоналът изръкопляска любезно и се завърна към работата си.
— Знам, че е малко рано, но утре трябва да тръгвам, а седемнадесетият рожден ден е голяма работа. Помислих си, че няма да имаш нищо против — нежно каза г-н Уолдорф.
Нещо против? Никой не обича да му пеят пред хора. Никой.
Запазвайки мълчание, Блеър духна свещите и огледа тортата. Беше старателно украсена с марципанови обувки на висок ток, вървящи по направено от захар Пето авеню, покрай захарен модел на любимия й магазин „Бенделс“. Беше направо прекрасна.
— За малката ми фетишистка — каза баща й с широка усмивка на лицето, като извади опакован подарък изпод масата и го подаде на Блеър.
Блеър разтърси кутията и като истински експерт разпозна кухия звън на чифт нови обувки. Тя разкъса хартията и прочете написаното с огромни букви на капака му: Маноло Бланик. Пое си дълбоко дъх, вдигна капака и видя красиви, ръчно изработени кожени чехли с разкошни малки токчета.
Très fabulous.
— Купих ги в Париж. Правят само неколкостотин чифта от тях и се хващам на бас, че си единственото момиче в Ню Йорк, което има такива — каза баща й.
— Фантастични са — издиша Блеър.
Тя се изправи и обиколи масата, за да прегърне баща си. Тези обувки компенсираха напълно факта, че я подложи на публично унижение. Не само, че бяха изключително красиви, но и бяха нещото, което щеше да обуе по-късно тази вечер, докато тя и Нейт правят секс. Само тях и нищо друго.
Благодаря ти, татко!!!