Знаете, че ме обичате

Познайте кой ще го приемат в „Браун“?

— Мислех, че ще съм по-притеснена — каза Серена, пристъпвайки от крак на крак пред малката сграда, в която се намираше приемният офис на университета „Браун“.

Беше се събудила в хотелска стая, в едно легло с Нейт, хванала ръката му. Когато секунда по-късно той отвори очи, те се усмихнаха един на друг и Серена разбра, че всичко между тях ще е наред. Блеър все още стоеше на дневен ред и те никога нямаше да са толкова близки колкото бяха преди, но недоверчивото изражение на лицето на Нейт беше изчезнало заедно с копнежа в очите му. Сега нещата бяха различни, тя беше само приятелка. Беше в безопасност.

— Аз също не съм притеснен. Така де, какво е най-лошото, което може да се случи? Да не ме вземат? И какво от това? — каза Нейт.

— Аха — съгласи се Дан, макар да беше притеснен. Той целият се тресеше и беше попрекалил с кафето. Тази сутрин седя във фоайето на „Бест Уестърн“ цели два часа и се налива с кафе, докато четеше вестника, а всички останали бавно се събуждаха. Дръпна за последно от цигарата си и я захвърли в храстите:

— Готови ли сте да влизаме?

— Дали пък не трябва да се поздравим или нещо такова, преди да влезем — предложи Серена и се загърна в палтото си.

— Или не — каза Нейт и я сръга в ръката.

— Ау — захихика се тя и го сръга в отговор. — Куха лейка.

Дан се загледа в обувките си. Дразнеше го непринудеността между тях.

Серена се обърна и го целуна по бузата:

— Успех, Дан.

Все едно вече не беше достатъчно нервен.

А тя се обърна на другата страна и целуна Нейт.

— Разбий ги! — каза Нейт и отвори вратата.

Интервюиращият на Серена беше възрастен мъж с пронизващи сини очи и посивяла буйна брада. Той дори не се представи. Просто я накара да седне и започна да задава въпроси.

— Значи са те изритали от пансиона — заяви, като барабанеше с пръсти по дъбовото бюро, докато преглеждаше досието й. Той вдигна поглед и свали очилата си:

— Е, какво стана?

Серена учтиво се усмихна. Трябваше ли да започва с толкова деликатна тема?

— Ами просто не се върнах навреме за започване на следващата учебна година — обясни тя, като прекръстоса перфектните си крака. Надяваше се да не е показала твърде много, понеже полата и беше възкъса.

Интервюиращият се намръщи, събирайки големите си вежди.

— Леко удължих лятната си ваканция — дообясни Серена. — Хич не им хареса. — Тя пъхна палец в устата си, но бързо го извади.

— Разбирам. Къде бяхте? На някой самотен остров в Тихия океан? Работехте за Корпуса на Мира? Строяхте тоалетни в Ел Салвадор? Какво? — излая той.

Серена се почувства засрамена и отърси глава:

— Бях в Южна Франция.

— Аха, френски значи. Добра ли сте? — попита той, сложи очилата и се загледа в досието й. — Всички вие, момичетата от частните училища в Ню Йорк започвате с френския още в началното училище, нали?

— Трети клас — отговори тя и прибра кичур коса зад ухото си.

— И какво, старото ти училище те взе обратно, след като от „Хановер“ ти събраха багажа? Много хубаво от тяхна страна.

— Да — каза тя, а гласът й звучеше по-меко отколкото й се искаше.

Интервюиращият продължи:

— Сега държите ли се подобаващо?

— Опитвам се — отговори тя с най-хубавата си усмивка.

Интервюиращата на Нейт се казваше Бриджит. Беше завършила „Браун“ предната година и толкова го обичаше, че си беше намерила работа в администрацията. За допълнителни пари вечер звънеше по телефона, за да проси дарения за някои от възпитаниците на колежа. Доста беше наперена.

— Е, разкажи ми за някои от интересите си? — започна Бриджит с ведра усмивка. Тя имаше късо подстригана руса коса и тяло на гимнастичка. Сякаш беше кацнала на края на бюрото си, с лице към Нейт и тефтер в ръка.

Нейт се опитваше да си намести задните части на неудобния дървен стол срещу нея. Не се беше замислял много за самото интервю, понеже сам не беше сигурен дали му се ходеше в колеж следващата година или не. Така че трябваше просто да мине.

— Предполагам, че най-голямото ми хоби е плаването. С баща ми строим лодки в Мейн, а през лятото се състезаваме. Целта ми е да участвам в надпреварата за Купата на Америка.

Нейт се почуди дали не звучи като някакъв скучен маниак на тема плаване, но Бриджит ентусиазирано кимаше с глава.

— Очарована съм.

— Предполагам, че се старая повече в плаването, отколкото в училище — вдигна рамене Нейт.

— Е, когато си наистина въодушевен от нещо, не забелязваш колко усилия полагаш. Дори усърдната работа е като удоволствие — каза Бриджит. Тя се усмихна отново и записа нещо в тефтера.

Нейт потърка колене и се наведе напред:

— Искам да кажа, че оценките ми не са добри дори за „Браун“.

Бриджит вдигна глава и се засмя така, че за малко да падне от стола. Нейт дори й подаде ръка да я задържи.

— Благодаря. Слушай, аз изцяло зарязах биологията и въпреки всичко ме приеха. Знам, че ще прозвучи странно, но „Браун“ не се интересува от оценките. Ние искаме интересни личности, не роботи с 6 от горе до долу.

Нейт кимна. Бриджит беше доста по-добра в работата си от първото впечатление, което правеше. Той усети, че направо си й беше казал, че не му се учи в „Браун“, но тя нямаше да го изпусне. Тя щеше да го накара да опита.

— Имате ли отбор по плаване? — попита той.

Тя кимна:

— Отборът по плаване е супер!

— Значи си читател? — отбеляза Мариън, кльощавата интервюираща на Дан. Тя седеше на ръба на стола, а дългите й кокалести крака бяха извити като геврече един около друг, докато тя пишеше на листче хартия. — Назови ми бързо две книги и ми кажи защо едната ти харесва повече от другата.

Дан прочисти гърлото си и преглътна. Езикът му беше грапав и сух и той си помисли, че всеки момент може да се откъсне и да падне на пода. Почуди се как ли се справя Серена на нейното интервю. Надяваше се всичко да е наред.

— „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте и „Хамлет“ от Шекспир — каза той най-накрая.

— Добре — отвърна Мариън и записа нещо. — Продължавай.

— Знам, че трябва да е смелият принц-войник, но мисля, че Хамлет е жалък — каза Дан, а Мариън повдигна вежди. — По-склонен съм да се сравня с Вертер. Той е поет и живее в свой измислен свят, но сякаш… но сякаш е влюбен в света. Не може да се спре да пише за него.

— Наистина ли смяташ, че Гьотевият Вертер е по-малко жалък от Шекспировия Хамлет? — попита Мариън.

— Да — каза Дан доста по-уверено. — Знам, че на Хамлет не му е било лесно. Баща му е бил убит, любимата му полудява, приятелите му го предават, дори собствената му майка и доведен баща желаят смъртта му.

Мариън кимна и защрака с химикалката:

— Това е така. А единственият проблем на Вертер е, че е влюбен в Лоте, която не е влюбена в него и е вече обещана. Той е изцяло вманиачен по нея. Трябва да се вземе в ръце.

Дан пое въздух. Мариън го беше настъпила по мазола. Беше невъзможно да не го забележиш. Та той беше Вертер, а Серена — Лоте. Тя не беше влюбена в него. Вече беше заета, в крайна сметка с Нейт се държаха за ръце.

А Дан… трябваше да се вземе в ръце.

Той подпря глава на дланите си, а цялото му тяло трепереше. Чувстваше, че ще се разплаче.

— Трябва да призная, че съм изненадана от увереността, с която говорите за литературата — отбеляза Мариън и записа още нещо.

Дан не вдигна поглед. Серена не го обичаше. Сега това беше кристално ясно.

Мариън отново щракна с химикалката няколко пъти и каза:

— Даниъл?

Интервюиращият на Серена дърпаше брадата си и примижа с очи, задавайки въпроса:

— Да сте чела някоя хубава книга напоследък?

Серена се изправи и се замисли. Искаше да го изненада и впечатли, но трябваше да спомене книга, която едва бе започнала.

— „Без изход“ на Жан-Пол Сартр? — колебливо каза тя, спомняйки си книгата, която Дан й беше препоръчал, а тя не бе дочела.

— Това не е книга, а пиеса, пълна с оплаквачи в ада.

— Сметнах я за забавна — настоя тя, като си спомни, че Дан твърдеше, че го разсмива. — Адът са другите хора — каза тя, понеже само това си спомняше от книгата.

— Да, така е. Може би сте по-умна от мен — каза той, макар да беше явно, че не го мисли. — На френски ли я четохте?

— Разбира се — отговори тя на френски.

Той отново направи гримаса и записа нещо.

Серена дръпна полата, за да покрие коленете си. Чувстваше, че нещата не вървят на добре, но не знаеше защо. Сякаш той не й даваше шанс, сякаш не я харесваше от самото начало. Може би жена му тъкмо го е напуснала и е била французойка, или руса като Серена. Или кучето му е умряло.

— С какво друго се занимавате? — попита той, макар и не заинтересовано.

Тя вирна глава и каза:

— Направих един филм. Той е експериментален, за първи път ми е.

— Опитвате нови неща, харесва ми — каза мъжът и сякаш леко поомекна. — Кажете ми за какво се разказва, опишете ми го.

Серена седна върху ръцете си, за да не си гризе ноктите. Как да опише филма си, така че той да разбере? Дори тя не го разбираше изцяло, а все пак го беше правила. Пое си дълбоко въздух:

— Ами, камерата ме следва навсякъде, като е предимно в близък план. Първо в едно такси, след това в един огромен магазин на 14-та улица, а аз вървя и обяснявам разни неща. След това пробвам една рокля.

Той отново направи гримаса и Серена разбра, че е прозвучала тъпо. Тя се загледа в ниските си черни обувки и зарита петите си като Дороти, с надежда да се върне в Канзас от Оз.

— Доста е артистичен, трябва да го видите, за да го разберете.

— Предполагам — каза той, едва прикриващ пренебрежението си. — Имате ли въпроси към мен?

Серена се замисли за нещо, което би променило отношението му. „Покажете им, че ви интересуват“, беше казала г-ца Глос.

Тя се загледа в пода, а на челото й избиха капчици пот. Какво ли би направил брат й в такава ситуация? Любимата му фраза беше „Майната им“.

Точно така, осъзна тя.

Беше дала най-доброто от себе си. Ако по някаква причина той не се интересуваше от нея, тогава да върви по дяволите. Не й трябваше „Браун“. Естествено Ерик беше там, но семейството й трябваше да се примири с нейните желания. Както Нейт каза преди да влязат, какво като не ги приемат? Можеше да отиде другаде.

Тя вдигна глава:

— Как е храната в столовата? — попита, съвсем наясно, че това е тъп въпрос.

— Най-вероятно няма нищо общо с тази в Южна Франция — ухили се интервюиращият. — Нещо друго?

— Не — каза тя и се изправи да му стисне ръката. Що се отнасяше до нея, това интервю беше свършило. — Благодаря.

Показа му най-добрата си усмивка и излезе от стаята с гордо вдигната глава.

Не беше късметлийка като друг път, но беше доста добра във възвръщането на положението си.

— Добре, кажи ми за някоя книга, която си чел напоследък. Книга или статия, нещо, което ти е направило впечатление — попита Бриджит.

Нейт се замисли. Не беше по книгите. Та той едва преглеждаше книгите, които му трябваха в училище. Определено не четеше за удоволствие. Но тя спомена и статия… все нещо трябваше да изскочи.

Той и приятелите му бяха чели някаква статия от вестник „Таймс“ за хапче-трева. Чист ТНС. Никакви химикали, никакви дръжки, никакви листчета. Разбира се хапчето беше за болни хора, но Нейт и приятелите му имаха друго наум.

— Четох в „Таймс“ за някакво хапче-трева. Чист ТНС — започна той. — Трябва да е за болни от СПИН и рак, за да облекчава болките. Но е много спорно. Предполагам, че всички се притесняват да не попадне на улицата. Доста интересна беше.

— Звучи очарователно. Какво е ТНС? — попита Бриджит.

— Тетрахидроканабинол — каза Нейт на един дъх.

Бриджит се наклони напред нетърпеливо и замалко пак да падне:

— Това хапче е човешко изобретение, идва от някоя лаборатория, създадено е от интелигентни учени и се прилага на болни хора от добре обучени медици. И все пак може да се превърне в катализатор за един нов свят на наркопласьори и престъпност.

— Абсолютно — кимна Нейт.

— Знаеш ли, че тук в „Браун“ имаме научен кръжок, който прави всякакви изследвания. Трябва да го видиш — продължи тя.

— Става — съгласи се Нейт, но пак усети, че Бриджит няма да го пусне ей така, без да се пробва.

— Е, имаш ли въпроси към мен? — попита тя.

Какво пък, реши се той. Защо да не опита.

— Ами, имайки предвид, че оценките ми не са много добри, дали имам шанс да кандидатствам за ранно приемане?

— Блеър щеше да го убие, че няма да се пробва в Йеил, но той осъзна, че не му пука какво мисли тя. Щеше да му е по-леко, ако кандидатства в един колеж и го приемат, а после да реши дали иска да учи, или не. Ако го приемеха в „Браун“, пак можеше да плава с лодката, която беше построил с баща си в Мейн и да я държи край училище. Дали ще е яко? Той пое дълбоко въздух и стегна мускули. Леле, ама добре се чувстваше.

— Определено кандидатствай сега — каза Бриджит ентусиазирано. — Това ще им покаже, че се интересуваш. Ние обичаме това.

— Супер, така ще направя — съгласи се той. Нямаше търпение да сподели с Дженифър, колко е яко в „Браун“.

— Значи и вие пишете, така ли е Даниел? — мило попита Мариън.

Дан махна ръцете си от очите и се огледа наоколо. По рафтовете в офиса имаше много книги за мъже, жени и отношенията помежду им. Почти си я представяше, превита в някое кресло в офиса, отпиваща бульон и четяща „Мъжете са от Марс, а жените от Венера“.

Може би трябваше да я помоли да му я заеме.

— Какво пишете? — запита отново тя.

— Предимно поезия — отвърна той обезсърчено.

Тя кимна.

— Каква поезия?

Дан погледна ожулените си велурени обувки. Топлина се разля по цялото му тяло:

— Любовна поезия — отговори той. Боже, не можеше да повярва, че изпрати онова стихотворение на Серена. Сигурно го е помислила за някаква откачалка.

— Разбирам — каза тя и отново прищрака с химикалката, очаквайки Дан да каже още нещо.

Но Дан се умълча, загледан през прозореца в есенния листопад на фона на интересната архитектура на колежа „Браун“. Беше си представял как със Серена вървят ръка за ръка по тревата и обсъждат книги, пиеси и поезия. Беше си представял как перат заедно в мазето на общежитието и се натискат на пералнята, докато дрехите им се центрофугират.

Сега, обаче, не можеше да си спомни защо се беше навил да отиде в „Браун“. Това му изглеждаше безсмислено.

— Извинете. Трябва да вървя — каза той и се изправи.

Мариън разви краката си и запита:

— Добре ли сте?

— Просто имам нужда от свеж въздух — каза Дан и отвори вратата. — Благодаря.

Навън той изпуши една цигара, загледан в портата на Ван Уикъл, официалният вход на колежа. Беше прочел в каталога, че я използват само два пъти годишно. Отваряха я навътре, когато влизаше групата с новоприетите, и навън, когато излизаше групата на дипломиращите се.

Дан си беше представял как със Серена вървят ръка за ръка, облечени в робите на завършващите.

Беше си представял толкова много неща, че нямаше да се учуди, ако и самата Серена бе само част от фантазиите му.

Но не.

— Хей, Дан. Да се махаме оттук. Брат ми ще вземе едно буре с бира — викна Серена от колата.

Дан изгаси цигарата. „Супер, копеле“, помисли си той саркастично. Нямаше търпение да пие бира с разни момчета в колежа, в който нямаше да го приемат, понеже беше получил нервна криза по време на интервюто. Блазнеше го мисълта да каже на Серена и другите, че просто ще хване един автобус за вкъщи.

Но след това се обърна и видя как слънцето се разтапя в русата коса на Серена, как бледите й пръсти блестят на волана и как тя му се усмихва. Не му помогна да забрави всичките си проблеми, но го накара да се насочи към колата и да се качи в нея.

Поне щеше да има нов материал за депресарската си поезия.