Знаете, че ме обичате

Б и В нямат търпение да завършат

— Къде ще се проведе?

— Колко гости са поканили?

— Колко шаферки ще има?

— Какво ще облечеш?

— На колко етажа е тортата?

— Баща ти поканен ли е?

Блеър задържа дъха си. Беше в обедна почивка и чакаше на опашка с Кати и Изабел в столовата на „Констънс Билард“. Тя дори не беше гладна, вече не. Кати бе започнала целия дразнещ разпит, след като спомена, че е видяла страхотна ретробулченска рокля от 60-те в списание „Вог“, което си е купила от магазин за втора ръка. Роклята била гарнирана с малки кристални маргаритки, кадифен ръб и голяма кадифена фльонга на гърба. Тогава Изабел запита Блеър дали майка й ще бъде с традиционна бяла рокля, или ще е с нещо различно. И сега Блеър беше заобиколена от любопитни момичета, които я засипваха с въпроси относно сватбата й. С отвращение тя разбра, че не само съученичките от последната година, но и много други искат да узнаят всичко до най-малкият детайл. Например Беки Дорман и дразнещите й подражателки буквално я теглеха за черния кашмирен пуловер, за да се докопат до най-новите клюки по сватбата. Дори няколко по-смели деветокласнички се навъртаха наоколо, с надежда, че ще подочуят нещо, за да се хвалят на приятелките си.

— Наистина не е толкова специално — каза нетърпеливо Блеър. — Нали знаете, че не й е за първи път.

— Кои са шаферките? — попита Беки Дорман.

— Аз, Кати, Изабел… — започна тя и хлъзна подноса си по плота, за да си вземе кисело мляко с вкус на кафе. — Серена и лелите ми — завърши набързо.

На рафта на нивото на очите й, в малка бяла чинийка се мъдреха шоколадови кексчета с глазура. Тя взе едно, огледа го да няма дефект и го постави на подноса си. Така, дори да реши да го изяде, можеше винаги да го повърне.

Не че беше много, но поне дотолкова можеше да контролира живота си.

— Серена? — попита Беки Дорман и погледна към компанията си. — Наистина ли?

— Да. Наистина — рязко отговори Блеър.

Ако не беше председател на борда на „Констънс Билард“ по обществени прояви, председател на клуба по френски и председател на всички текущи младежки прояви, тя щеше да каже на Беки да си го… Но Блеър беше модел за подражание, трябваше да поддържа репутацията си.

Тя хвърли няколко спаначени листа в чинията и ги поля с дресинг от синьо сирене, след това взе подноса си и се запъти към столовата. Момичетата от първи до осми клас вече бяха яли, така че столовата беше пълна с униформени момичета от горните класове, които клюкареха и си играеха с храната.

— Чух, че Блеър ще си прави липосукция преди сватбата, за да е сигурна, че изглежда добре във „Вог“ — прошушна една първокурсничка на приятелките си.

— Мислех, че вече си е направила — каза друга. — Не е ли това причината тя винаги да е с черни чорапогащници? Да прикрие белезите?

— Аз пък чух, че Нейт й изневерява, но тя няма да скъса с него преди сватбата и снимките им във „Вог“ — каза Беки Дорман, като се присъедини към другите. — Не е ли типично?

В това време Серена ван дер Удсен седеше на масата, която обикновено споделяха с Блеър, и четеше книга. Беше прибрала косата си на кок и беше облякла черен шпиц пуловер на голо. Седнала с кръстосани крака, тя изглеждаше много стилно в униформената си кафява пола. По-точно приличаше на модел на „Бърбъри“ или „Миу Миу“.

Всъщност изглеждаше по-добре от модел, понеже не се стараеше: тя просто беше страхотна.

Блеър се обърна и се запъти към маса край прозорците. Това че майка й беше помолила Серена да стане шаферка, не значеше, че трябва да си говори с нея.

Като по-малки двете се къпеха заедно, ходеха си на гости с преспиване всеки уикенд и се упражняваха в целувки с възглавници, шегуваха се по телефона с глуповатия си учител по биология от седми клас и прекарваха цяла нощ в хилене. Серена беше човекът, който подкрепи Блеър в края на осми клас, когато за първи път й дойде цикълът и беше ужасена от тампоните. Заедно се напиха за първи път и заедно обичаха Нейт, като брат, или поне в началото.

Но преди две години Серена замина за пансион. Тя прекарваше целите си ваканции в Европа, като само от време на време се сещаше да прати на Блеър по някоя кратка телеграма. Най-тежкият момент за Блеър беше, когато баща й обяви, че е гей и с майка й се разведоха — тогава до нея нямаше никой.

А имаше и още един дребен проблем. Това, че Серена и Нейт бяха преспали заедно, а Блеър и Нейт още не.

Така че, когато Серена се завърна, Блеър реши да й го върне, като я игнорира и помоли всичките им приятели да направят същото. По този начин тя превърна Серена в нещо като социален прокажен.

Блеър се настани на стола и започна гневно да човърка из салатата си. Предният ден, след като се измъкна от „Барнис“, седна на една пейка, за да изчака Серена да изчезне от погледа й. Когато най-накрая беше успяла да се прибере, майка й я информира, че е закрила банковата й сметка и е отворила съвместна сметка със Сайръс. Това значеше, че новата кредитна карта на Блеър щеше да пристигне по пощата след ден-два и обясняваше защо старата карта беше отхвърлена. Благодаря, че ми каза, майко.

Блеър намери в килера си хубава кутия, в която да сложи пижамата, опакова я в красива сребриста хартия и я уви с черна панделка. Чак тогава занесе подаръка в къщата на Нейт. Обаче предната вечер той не се обади да й благодари. Ама какъв му е проблемът?

От другата страна на масата седнаха Кати и Изабел.

— Защо просто не кажеш на майка си, че не искаш Серена да бъде шаферка? — попита Изабел. Тя нави косата си на руло и я закрепи на главата, след което отпи от обезмасленото си мляко. — Сигурна съм, че ще те послуша.

— Просто трябва да й кажеш, че със Серена вече не сте приятелки — допълни Кати и извади къдрав рус косъм от чая си. Тази нейна коса беше навсякъде.

Блеър хвърли един поглед към Серена. Беше наясно, че майките им са обсъдили проблема с шаферките и Серена е уведомена, че ще една от тях. Колкото и примамливо да звучеше, нямаше как да помоли майка си да откаже поканата. Това щеше да е просташко. А Блеър не искаше да дава поводи на Серена да се оплаква, в случай че тя я беше видяла да краде пижамата. Така де, Серена щеше да компрометира името на Блеър из целия Горен Ийст Сайд.

— Твърде късно е, а и не ме притеснява чак толкова. Тя просто ще върви до нас в църквата, облечена в подобна рокля, това е. Не е нужно да се виждаме и да си говорим — каза Блеър и вдигна рамене.

Това не беше съвсем така. Майката на Блеър планираше нещо като обяд и разкрасителен ден за всички шаферки, но на Блеър й беше по-лесно да се прави, че това няма да се случи.

— Е, какви са роклите? Избрахте ли нещо с майка ти? — попита Кати и заръфа едно кексче. — Моля те, кажи, че няма да ни карате да носим нещо тясно. Обещах си, че ще сваля пет килограма до Коледа, а виж ме как го ям това!

Блеър извърна очи и разбърка киселото си мляко:

— На кого му пука какво ще носим?

И двете момичета я изгледаха странно. Не можеха да повярват, че Блеър казва това. Разбира се, че на всички им пукаше.

Когато момиче като Блеър каже нещо такова, знаеш, че нещо не е наред.

Но Блеър си хапваше от киселото мляко и ги игнорира. Какъв им беше проблемът на всички? Не можеха ли да я оставят намира с тази тъпа сватба?

— Аз не съм много гладна — каза изведнъж тя и се изправи. — Ще ходя да пусна няколко мейла.

Кати посочи шоколадовото кексче на подноса на Блеър и попита:

— Няма ли да го ядеш?

В отговор Блеър поклати глава.

Кати го взе и го постави на подноса на Изабел:

— Ще си го разделим.

— Ако го искаш, вземи го — викна Изабел и върна кексчето на подноса на Кати.

Блеър взе своя и забърза да се отдалечи. Нямаше търпение най-накрая да завърши.

Джени забеляза Серена в секундата, в която влезе в столовата с чая и банана си в ръка. Серена седеше на маса и четеше сама. Джени отиде при нея.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

— Не, разбира се — отговори Серена и затвори книгата, която беше зачела, „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте. Джени не я беше чувала.

— Брат ти ми я препоръча, но честно казано не знам как чете тази помия. Страшно е скучна — оправда се Серена, когато видя, че Джени се загледа в книгата. А всъщност Дан само беше споменал, че я е чел, не я беше препоръчал. Тази книга беше за някакъв тип, който бе вманиачен по някакво момиче. Тя беше неговата муза и всичките му мисли бяха насочени към нея. Малко беше страшна.

— О, трябва да видиш стихотворенията, които пише — засмя се Джени.

Серена се намръщи. Искаше й се да види някои стихотворения, имайки предвид, че част от тях са за нея. Затвори книгата и каза:

— Обещаваш ли да не ме издадеш, ако не я прочета до края?

— Няма да кажа на никого, ако обещаеш да не му кажеш, че мисля поезията му за скучна — отвърна Джени.

— Обещавам — съгласи се Серена.

Джени хвърли един поглед под масата. Както обикновено, Серена носеше кафявата пола, част от униформата на седмокласник-тъпак, само дето тя изглеждаше превъзходно в нея. Тя винаги изглеждаше добре.

— Знаеш ли, че си единствената, която още носи кафявата униформа?

— Мисля, че е готина — вдигна рамене Серена. — Морскосиньото е скучно. Ако сложиш сивата пък, ти се приисква никога повече да не обличаш сиво, а аз много обичам сиво.

Джени беше облечена в сивата униформа:

— Предполагам, че си права, имам едни сиви панталони, които никога не нося. Това ще да е причината. — Тя прочисти гърлото си и се замисли за причината, поради която беше там, да говори със Серена за Нейт.

— Хей, извинявай за вчера, съвсем забравих.

— Няма проблем, оказа се, че аз прекарах страхотно с… — започна Джени.

— Здравейте — каза Ванеса Абрамс, която се приближи до тяхната маса. Беше обула черен чорапогащник с идеята да прикрие костеливите и колене. — Какво ново?

— Здрасти, извинявай за вчера — каза Серена.

— Няма проблем — вдигна рамене Ванеса. — Малко ми писна да ги гледам тези филми отново и отново — допълни и тя и си помисли: „Особено твоя, толкова е добър“.

— Вземи си стол — кимна Серена.

Джени изгледа Ванеса гневно, защото искаше Серена само за себе си.

— За съжаление не мога. Хм, Джени трябва да се захващаме с проявяването на лентите за този брой на „Ранкор“. Има около двадесет, а тъмната стаичка е свободна сега. Мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш веднага?

Джени хвърли един поглед на Серена, която стана и каза:

— Така или иначе, трябва да тръгвам. Трябва да се срещна с г-ца Глос да си говорим за колежа. Супер забавно.

— Аз сега се връщам от там. Внимавай, пак й тече носа.

Г-ца Глос беше с жълтеникава кожа и често й течеше кръв от носа. Всички момичета бяха убедени, че е болна от някаква заразна болест. Така че, ако тя ти подаде нещо, например каталог с колежи, трябва да носиш ръкавици. Това или много гореща водя веднага след като си тръгнеш.

— Супер, хайде до после — изсмя се Серена.

Ванеса седна и изчака Джени да изяде банана си.

Джени хапна последната хапка и загърна обелката в салфетка.

— Готова ли си?

— Всъщност не мога да дойда. Имам да принтирам доклад по история за следващия час. Извинявай — оправда се Джени.

Ванеса се нацупи:

— Хубаво, но ми кажи, когато си свободна. Наистина имам нужда от помощ.

— Става, ще ти кажа. А, мислиш ли, че отсега нататък ще можеш да ме наричаш Дженифър, повече ми харесва.

— Окей, Дженифър — изуми се Ванеса.

— Благодаря — каза Джени и забърза към компютърната зала. Може би там я чакаше мейл от Нейт!

Ванеса се загледа след нея и се зачуди кога Джени беше успяла да се превърне в кучка. Тя смяташе, че ако се навърта покрай нея, ще е по-близо до Дан, но само се ядосваше. Джени беше просто поредното странно момиче от шестстотинте други в „Констънс Билард“ — повърхностна и надута.

Ванеса също нямаше търпение да завърши.